Към текста

Метаданни

Данни

Серия
МакКълс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
tsocheto (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Елизабет Лоуъл. Треска

ИК „Коломбина“ ООД, София, 1999

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-017-3

История

  1. — Добавяне

На Франсис Рей, който е като солта на земята и олицетворение на самата доброта.

Първа глава

Райън Макол слезе от очукания пикап на ранчото и веднага започна да разкопчава официалната си риза. Беше пилотирал сам от Тексас до Юта, където се приземи на малкото местно летище. Там той държеше собствения си самолет — едно от не многото удоволствия, които си беше позволил — купуването на този самолет му даваше възможност да навестява баща си и пак да се връща за отрицателно време. От летището подкара пикапа по неподдържаните пътища, които ставаха все по-примитивни с приближаването до дома му. Върна се рано следобед. Шофирането по този разбит път му беше доставило истинско удоволствие, защото всеки камък и дълбоките коловози го отдалечаваха все повече от баща му, когото обичаше, но с когото не се разбираха твърде — добрите им отношения траеха само няколко минути.

— Но пък си струваше — каза си Рей на глас, протягайки над главата си дълги силни ръце. — Ангъс е точно такъв бик, от какъвто се нуждае стадото ми.

За съжаление на Рей му бяха необходими цели две седмици, за да убеди баща си Едуард Макол II, че не би се оженил, ама наистина никога не би го направил, за някоя празноглава бостънска красавица, само и само за да се добере до Ангъс. След като това стана ясно, преговорите за бика потръгнаха.

Рей изложи лицето си на следобедното слънце и се усмихна от почти чувствената радост, която изпитваше от щедрата му топлина. Силно бе тексаското слънце. Твърде силно. Предпочиташе златната жега на планинския край в Юта, където, за разлика от долините, жестоките лъчи на слънцето се смекчаваха от височината и от ветровете, които разнасяха уханията на кедри и далечни борове. Въздухът беше сух, кристалночист, а малката река, която се виеше през Рокинг Ем, носеше прохлада с блестящата си синевина.

Затворил очи, с разкопчана риза, Рей стоеше и се отдаваше на спокойствието, което винаги го обземаше, щом стъпи на своя земя. Тези две седмици му се видяха дълги. Баща му току-що бе навършил шейсет години. Той непрекъснато повтаряше, че още няма внуци, които да продължат името му — повтаряше го поне шест пъти всеки час. Дори сестра му, която обикновено беше негов верен съюзник, ласкаво му каза, че ще доведе едно специално момиче на танците, които Рей организираше в ранчото към края на лятото. Рей не обърна внимание на думите й, но не можеше да се абстрахира от безкрайния поток дебютантки с влажни устни и изтънчени разведени дами, които тръпнеха от желание да сложат лапите си със съвършен маникюр върху портфейла на Макол.

Рей се усмихна иронично. Сега можеше да си позволи да се надсмива над прозиращата алчност на жените — беше си вкъщи, извън обсега на попълзновенията им, и бе изпълнен с благодарност към Бога за всеки миг свобода. Подсвирквайки си леко, той измъкна краищата на ризата си от панталона и скочи ни верандата, без да докосва трите стъпала, които водеха към нея. Този прескок можеше да се сравни по скорост, грация и точност с движението на котка.

Тъй като Рей на двайсет и една годишна възраст бе наследил скромното богатство на майка си, той бе прекарал времето си в усилен труд — копаене на дупки за колове, изсичане на дървета и неуморно яздене на коне в своето собствено ранчо. Тежкият труд се беше отразил добре на силното му тяло. Гъвкавите му жилави мускули сякаш играеха под загорялата кожа и неведнъж привличаха погледите на жените. Но Рей не считаше, че външният му вид е вероятната причина жените да се редят на опашка пред вратата му. Беше свидетел как баща му и по-малкият му брат бяха ставали плячка на твърде много алчни жени, за да повярва, че някоя от тях би го пожелала заради нещо друго, освен банковата сметка. Което пък от своя страна означаваше, че жените нямаха особена стойност в неговия живот.

В момента, в който влезе в къщата, Рей почувства нечие присъствие. Вътре миришеше на парфюм, а не на слънце и чист въздух — уханието, което предпочиташе. Обърна се и видя някаква жена, застанала в трапезарията. Тя беше издърпала едно чекмедже на бюфета и разглеждаше приборите за хранене, които се намираха в него, с особена смесица от любопитство и недоверие.

