Дорис Мортман
Кръгове (30)

Глава тридесета

Когато Дженифър се събуди, минаваше единадесет часа и за известно време, докато се разсее леката омая от съня, тя се почувства объркана. Полека, формите и цветовете в спалнята й си застанаха по местата. Ярките лъчи на зимното слънце се бяха проврели през дървените щори и бяха нашарили стените със светли петна. Тя почувства нещо горещо в ръката си и си спомни, че бе заспала с електрическа възглавничка, надявайки се, че регулираната й топлина ще облекчи терзаещата я болка в гърба. Дългото пътуване и коравите дюшеци във вилата на Силест си бяха казали своето, но пътуването до Акапулко наистина си струваше.

Тя протегна ръка към нощното шкафче и си взе от лекарството за отпускане на мускулите. Почака няколко минути докато то задейства, измъкна се от леглото и тръгна боса към кухнята. Докато чакаше да кипне кафето, се обади в службата. Нямаше търпение да разбере какво бе станало в нейно отсъствие, а Мими бе изпълнена с желание да я осведоми.

Добрата новина бе, че за априлското издание се говореше като за най-успешното досега, а заявките за май показвали, че възходящата тенденция ще продължи. Лошата новина бе, че Брад се държал странно, сопвал се неоснователно и се затварял в кабинета си с часове, без да пуска никой да влезе.

— Има ли някаква поща, изискваща спешен отговор, или нещата могат да почакат до понеделник?

— Единственото неотложно нещо е едно парти — каза Мими.

— Какво парти?

— Коктейл и вечеря в апартамента на Клейборн и Аманда Старк. Поканата бе донесена, а не изпратена по пощата. Струва ми се, че това ще е нещо като представление пред важни особи. Поканени са всички, които имат някакво значение за списанието.

Дженифър веднага схвана, че това събиране бе свързано с бъдещето на „Жоли“. Учудващо, но мисълта, че списанието може да е продадено, не я обезпокои толкова, колкото ако това бе станало преди месец. Беше се вгледала дълбоко в себе си, докато бе в Мексико, и бе пренаредила по нов начин нещата, които имаха значение за нея. Бе започнала да гледа на „Жоли“ по-скоро като на част от живота си, а не като смисъл на съществуването си. Все още я бе грижа, все още се интересуваше, но не за сметка на всичко друго. Не, не я разстройваше мисълта за партито, а това, че веднага трябваше да се свърже с Чарлз. Не искаше да се среща с него в дома на партньора му, без да са разрешили нещата помежду си.

— Кога е това галасъбитие? — попита тя.

— Недей да припадаш, довечера е. В седем часа, облекло — официално. Не знам дали постъпих правилно, но отговорих утвърдително вместо теб. Ако те интересува — с удоволствие ще присъстваш.

— Не съм сигурна дали изпитвам точно удоволствие, но ще присъствам.

Дженифър затвори телефона и отиде с кафето до банята, като отпиваше замислено, докато се приготвяше да се изкъпе. Смяташе да се обади на Чарлз по някое време през уикенда, но сега се налагаше да го потърси още днес. Доколкото знаеше, той никога не бе вземал участие в преговори, засягащи „Жоли“, но всички от фирмата се включваха в отпразнуването на някоя важна сделка, която бяха сключили, и Чарлз не правеше изключение, освен ако не се касаеше за много важни обстоятелства.

Дженифър се бореше със себе си, подразнена, че партито бе объркало плановете й. То не само я принуждаваше да действа, без да е готова за това, но повдигаше някои деликатни въпроси, за които не й се искаше да мисли. По какъв начин щяха да се появят? Заедно ли? Поотделно? Трябваше ли да си говорят? Докато се връщаше със самолета в Ню Йорк, не мислеше почти за нищо друго, освен това, какво ще каже на Чарлз като го види. Повтаряше си думи и изречения, обмисляше наум начини на изразяване, опитваше се да предвиди сцени и отговори, но сега, когато срещата им щеше да се състои всеки момент, тя се питаше дали наистина е изрепетирала всичко както трябва.

