Дорис Мортман
Кръгове (14)

Глава четиринадесета

Ню Йорк изобилстваше с бездомници, част от една огромна група от скитници, които нямат друг постоянен адрес, освен частта тротоар, на която стоят. Повечето от тях са безделници, чиито дни започват и свършват с глътката от една бутилка в кафява хартиена торба. Някои са възрастни, без средства и болнави, забравени от семействата си и отхвърлени от обществото, което почита всичко старо, освен хората. Някои са слаби и просят. Други са яки, изкусни мошеници, които претърсват джобовете и портфейлите на минувачите и след това изчезват в тълпата. Най-накрая, има и разочаровани, лишени от граждански права младежи, заробени от копнежа си към бягство в разкоша и в безсмислено забвение.

Те са навсякъде и все пак са никъде. Хората на Ню Йорк ги пренебрегват и забързани ги отминават. Това са тези, които имат домове, и все пак се скитат по празните улици и пораждат любопитство. Добре облечените мъж или жена, които се разхождат безцелно по баровете прекалено късно, или разглеждат витрините след полунощ, или наблюдават движението на водата в реката в три часа сутринта.

Тази нощ Дженифър Креншо бе една от тях. Валеше студен, непрекъснат и пронизващ дъжд се изсипваше по кожата и изстудяваше костите. Въпреки стихията, тя седна на една пейка на „Уошингтън скуеър“. Косата й бе просмукана от дъжда, а гримът й бе очертал завъртулки по бузите й.

Бе напуснала ресторанта движена от гняв, заскита се по зигзагообразните улици, докато една стържеща болка прониза гърба й и я принуди да намери място, където да си почине. Седеше там от часове, неспособна да се движи, нямаща желание да плаче. Извън изгарящото я негодувание, тя изпитваше цялата поредица от чувства. Любов. Омраза. Страх. Вина. Съжаление. И други, които се смесваха в такава заплетена паяжина, че не можеше да ги различи. Отново и отново си повтаряше думите на Джош, като чувстваше въздействието на неговия отказ. Беше я обвинил, че си прави жестока шега. Опита се да се насили да мисли, че именно той бе този, който си прави шега, че той се бе възползвал от нея, като й се разплащаше за това, че тя го бе отхвърлила преди толкова много години.

 

 

Преди тринадесет години. Август. Горещината беше потискаща. Дори лек бриз не проникваше през дебелата завеса от влага, която се стелеше над Бейон.

Дженифър и Джош бяха във вътрешния двор на „Скайлайн бийч клъб“ и слушаха как оркестърът свири последното парче. Джош бе махнал сакото и връзката си, беше си разкопчал ризата и си правеше вятър с ръка. Дженифър се бе изтегнала на един фотьойл с изути обувки и с рокля, вдигната над коленете. Изпи остатъка от чая си с лед, допря студената чаша до бузите си и се излегна назад със затворени очи.

Джош се приближи до стола на Дженифър.

— Надявам се, че горещината не ти разваля вечерта — промълви той нежно, като прокара пръст по голата ръка на Дженифър.

— Малко съм вир-вода, но прекарах чудесно — почувства как той целуна врата й. Не реагира.

— Добре. Исках тази вечер да бъде съвършена — Джош завря нос под ухото й, целуна я нежно по устата и стана.

Дженифър също стана. Тъмните й бадемови очи изучаваха лицето му. През цялата нощ той се държеше странно — усмихваше се, когато нямаше нищо забавно, целуваше я страстно пред непознати, постоянно я питаше дали се забавлява. Беше отгатнала причината, която се криеше зад това поведение. Въпреки че отговорът й бе приготвен седмици предварително, сега, когато моментът бе дошъл, тя почувства изблик на нервност.

— Джени — Джош взе ръката й и я задържа нерешително и срамежливо. — Ние сме заедно от дълго време и не е тайна, че аз съм лудо влюбен в теб.