— Инвентаризация ли правиш? — попита я хладно Рей.

Жената се сепна и се обърна с лице към него. От внезапното движение черната й коса се отметна. Обаче полата й не се уви около нея — беше твърде стегната, за да се полюлява при движенията й. Големите й тъмни очи сякаш поглъщаха всяка подробност от външния вид на Рей. Те се разшириха от удивление, когато се задържаха на широките му рамене и гъсто то килимче от косми, което започваше от нивото на ключиците и се загубваше под панталоните, стегнати на тънкия му кръст. Тя стана още по-замислена, когато погледът й с одобрение се спря на добре прилягащите панталони.

С един-единствен бърз поглед Рей прецени, че този път баща му съвсем се бе увлякъл. Жената приличаше на особено пищен пясъчен часовник и явно беше платила на добър шивач, за да подчертае телосложението й. Зрелите й извивки не можеха да останат незабелязани. Блузата й беше ушита така, че при всяко поемане на дъх се изопваше по копчетата, като че ли щяха да се скъсат. Без да се замисля много, Рей я категоризира като „разведена с богат опит“.

— Здравей — каза тя и му подаде ръка. — Казвам се Чери Ларсън.

— Довиждане, Чери Ларсън. Предай на татко, че си се старала много, но въпреки това така съм те изхвърлил, та чак си отскочила като топка. Може да се смили над теб и да ти купи някоя дрънкулка. — Думите на Рей прозвучаха остро и студено като сивите му очи, които проникваха през Чери. Той я изгледа със снизхождение и се обърна с гръб към нея.

— Татко ти ли?

— Едуард Макол II — каза Рей и се запъти към стъпалата, като съблече ризата си с рязко движение. — Тексасецът, който ти е платил, за да ме съблазниш.

— О! — Тя се намръщи. — Така ли ти каза той?

— Не е необходимо да ми го казва. Пищните прецъфтели брюнетки са в неговия стил, не в моя.

Вратата на спалнята се захлопна и остави Чери Ларсън спокойно да разглежда приборите от неръждаема стомана.

Няколко минути по-късно Рей се появи с ботуши, дънки Левис и работна риза. Чери все още стоеше в трапезарията. Той я подмина, без да я погледне, взе си шапката от една закачалка до вратата на кухнята и каза:

— Отивам на езда. Когато се върна, да те няма.

— Но… Но как мога да стигна до града?

— Почакай един среброкос каубой на име Ласитър. Той обича да води на езда жени като теб.

Рей се запъти към конюшнята с широки, сърдити крачки. Първото нещо, което видя, беше Девил, любимият му кон. Завързан към оградата, той махаше с дългата си, черна опашка, за да отпъди мухите. Беше оседлан, с поводи, готов за езда.

Рей веднага осъзна, че поне един от неговите помощници се е сетил как ще реагира, когато се срещне с жената, причакваща го в собствения му дом. Би се обзаложил, че предвидливият каубой е Джим. Той беше щастлив с жена си, но въпреки това напълно съчувстваше на желанието на господаря си да остане неженен.

— Джим, ти току-що си изкара допълнително заплащане — промърмори Рей, докато развързваше юздите. След това се метна на гърба на големия черен кон.

Девил напрегна мускулите на мощните си задни крака и нетърпеливо заблъска оградата, изпълнен с желание да се впусне в бяг. През последните седмици, докато Рей го нямаше вкъщи, никой не го бе яздил, а Девил беше кон, роден, за да препуска.

Когато Рей се понесе в галоп и мина покрай конюшнята, не видя никакви хора наоколо. За момент се позачуди от факта, че никой от неговите помощници не се беше появил, за да го поздрави, но след това си даде сметка, че вероятно каубоите се бяха събрали някъде в конюшнята и се смееха на неговата реакция към капана с пищна примамка, заложен в собствената му бърлога. Мъжете биха могли да го предупредят за присъствието на Чери, но това би развалило шегата, а каубоите нищо друго не обичаха така, както добре скроената шега — без значение за чия сметка. Така че причината да се покрият бе, че искаха да се насмеят на воля.