Дженифър застана под душа. С удоволствие усещаше как горещата вода бие по тялото й. След баните с почти хладка вода, които й се бе наложило да изтърпи в Мексико, тя се отдаде на приятното чувство в парата и сапунената пяна, докато кожата й не се набръчка.

След това, увила хавлиената кърпа като саронг около тялото си, тя седна и започна да масажира крайниците си с хидратантен крем, като очакваше всеки момент да усети познатата скованост, съпътстваща психическото напрежение. Но мускулите й си останаха отпуснати и тя знаеше, че гъвкавостта им се дължи не само на душа, или просто на хапчето — беше резултат от вътрешната й устойчивост. Вдигна поглед към огледалото и отправи усмивка към негримираното си лице. В апартамента властваше смразяваща тишина, но за първи път, откакто Чарлз си бе заминал, това не я плашеше.

В един неопределен момент Дженифър се бе отърсила от смазващата мантия на срама и бе приела ситуацията такава, каквато беше: проблем извън нейния контрол, а също и на Чарлз. Нещо повече, тя почувства, че от всичко това бе произлязло и нещо добро. Силната й амбиция да успее й бе попречила да погледне честно и открито на себе си. Чарлз, без да иска, я бе принудил да отстъпи назад, да се вгледа в истинската Дженифър Креншо, без разкошния гардероб, без блясъка на обществения престиж, без защитна титла или бележник за отбелязване на деловите срещи.

Преди да успее да размисли по въпроса, звънецът на входната врата иззвъня. Забравила, че върху себе си има само една хавлиена кърпа, тя се затича към антрето.

— Къде, по дяволите, беше? — Дейвид се промъкна бързо покрай нея, като че ли очакваше тя да му затръшне вратата в лицето.

— В Атлантик сити — отвърна, доволна да го види.

— Не знаех, че са свързани с Акапулко.

— Толкова обичаш да се заяждаш — му каза, развеселена от държанието му. — Знаел си къде съм през цялото време.

— Само защото разказах на секретарката ти една измислена история за проблем в семейството.

Тя не можеше да се защити, но и не желаеше.

— Дейвид, скъпи! Не искам да те шокирам, или нещо такова — започна, като го последва във всекидневната, — но погледни добре личността пред себе си. Това е вече една израснала жена, пълнолетна, отдавна минала двадесет и една години и способна да се грижи за себе си.

Той поспря да я огледа. Тя не приличаше твърде на голяма, както си стоеше без обувки, без грим, с едва покриваща тялото й хавлиена кърпа.

— Не искам да ми се отчиташ за всяко свое действие, Дженифър, но малко се притесних.

— Нямаше за какво да се притесняваш.

— Може би, но ми е трудно да спра да те обичам.

Стоплена от загрижеността му, Дженифър отиде до него и обгърна врата му с ръце, както по времето, когато бяха деца.

— И аз те обичам, наистина, но просто имах нужда да се измъкна оттук. В случай, че те интересува, прекарах много хубаво. Ще облека един пеньоар и всичко ще ти разкажа.

Дейвид седна в спалнята, за да може Дженифър да разопакова багажа си, докато говореха. Тя се ровеше из нещата си, като отделяше подаръците от дрехите за пране, и говореше безспир за вилата на семейство Креншо, за времето, за еднодневните екскурзии, които бе предприела, и за целебната сила на слънцето. Дейвид седеше на ръба на леглото и мълчаливо слушаше. Не че не се интересуваше от впечатленията й по време на пътуването, но забеляза нещо странно. Когато Дженифър отиде до малкия будоар да остави чантичката с козметичните си принадлежности, той огледа стаята. Погледът му пробяга от леглото към гардероба, после към чекмеджетата, и пак към леглото. Докато Дженифър бърбореше, той взе да отваря чекмеджетата на шкафа.

Когато Дженифър се върна в спалнята, Дейвид вече бе прегледал всекидневната и кабинета.

— Слушаш ли какво ти говоря? — сопна му се тя.

Той стоеше изправен като свещ, втренчил се в нея така, сякаш тя говореше на някакъв чужд език.

— Какво има?

— Ти кажи.

Дженифър се смути. Изразът на лицето на брат й бе нещо средно между гняв и болка и тя не можеше да си представи защо.