Той се усмихна. Дженифър издърпа обратно ръката си и избърса влажната си длан в полата си. Джош бръкна в джоба си и извади някаква малка кутийка. С респектираща тържественост коленичи, отвори кутийката така, че тя да може да види диамантения пръстен вътре, и взе отново ръката й.

— Джени Шелдън. Ще се омъжиш ли за мен?

Той очакваше тя да обвие ръце около него, да сграбчи пръстена, може би дори леко да изхихика. Тя не помръдна. Дори не се усмихна. Просто поклати глава.

— Не мога.

Измина секунда, преди Джош да разбере какво беше казала. След това на лицето му се изписа шок. Липса на вяра прозвуча в гласа му.

— Ти не ходиш на училище. Аз имам добра работа. Нищо не стои на пътя ни. Какво искаш да кажеш с това не мога!

Тя бе репетирала тази сцена поне дузина пъти, но познаването на линията й на поведение не пропъди ужасния й страх. Бе предчувствала гнева му, както и смущението му. Тя бе планирала, че той ще я разпитва, че ще изисква отговори. Но не беше очаквала, че ще се почувства толкова ужасно.

— Аз не те обичам — изрече глухо тя, като се насили да го погледне.

Джош стана, отдалечи се от нея и отново се върна.

— Не ти вярвам!

— Вярвай, в каквото си искаш! Това е истина.

Той се вторачи в нея, зелените му очи бяха разширени от недоверие.

— Доста бях на път през това лято. Някой друг ли си намери, докато ме нямаше?

Тя се измъкна от креслото и мина от другата му страна, далеч от Джош.

— Да, намерих — каза тя. — Себе си! Следващата седмица започвам работа в „Янг и Рубикъм“ — рекламна агенция, като копист.

— Намерила си си работа? Боже мой! Какво общо има това с омъжването ти за мен?

Той крещеше, а гласът му бе изпълнен с напрегнатост, породена от това, че бе разстроен.

— Започвам нещо повече от нова работа. Започвам нов живот.

— И да бъдеш госпожа Джошуа Мандел не влиза в сметките ти? Така ли е?

Оркестърът бе спрял и гласът му отекна във внезапната тишина. Дженифър видя напрегнатата му челюст, сковаността на раменете му. Ако само можеше да стане всичко това по някакъв друг начин…

— Точно сега не искам да бъда госпожа Еди-коя си. Искам да намеря бъдещето си. А то не е тук, в Бейон!

Той я погледна, като че ли му бе зашлевила плесница. Болката се изрази по цялото му лице, което почервеня като при треска.

— В продължение на години ти казваше, че ме обичаш. Кога точно спря?

— Бях млада и ти бях благодарна. Ти бе винаги тук, и точно в това е проблемът. Мисля, че просто бяхме станали навик един за друг.

Джош искаше да си запуши ушите за думите й и студеният, незаинтересован тон, с който тя ги изричаше, но в гласа й имаше окончателност, която той не можа да пренебрегне.

— Радвам се, че съм могъл да бъда от полза — изрече той горчиво. — За твое щастие някои навици толкова лесно се преодоляват.

Пътуването към къщи бе кратко и мъчително тихо. Джош въобще не слезе от колата. Дори не погледна към Дженифър. Просто я остави пред къщата на родителите й и отпътува.

Не беше го виждала допреди две години.

 

 

— Добре ли сте, мис? — един полицай я потупа по рамото.

Тя погледна нагоре към него, със замъглени и зачервени очи. Бе толкова изненадана, че го вижда, и внезапно се смути.

— Попитах дали сте добре — каза той отново.

— Да. Добре съм. Добре. Да.

Зъбите й тракаха, речта й бе неравна, но той бе сигурен, че тя не е пияна, нито пък, че е вземала наркотици.

— Какво правите тук толкова късно?

— Аз… колата ми. Гаражът затвори. Не мога да си взема колата. Платих си таксата, но не мога да си взема колата — тя пъхна ръка в чантата си, като търсеше разписката от паркинга, която щеше да удостовери, че казва истината.