Рей се усмихна малко насила, а след това се разсмя с пълен глас. Смушка едрото животно в хълбоците точно когато видя как няколко души се изсипаха от конюшнята. Той размаха тъмната си шапка с широк жест и се понесе напред, като предостави на Девил пълна свобода да тича — нещо, за което конят просто го молеше.

Докато пътят към ливадата на Макол сякаш плавно се стопяваше под дългите отскоци на Девил, Рей отново се почувства освободен от всякакви грижи, наслаждавайки се на свободата си. Високата малка ливада беше любимото му място в ранчото, последното му убежище от постоянното напрежение, породено от изискванията към него като Едуард Райън Макол III. Обикновено той беше един от първите, които идваха тук, след като снеговете в прохода се стопяваха, но тази година пролетта закъсня. Не му остана време да отиде до ливадата, преди да замине за Хюстън, за да се спазари за един от най-ценните бикове на баща му.

Преди Рей да купи ранчото, планинските ливади се използваха за летни пасища за добитъка и овцете.

На повечето от ливадите все още пасеше добитък. Малката планинска падина, наречена ливадата на Макол, не беше докосвана цели десет години. Доктор Томпсън беше много настойчив в молбата си към Рей като един от малкото собственици на ранчо, който можеше да си позволи да се погрижи поне за част от земята си, за да я върне към състоянието, в което е била преди белите хора да дойдат в Запада. Той възнамеряваше да изследва до най-малки подробности възстановените растения и местни животни, а резултатите щеше да приложи при култивирането на другите земи, изтощени от прекомерното им ползване като пасища.

Всъщност Рей не се нуждаеше от много убеждаване, за да участва в проекта на доктор Томпсън. Макар и роден в града, така и не можа да се привърже към градския начин на живот. Обичаше суровата земя. Обичаше да язди на слънце, на вятър и сред покоя на природата, да гледа как планините се извисяват пред него с великолепните си склонове, напомнящи на огромни юргани, изпъстрени с вечнозелени гори, синкавосив градински чай и трепетлики, чиито зелени листа откриваха блестящото си сребро под милувките на вятъра. Земята го изпълваше със спокойствие.

А ако човек се грижи за земята, тя, за разлика от жените, му се отплаща с ответна грижовност.

 

 

В същия този следобед Лайза Йохансен седеше до планинския поток и замислено прокарваше пръстите си в хладната чиста вода. Мекото слънце над нея беше топло и чувствено като мечтите й, които пробуждаха дълбоко в нея томителна нега. Тя протегна ръка, сякаш за да посрещне мечтата си. Той ще бъде като планините, силен, суров и издържлив. Когато ме погледне, за него няма да бъда безлична непозната, а жената на неговите мечти. Ще ми се усмихне, ще протегне ръка, а после ще ме вземе в прегръдките си и…

Независимо дали беше будна или спеше, сънят й неизменно свършваше по този начин. С кисела гримаса Лайза призна сама пред себе си, че така завършекът беше твърде удобен. Всъщност тя теоретически много добре разбираше какво трябва да последва, но опитът й в прегръдките на мъже на практика се изчисляваше на нула цяло, последвано от много други нули, и така до края на света и вовеки веков. Най-големият недостатък на начина на живот, който водеха родителите й като антрополози, беше, че Лайза нямаше възможност да общува със свои връстници. Винаги около нея е имало мъже, но те бяха неподходящи за нея. Защото бяха от племената, които родителите й проучваха, и по начин на живот и култура се различаваха от нея и родителите й със светлинни години.

С въздишка Лайза напълни шепата си с вода и пи. Трептящата прохлада се разля по тялото й. За изминалите две седмици още не беше спряла да се удивлява на планинската вода, която течеше прозрачна, вкусна и чиста, денем и нощем, едно истинско течно чудо, което винаги беше на нейно разположение. Когато пак се наведе да пие, чу приглушения звук на конски копита.

Лайза се изправи и вдигна длан над очите си, за да не й пречи слънцето. В началото на малката планинска долина се показаха двама конници. Тя стана, избърса мокра длан в износените си джинси и на ум започна да пресмята оскъдните си запаси от продукти. Когато пое работата да пази ливадата на Макол през краткото високопланинско лято, тя не си представяше, че ще трябва да купува толкова много провизии от своя незначителен бюджет. Но също така не си беше дала сметка, че каубоите на нейния шеф Макол толкова често ще посещават ливадата. Откак то се запозна с тях преди десет дни, те идваха тук почти всеки ден и се заклеваха, че никой не може да прави пържен хляб с бекон като нея.