— Не знам за какво говориш, Дейвид! Прекарах чудесно, имам разкошен тен и се чувствам по-добре отвсякога.

— И Чарлз ли прекара чудесно?

Тя изобщо не беше се усетила. Беше забравила, че бе излъгала Дейвид.

— Чарлз не дойде с мен — каза тихо тя.

— Да не би да не е отишъл с теб, защото вече не живее тук?

Дженифър имаше нужда от време да събере мислите си. Никога преди не беше крила нарочно нещо от Дейвид и знаеше, че нейната потайност го е обидила. Между тях винаги бе имало силна връзка, един неизречен обет да бъдат открити и искрени. Дори във времена на най-големи трудности, те не бяха се лъгали един друг.

Дейвид бе разбрал, че тя крие нещо, но също и това, че има нужда да се справи с него сама, тъй че беше я оставил. Сега се питаше дали решението му е било разумно. Реши да не пришпорва нещата.

— Разделихме се с Чарлз през октомври — каза накрая тя.

— Защо не ми каза?

— На никого не казах — заяви. — Не можах.

— Защо? — Дейвид можеше да изброи няколко причини, заради които Дженифър би могла да остави съпруга си, но нещо го накара да си замълчи.

— Чувствах се неудобно.

— Толкова бракове пропадат, Джен. Няма от какво да се срамуваш. Не ви е потръгнало заедно, това е всичко.

— Има и още нещо — Дженифър запали цигара, погледна встрани, а после право в лицето на брат си. — Когато се прибрах веднъж, заварих Чарлз в леглото с един мъж — изрече го толкова тихо, че на Дейвид му бяха нужни няколко секунди да реагира.

— О, Господи! — той си представи набързо случката, като замря при мисълта за травмата, на която е била подложена сестра му.

— Изобщо не съм предполагала, че е обратен — Дженифър бе започнала да шепне. — Не знам дали нарочно съм си затваряла очите, или съм била прекалено погълната от себе си, но след като го видях, наистина излязох от равновесие.

Дейвид с мъка успяваше да сдържи чувствата си. Беше ядосан. Ужасен. И все пак изпитваше съчувствие към Чарлз и към тях двамата.

— Какво каза той?

— Дори не знам — въздъхна Дженифър. — Не го слушах. Направо го изхвърлих.

— Това, което ме изненадва — каза Дейвид, — е, че човек като Чарлз може да бъде толкова недискретен.

— Той изобщо не е смятал, че ще разбера. Дойдох си вкъщи неочаквано.

— Но нали живееш тук…

— Историята е малко по-сложна. От доста време, подсъзнателно струва ми се, подозирах, че Чарлз си има любовница. Твърде много служебни пътувания. Твърде много късни заседания. Такива неща. Както и да е, бях организирала голямо празненство за „Жоли“ и онази нощ той си тръгна с жена, която познавам. Каза, че ще я остави пътем, и ще се върне в кантората си. Звъних там два пъти. Когато никой не отговори, се прибрах с Джош.

— Джош? — главата на Дейвид се замая. Нощта в Бейон. Искрите между тях. Напрежението. Неловкостта на Джош на рождения ден на Скоти.

— Любихме се и като че Лора и Чарлз изобщо не бяха съществували — Дженифър бе цялата погълната от това, което разказваше, и не забеляза, че Дейвид бе потънал в мисли. — Бяхме само двамата с Джош и нищо друго нямаше значение. На другия ден се чувствах въодушевена и като някоя глупава ученичка кроях планове да прекарам уикенда с него. Само че Джош ми отказа. Върнах се вкъщи сама, и тогава заварих Чарлз.

При спомена очите й се навлажниха. Внезапно прокара пръсти през косата си и отметна глава назад, като горда кобилка. Засмя се, но смехът й прозвуча кухо, без всякаква веселост.

— Виждаш ли тази страхотна жена? — каза тя. — Това сексапилно същество, на което не може да се устои? Само за една нощ двама от мъжете с най-голямо значение за мен ме отхвърлиха.

— Аз не съм те отхвърлил — каза Дейвид, като отиде до нея и хвана ръката й. — Нито пък те. Ако трябва да бъдем честни, не мисля, че Чарлз би могъл да предотврати случилото се. Що се отнася до Джош, този човек обожава дори лака по ноктите на краката ти, знаеш това. Защо не отиде при него?