— Не се тревожете, мис — опита се да я успокои той, като затвори чантата й и разтри ръцете й в своите. — Искате ли да ви повикам такси?

Тя го погледна отново, като дете, избягало от къщи, което не желае да се прибере от страх да не бъде наказано.

— Имате ли някое място, където да отидете?

— Да отида? Да. Да. Имам. И едно такси ще бъде добре дошло. Много ми е студено. Можете ли да ми помогнете да се изправя? Гърбът ми е малко скован.

Когато той я изправи на крака, тя извика от болка. Бавно я заведе до ъгъла на „Уейвърли плейс“. Той махна на едно минаващо такси и внимателно й помогна да се качи.

— Имате ли пари? — попита.

Тя кимна и понечи да отвори отново чантата си.

— Какъв е адресът ви? Кажете го на шофьора.

Тя му го каза и погледна часовника си.

— Офицер, колко е часът? Часовникът ми е спрял.

Имаше нещо толкова тъжно в начина, по който тя разклати часовника до ухото си и изтри стъклото му върху палтото си.

— Сигурен съм, че може да се оправи, госпожице. Дванадесет и половина е. Откога се разхождате наоколо?

— От три-четири часа. Нещо такова. Добре съм, все пак. Наистина. Бяхте много мил. Благодаря ви…

Тя се усмихна слабо, като духна в ръцете си и остави топлия й дъх да сгрее премръзналите й пръсти.

— Ще се оправите ли сега?

— Ще се оправя. Благодаря.

Той затвори вратата, каза няколко думи на шофьора и потупа отстрани на вратата, докато таксито потегляше. Дженифър престана да трепери, а умът й започна да функционира. Тя затършува из чантата си, като извади огледало и оцени състоянието си. Една кърпичка премахна петната от грима, но нямаше сила да се гримира отново. Нито пък желание. Беше неуместно. Отново се опита да убеди себе си, че тази вечер бе отмъщението на Джош, но нещата не паснаха. Тя разбра и нещо повече. Разбра дори какво се бе опитал да направи той и защо не я бе последвал. Искаше тя да поеме отговорността. Искаше тя да бъде толкова силна и безкомпромисна в личния си живот, колкото бе в бизнеса.

Разбра го, но това не спаси чувствата й на самотност и изолация.

Таксито летеше на север от магистралата. Скоро щеше да си бъде вкъщи. Докато гледаше как градът препуска покрай прозореца, тя се зачуди какво щеше да каже на Чарлз. Как щеше да обясни появяването си? Липсващата кола? Внезапното възстановяване на баща й? Бе точно същата ситуация, за която я предупреждаваше баща й. Ако изречеш една лъжа, ще трябва да кажеш и друга, за да я покриеш, и после още една и още една, докато в края на краищата забравиш първата, и докато попаднеш в собствения си капан.

Тя плати на шофьора и се втурна към сградата, като избягна портиера. Докато натискаше бутона за нейния етаж, се надяваше, че Чарлз е заспал. Беше прекалено изтощена, за да се извинява. Когато вратите се отвориха, тя излезе накуцвайки в коридора. Десният й крак бе подут и обувката й стягаше пръстите й. Пред апартамента си тя сложи ухо на вратата и се ослуша да долови някакъв звук. Не чу нищо. Вътре бе тъмно. Вмъкна се в коридора и изу обувките си, като ги срита към килера. По памет намери дебела дървена закачалка и остави прогизналото си палто на вратата на килера, за да се изсуши. Като се притискаше до стената, тя пипнешком намери пътя до спалнята. Вратата бе затворена, но тя можа да види, че стаята бе твърде тъмна. Отвори леко вратата, само толкова, че да може да се вмъкне тихо в банята.