По-ниският от двамата каубои си свали шапката и широко я размаха. Лайза му отвърна и в този момент го позна. Той беше Ласитър, главният помощ ник на шефа Макол. Другият, който яздеше до него, беше Джим. Сигурно имаха и фамилни имена, но никой от мъжете не ги беше споменавал, а и тя не ги питаше. В много от примитивните племена, сред които беше отгледана, се считаше за изключителна грубост да попиташ някого за пълното му име и всъщност изобщо за името.

— Добро утро, госпожице Лайза — каза Ласитър, слизайки от коня си. — Как вървят семенцата? Както са тръгнали, да не вземат да се измъкнат през тази стара ограда, та да ти избягат?

Лайза се усмихна и поклати глава. Откакто беше казала на Ласитър, че задачата й тук е да следи как расте тревата в оградената ливада, той я закачаше с тази шега за бягството на семенцата, които тя трябваше „да варди, за да се научат къде им е истинското място“.

— Още не съм изпускала никакви семенца — отговори Лайза сериозно, — но много внимавам, точно както ти ми поръча. Особено съм бдителна, когато изгрее луната. Защото тогава стават разни странни неща.

Ласитър слушаше как Лайза съвсем точно повтаря шеговитите му предупреждения и много добре знаеше, че тя го будалка доброжелателно. Той се разсмя и плесна шапката си по джинсите, от което се вдигна малък облак прах, насъбрал се по пътя, сребрист почти като косата му.

— Ти ще свършиш работа, госпожице Лайза. Много добра работа ще свършиш. Шефът Мак ще види, че всичките семенца са си на мястото, когато се върне от Хюстън. И него си го бива. Трябва да му е било бая напечено, след като цели две седмици баща му е пускал женски да дефилират покрай него.

Лайза се усмихна малко тъжно. Тя знаеше какво изпитва човек, когато не се разбира с родителите си по въпроса за женитбата. Нейните родители искаха да си намери мъж от тяхното тесто — човек на науката, с вкус към приключения. Ето защо я бяха изпратили в Съединените щати, а техният приятел професор Томпсън беше инструктиран да й намери подходящ жених. Лайза дойде тук, но не за да си търси съпруг. Беше дошла да види дали може да намери свой дом в Съединените щати, дали най-накрая ще може да открие такова място, което би усмирило нейното горещо безпокойство, изгарящо я като треска в сънищата й.

— Здравей, госпожице Лайза — каза вторият каубой. Той слезе от коня си и остана настрани, сякаш се стесняваше. — Тази планина май много добре ти понася. Хубава си като маргаритка.

— Благодаря ти — отвърна Лайза и дари с кратка усмивка каубоя дългуч. — Как е бебето? Зъбчето му проби ли вече?

Джим въздъхна.

— Проклетото му зъбче се е запънало като магаре на мост. Нашият през цялото време дъвче ли, дъвче, и пак нищо. Но госпожата каза да ти благодаря. Тя опита с мазилото, което ти й даде. Като му намаза венеца, бебето веднага се укроти.

Лайза се усмихна широко. Имаше неща, които навсякъде бяха еднакви — независимо от страната или културата. Карамфиленото масло беше древно лекарство за венци, обаче в Америка бяха забравили за него. Стана й приятно, че нещо, което бе научила толкова далеч оттук, на векове разлика от културата на планинския щат Юта, можеше да помогне на дебелобузото бебе, чиято снимка Джим гордо показваше при всеки удобен случай.

— Ти и Ласитър идвате точно навреме, за да обядвате — каза Лайза. — Защо не вземете да напоите конете си, докато аз стъкна огъня?

Ласитър и Джим се обърнаха към конете си едновременно, сякаш бяха един човек. Вместо да отведат животните, и двамата мъже развързаха чувалите от зебло, наместени зад седлата.

— Госпожата каза, че на тебе сигурно ти е омръзнало да ядеш все хляб, фасул и бекон — обясни Джим, като й подаваше чувала. — Помислила си, че може да ти харесат бисквити и разни други неща. Малко разнообразие.

Преди Лайза да може да му благодари, Ласитър й подаде два издути чувала.