Дженифър изтри сълзите си и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.

— Не бих могла. Джош така идеализира тези, които обича — промълви тя. — Аз се провалих с моя брак.

— Какво те кара да мислиш, че Джош е съвършен?

Дженифър не очакваше такъв въпрос, най-малкото от страна на Дейвид, но той й подсказа да помисли, преди да отговори. Никога преди не бе анализирала това особено чувство относно Джош, но нямаше и нужда. Накъдето и да се обърнеше, получаваше, без да иска, потвърждение на оценката си. Мъжете уважаваха деловите му качества и го приемаха като лидер. Жените водеха битки за него. Дори когато отхвърли предложението му за женитба като по-млада, това бе, защото всички твърдяха, че е идеален за нея. Точно това съвършенство се бе помъчила да избегне. Сега му се възхищаваше, но това я караше да се чувства плаха и несигурна относно истината за себе си.

— Не мога да повярвам, че поставяш Джош на пиедестал, а ти заемаш противоположно становище.

— Това е, защото знам неговите слабости. Приемам ги, както и той моите, но Джошуа Мандел ще бъде първият, който ще разбере. И той е имал някога своите собствени провали.

— Провалите в бизнеса не се броят.

— Провали в личния живот.

Дейвид започна да разказва на Дженифър за нощта, когато бе загинала жената на Джош. Разказа и за любовната му история с Коръл Трент и гуляите в модния му център. Дженифър бе изненадана и смутена.

— Защо не ми е казал всичко това? — попита тя. — Защо не ме последва през онази нощ?

— Вероятно по същата причина, поради която и ти не си отишла при него. От гордост. От страх, че няма да изглежда толкова съвършен в твоите очи. Освен това — продължи Дейвид, — той никога не би си позволил да стане инструмент за разрушаването на един брак. Не би понесъл тази вина. Особено спрямо теб.

Дженифър се опитваше да реши някакъв вътрешен конфликт. От една страна, бе изпълнена с разбиране и желание да се извини. В същото време изпитваше гняв и болка.

— Искаш ли един братски съвет? — Дейвид долавяше вътрешното й раздвоение. Знаеше, че й е нужно време да доведе отношенията си с Чарлз докрай. Знаеше също, че се страхува от времето като свой враг по отношение на Джош. — Джош не отива никъде. Ти действай бавно. Когато си готова, ще разкажеш на Джош какво се е случило, какво чувстваш, какво мислиш за бъдещето си. Но не избързвай. Ти си тръгнала към едно ново разбиране за себе си. Укрепи го. Стабилизирай го. И тогава, ако ти и той все още се чувствате предопределени един за друг, аз лично ще се заема със сватбата. Нали е разумно?

Дженифър го целуна нежно по бузата.

— Ако не бяхме кръвно свързани и те срещнех някъде, нямаше да те оставя на друга! — прошепна му тя.

— Нито пък аз теб!

Дженифър и Дейвид прекараха по-голямата част от деня заедно и когато дойде време той да си тръгне, тя се почувства със значително по-укрепен дух. Но през обгърналата я топлина бързо се промъкна хлад, когато си даде сметка, че още не е говорила с Чарлз. В „Старкс“ я очакваха след по-малко от три часа.

Обади се в кантората на Чарлз, но той бил излязъл при клиент и не го очакваха да се върне. Канеше се да набере друг номер, когато внезапно и тъжно си даде сметка, че няма къде да позвъни. Не знаеше дали е при приятел, в хотел, или при родителите си. Опита се да си припомни дали изобщо бе оставял някакъв адрес или номер на телефонния секретар, но дори и да го бе направил, тя не беше го запомнила, а вече щеше да е изтрит.

Подвоуми се дали да не се обади на Силест, после пропъди тази мисъл — щеше да е много неловко. Съвсем ясно бе, че всички възможности се бяха свели до една: да отиде на партито и спокойно да застане срещу него, като се справи колкото се може по-добре в това трудно положение, и да уреди да поговорят двамата след това.

Докато се обличаше, Дженифър усети как стомахът й нервно се свива. Имаше толкова много несигурни неща тази вечер! Бяха ли продали списанието? Кой го бе купил и какво бе бъдещето на „Жоли“! Щеше ли Чарлз да бъде там?

Имаше чувството, че е със завързани очи и не можеше да се съсредоточи. Току-що бе закопчала на врата си колие от ковано злато във формата на розови листенца, когато на вратата се позвъни. Изпита силна паника за момент, когато чу гласа на Чарлз. Изведнъж почувства, че не е готова за среща лице в лице с него. Как ли щеше да реагира, като го види? А той? Щеше ли да има гняв? Сълзи? Или нищо повече от напрегната тишина?

Отвори вратата бавно, едва ли не с подозрение. Когато го погледна, почувства как на гърлото й застава буца. Той изглеждаше съвсем изпит, нормално бледото му лице бе помръкнало и посивяло от стреса, с безжизнени очи — синьото им изгаснало, без светлина или някаква искрица.

Покани го вътре и му приготви питие, докато си разменяха колебливи приветствия. Сякаш танцуваха, партньори в словесен гавот, пристъпвайки един към друг — грациозен поклон, после стъпка назад — всичко с върховна учтивост. По причини, които не можеше да разбере, тя се почувства принудена да светне всички лампи и всекидневната затрептя в ледено ярки отблясъци. Чарлз седна сковано в единия край на кушетката, с изправен гръб, като отпиваше отмерени глътки от питието си, като морски курсант — първа година. Дженифър седна на другия край, не по-спокойна от него, свита в един ъгъл, стиснала твърдите възглавнички за подкрепа.

— Извинявай, че така ти се натрапих, но знам, че ще ходиш в Клейборн и Аманда и сметнах, че е най-добре преди това да те видя.

Докато говореше, не я гледаше. Вместо това насочи поглед някъде в килима пред себе си. Както го гледаше, Дженифър си припомни какъв елегантен мъж бе той в действителност. Като се оставеха настрана явните признаци на напрежение, Чарлз носеше фрака си с непринуденост, като че ли бе всекидневно облекло — не като повечето мъже, които се чувстваха сковани и притеснени в официални дрехи. Чарлз носеше своите дрехи така, че да изпъкнат, като им придаваше аристократична изисканост, от която Дженифър винаги се бе възхищавала, както и сега в момента.

— Всъщност се радвам, че намина. Опитах се да ти звънна, но когато не те намерих в кантората, се почувствах в безизходица. Не знам къде живееш.

Той се обърна към нея, само за момент, после пак погледна встрани.

— Отседнал съм в „Алгонкин“, но в края на месеца ще се местя в нов апартамент.

Гласът му прозвуча вяло, говореше почти като автомат. Дженифър я заболя сърцето за него. През цялото време бе гледала на себе си като на измъчената, страдаща, научила последна съпруга, предадена от съпруга си — злодей. И за минута не бе помисляла за неговата рана, за неговото страдание. Мъжът, седнал до нея, изпитваше болка, и тя можеше да разбере това от скованата му поза и наведената глава.

— Чарлз, моля те, погледни ме — тя се пресегна да вземе ръката му, но той я отдръпна. — Толкова много неща трябва да си кажем.

Очите му срещнаха нейните и в тях тя видя да пробягва сянка на меланхолия и нямо примирение. Взе ръката му и я задържа в своята, усещайки влагата по дланта му.

— Изобщо не исках да те нараня — каза той.

В думите му прозвуча искреност и тя разбра, че отговорът й трябва да бъде мек, но честен. Вече бе имало твърде много лъжи.

— Изразходих доста време и енергия, за да те мразя, Чарлз. И още повече време — да замислям отмъщение. Чувствах се предадена и оскърбена от теб, и което е най-лошото — отхвърлена.

Той наведе глава и очите му отново се впериха в пода.

— Но — продължи тя — дойдох до заключението, че не си искал да причиниш това, нито на мен, нито на себе си. Може да не съм сложила всичките неща по местата им, но вече не те мразя.