— Готвачът каза, че в кухнята има повече продукти, отколкото може да сготви и има опасност да се развалят. Така че ти би ни направила услуга, ако ни помогнеш малко и вземеш част от нашите продукти.

Известно време Лайза не можеше нищо да каже. След това попремигна, тъй като очите я засмъдяха, и благодари и на двамата. Беше много утешително, че щедростта, също като първото зъбче на бебето, беше част от отношенията между хората навсякъде по света.

Докато двамата пояха конете си, Лайза сложи още няколко съчки в огъня, които взе от своите вече изчерпващи се запаси. Забърка малко тесто и провери очернения от саждите чайник, който служеше и за кафеник. За нейна радост в пратката, която двамата мъже й бяха докарали, имаше включено щедро количество кафе. Имаше също така сушени и пресни плодове, още брашно, пастърма, прясно говеждо месо, ориз, сол, олио и разни други пакети, които нямаше време да разгледа, докато мъжете се върнат от рекичката. Тези чували бяха безценни за Лайза, тъй като тя беше свикнала храната грижливо да се измерва в съвсем малки количества, с изключение на редките случаи по повод на специалните празници.

Като си тананикаше весело, Лайза правеше планове какви яденета можеше да сготви, които нямаше да бъдат възможни преди идването на Ласитър и Джим, натоварени с щедри подаръци. Беше пристигнала в Америка със съвсем малко пари. Ако се случеше да останат някакви пари от фондовете, които финансираха работата на родителите й, те неизменно ги даваха като помощи на бедстващи хора от местните племена. Нито пък за работата й на ливадата на Макол й плащаха кой знае колко — просто имаше покрив над главата си, определена сума за продукти и толкова малка заплата, че би могла да бъде наречена социална помощ.

Самата дървена къща беше много стара. Работилите преди нея студенти се шегуваха, че е била построена от Бога, точно след като приключил със създаването на планините наоколо. Имаше огнище, стени, под, покрив, но почти нищо друго. Лайза не се притесняваше от липсата на електричество, водопровод и други такива удобства. Би й било приятно, ако имаше някои от красивите килими, които бедуинските племена използваха, за да оцветят и направят по-приветлив суровия си живот, но и тези неща й бяха достатъчни, за да се радва на мекото слънце, на чистия въздух, на изобилната вода и дори на това, че почти нямаше мухи.

А ако й се приискаше да докосне нещо меко и изящно, трябваше само да отвори багажа си и да се порадва на подаръка от родителите си, който й дадоха на раздяла. Лененият плат беше така фино изработен, че приличаше на коприна. Няколкото метра плат в блестящо сиво бяха достатъчни за разкошна клоширана рокля. Другото парче плат беше с цвят на ярък аметист, точно като цвета на очите й. И този лен беше предназначен за рокля.

Въпреки че платовете бяха изключително красиви, Лайза не се беше изкушила да ги скрои. Знаеше, че й бяха дадени, за да й помогнат да си намери съпруг. А тя не искаше. Защото очакваше от живота нещо повече от мъж, който в нейно лице би видял само разплодно животно, предназначено да му ражда синове и да носи товари. Твърде малко от племенните бракове, които беше наблюдавала, предизвикваха у нея други чувства, освен възхищение към жизнената сила на жените. Теоретически тя се досещаше защо момичетата на възраст за женене, всъщност на нейната възраст, а дори и по-млади, наблюдаваха мъжете с тъмни, замислени погледи и преценяващи усмивки. Емоционално Лайза никога не беше изпитвала странната треска, която гореше в кръвта на другите момичета, като ги караше да забравят уроците на своите майки и баби, лели и сестри.

Точно такава беше тайната надежда на Лайза — някъде по света да намери и изпита треската, която изгаря тялото и ума, която изгаря душата. Въпреки това тя никъде не се чувстваше по-далече от тази треска, отколкото в Америка, където момчетата на нейната възраст изглеждаха много млади, винаги готови да се разсмеят, неоправдано самоуверени и непознаващи глада или смъртта. През няколкото дни, когато живееше при професор Томпсън, за да изчака да се отвори прохода към ливадата на Макол, тя се запозна с много студенти. Но нито веднъж не погледна момчетата около себе си с онова древно женско любопитство в очите, което да покаже, че в кръвта й се е разразила треска.

И беше започнала да се съмнява дали е способна да я изпита.