Той вдигна поглед към нея, изучавайки я. Тя бе великолепна, като митична птица със златни пера и той все още я смяташе за една от най-красивите жени, които някога бе срещал. Внезапно пред него преминаха годините им, прекарани заедно, ясни и живи, но сякаш редактирани. Лошото в тях липсваше, а доброто бе ярко подчертано. Не почувства никаква нужда да спре някоя от сцените, никакво желание да задържи поглед върху някой момент. Вече го бе правил. През последните няколко месеца бе използвал времето след работа за уединение и размишления. Бе вземал моменти от всички етапи в живота си, беше ги гледал под микроскоп, беше ги подлагал на дисекция, и накрая ги връщаше обратно в паметта си. Разглеждаше ги обективно, доколкото бе възможно, и този преглед го бе накарал да заключи, че бракът им щеше да се провали, независимо от неговите сексуални предпочитания. Тяхната връзка беше нещо като приятна пауза, като интермедия. Дженифър се нуждаеше от един оазис, където да развие амбицията си и да посее семената на новата си самоличност. Той се нуждаеше от пристанище, от безопасно убежище, докато намери някаква нова насока. Бяха се открили и използвали един друг, и като резултат и двамата бяха спечелили, но и загубили.

— Не беше толкова лошо през всичките тези години, нали? — промълви най-после той.

Дженифър се приближи до него, усетила, че и той се нуждае от увереност.

— Не, не беше. Споделихме толкова неща. Дадохме си много един на друг, подкрепяхме се, и аз съм ти благодарна за това. Ти представи пред мен светове, които не познавах преди. Научи ме какво е стил. Какво е класа.

— Ти беше способна ученичка.

— А аз те научих да се смееш.

— Така беше — призна той със слаба усмивка.

— Най-хубавото бе, че ти никога не се смя на мен, а с мен. Не си се смял на мен, нали Чарлз?

Беше негов ред да успокоява, да уверява и нежно погали ръката й.

— Винаги си ми доставяла такава радост, беше като газирана напитка — искряща и пълна с живот. Не, никога не съм ти се смял. Понякога, обаче, плачех за теб, като знаех, че в крайна сметка ще трябва да ти причиня болка.

Дженифър почувства как се отпуска и успокоява, потънала в сигурността на милите спомени. Близкото минало бе оставено настрана, поне за момента, докато възхваляваха заедно прекараното време.

— Спомняш ли си деня, в който те заведох да се пързаляме с ролкови кънки? А онзи Хелоуин, когато правихме желирани ябълки и ти си счупи един зъб? Най-хубава беше онази неделя, когато бяхме на пикник в „Сентръл парк“ и се накиснахме с шампанско. Спомняш ли си как те накарах да играеш като Фред Астер, докато аз потропвах като Джинджър Роджърс около фонтана.

Той се засмя и поклати глава.

— Хората ни помислиха за откачени — напомни той.

— Но така се забавлявахме…

— Да, наистина.

Той отпи от питието си и лицето му отново стана сериозно — сякаш беше много важно да съживят добрите времена и да зачеркната лошите. Когато я погледна отново, тя с облекчение забеляза, че мекотата се завръща в погледа му.

— Знаеш ли — каза той, — мисля, че в теб ми харесваше най-много това, че можехме да се смеем, докато бягахме през парка. Смехът и радостта не бяха гледани с добро око в дома на баща ми.

Каквото и удоволствие да доставяха думите му, дълбоко в себе си Дженифър усещаше пареща потребност да изложи мисли, които бе пазила в тайна, да разкрие чувства, които бе потискала толкова дълго, че те се бяха превърнали в язви, разяждащи я отвътре.

— Тогава, когато те заварих с онзи мъж, се почувствах толкова унизена, толкова наранена, че треперех дни наред.

Чарлз тръгна към нея, после спря. Искаше да я прегърне, да я успокои, да се извини, но не бе сигурен дали тя ще приеме това, а се страхуваше, не по-малко от Дженифър, да не бъде отблъснат. Тя забеляза порива му. Разбра колебанието му.

— Отне ми известно време, но накрая реших, че и двамата сме сгрешили, като сме крили и отричали кои сме и какво представляваме.

Очите на Чарлз бяха пълни с въпроси, но той усети, че тя има нужда да говори.

— Когато се омъжих за теб, аз те обичах с разума си, а не със сърцето си. Исках това, което представляваше. Приемане от обществото. Класа. Положение. Виждах в теб още един стъклен панел за стъклената къща, която издигах за себе си — къща, толкова несигурна и крехка, че ако не ти, би я съборил някой друг. Исках да бъда това, което не съм. Исках момичешките ми мечти да станат реалност.

— В мечтите няма нищо лошо, Дженифър.

— Джени.

— Какво? — Чарлз бе озадачен, най-вече от смутеното изражение на лицето на Дженифър.

— Знаеше ли изобщо, че истинското ми име е Джени?

— Не.

— Е, това е то. Джени Кей Шелдън. Така е записано в болничните регистри. Станах Дженифър в колежа, когато си мислех, че като си сменя името, ще мога да преобразя и съдбата си. Години наред се опитвах да бъда Дженифър и това не е ощастливило нито мен, нито някой от близките ми. Така че реших да опитам да бъда Джени.

— Подхожда ти — каза той, като че ли я виждаше за първи път. — Топло е. Истинско.

Усмихна се и стисна ръката й. Това бе първата истинска усмивка на лицето му за цялата вечер и тя й достави удоволствие.

— Там е работата — каза тя. — Преди сякаш не бях аз. Не бях честна с теб, със себе си и с когото и да било друг. Заблуждавах не по-малко от теб. Играехме роли в някаква пиеса, която бяхме сънували за себе си. Заобикаляхме се с декори и изговаряхме заучените си думи, без да позволим на същинските си аз да излязат на повърхността. После ти ме остави. Ти си замина, защото за теб пиесата бе свършила. Тогава те намразих за това, но сега те поздравявам. Това беше много смело. Ти свободно обяви кой си. На мен ми трябваше малко повече време, но и аз ще го направя.

Чарлз се опита да поеме всичко казано от нея, както и недоизказаното. Не беше очаквал такава сила и искреност, но беше благодарен и за двете. После я погледна — с червената си коса, проблясваща на светлината, и загорялата кожа, която правеше очите й да изглеждат по-тъмни и дълбоки. Тя беше красива жена — и отвън, и отвътре, и той не изпитваше съжаление за нито един момент, прекаран заедно с нея.

— Знаех, че няма да изтраем докато смъртта ни раздели, но наистина те обичах, Джени Кей Шелдън Креншо, и все още те обичам, по моя си начин. Единствено съжалявам за това, че нямаме деца. От теб би излязло чудесна майка…

По бузите на Дженифър, към треперещите й в несигурна усмивка устни, започнаха мълчаливо да се стичат сълзи.

— А ти си един чудесен приятел.

Отново настана тишина, но пълна с размисъл и съзерцание, и сега тя ги обгърна меко и успокоително, както си седяха с хванати ръце, споделяйки си неща, което никога преди не биха споделяли.

— Чарлз, имаш ли си сега любовник?

Този въпрос го стресна и той я погледна, а очите му бяха пълни с колебание.

— Притеснява ли те да говориш за това с мен?

— Изглежда ми малко странно, но не, не ме притеснява — каза той. И после: — Отвращава ли те това? Мислиш ли, че съм болен и ненормален?

— Мисля, че си много мил — каза тя, наведе се и го целуна по бузата. — Познавам те като внимателен, интелигентен и чувствителен човек. Никога не бих могла да си мисля нещо друго за теб.

Чарлз се изправи, хвана Дженифър за ръката и я вдигна на крака. Застанаха съвсем близо един до друг и тя почувства дъха му на лицето си. После той я целуна с нежност и с обич.

— Знаеш колко мразя да закъснявам — каза. — А ние май трябва да присъстваме на една вечеря. Мога ли да ви придружа, моя прекрасна лейди?

— За мен е чест и удоволствие, любезни господине — направи реверанс Дженифър. Чувстваше се отново свежа и жизнена с цялото си същество. Беше преодоляла толкова много неща — болката, загубата на гордост, може би и предразсъдъците си — и най-вече своите собствени слабости. Чудесна награда бе да осъзнае, че и Чарлз бе водил подобна битка, и бе излязъл от нея триумфално.

— Може би по-късно ще купя егног^[1] да се почерпим двамата — каза Чарлз.