Затвори зад себе си, включи осветлението, съблече се и се загърна в кадифен пеньоар. Изкъпа се, избърса с кърпа косата си и си пръсна малко одеколон. Бе отворила вратата и тъкмо се канеше да загаси светлината, когато нещо се размърда. Очите й се взряха в леглото. Чарлз беше там. Тя можеше да види русата му коса през процеждащия се сноп светлина през полуотворената врата. Той спеше свит от неговата страна. Но той не беше сам. Там лежеше още едно тяло. В нейното легло. До съпруга й.

Тя се вцепени. Като в транс стоеше, вперила очи. Чакаше. Чарлз се изви до другото тяло и отпусна ръката си върху издутата завивка. На Дженифър й прилоша, краката й отмаляха и тя се облегна на стената.

В мига, когато лампите светнаха, тя си пожела да не бе щракала никога ключа. Двете тела скочиха, като търкаха очи, обърнати в посока към вратата. В момента бе като онемяла, езикът й бе надебелял, неспособна бе да произнесе дори една дума. Но я обзе гняв. Див гняв, като на животно, хванато в зъбите на стоманен капан. В леглото й, гол, до съпруга й, лежеше един мъж.

— Махай се! Ставай от леглото ми! Изчезвай от къщата ми! Разкарай мръсното си отвратително тяло от леглото ми!

Седмиците на напрежение в службата и личните съмнения се освободиха в една експлозия, която започна дълбоко отвътре и изригна към повърхността с вулканична сила. Тя пищеше пронизително. Тялото й сякаш бе чуждо, а гласът й трепереше от ярост.

Другият мъж набързо се загърна в чаршафа и избяга покрай нея във всекидневната, където вероятно се обличаше.

Чарлз я гледаше втрещен, цветът бе изчезнал от лицето му. Дженифър не отделяше погледа си от него.

И двамата чуха как входната врата се затръшва и сякаш граната премина през главата й и я отведе на ръба на лудостта, където логиката изчезва и управлява единствено суровото чувство. Тя изтича към леглото със стиснати юмруци и започна да налага Чарлз, удряше го безспир по главата и по гърба. Крещеше и плачеше, изричаше безсмислени думи на омраза. Блъскаше го, бъхтеше го с юмруци, от време на време не улучваше и удряше таблата на леглото.

Най-накрая се тръшна на стола до леглото и се разрида. Чарлз облече халата си и почака да утихнат конвулсиите й. Тя почувства как ръката му докосва коляното й и се сви, като отдръпна и двата си крака под себе си, защитавайки се от него.

— Не ме докосвай, проклет педераст! Как можа! Как се осмеляваш да развяваш перверзността си в лицето ми, като докарваш това нещо тук, в леглото ми?

— Дженифър, моля те! Нека да обясня — гласът му бе хриптящ и патетичен, но Дженифър не почувства никакво съжаление. Не изпитваше нищо, освен омраза.

— Какво има за обяснение! Онези късни нощи? Командировките ти? Аз си мислех, че работиш. Ха! Сигурно ти е харесвало. Каква глупачка съм била…

Тя стана от стола и взе да се разхожда напред-назад.

— Колко мъже си вкарвал в леглото ми? Десет? Двадесет? Когато пътувах и когато работех до късно ли го правеше?

— Не. Никога преди. Никога вкъщи — изрече той с умоляващи очи.

Тя продължи бясно да снове из стаята, като изсъскваше думите си към него.

— От време на време съм се чудела дали имаш някоя друга. Просто не можех да разбера защо си винаги толкова уморен. Казах си, че това е вероятно от работата, или че си болен. Излиза, че съм права.

Тя се обърна към него с оголени зъби и див поглед.

— Ти си болен! Ти си ненормален!

Внезапно избухна в смях, истеричен, неистов рев, който изплаши Чарлз. Изглеждаше като обезумяла и той стана от леглото и се запъти към нея.

— Не се приближавай — изписка тя, като се дръпна назад. — Никога не се приближавай до мен.

Тя се разсмя отново и това бе един приглушен, горчив смях, отекващ с враждебност и отвращение.

— Мислех, че може би имаш друга жена. Мислех, че си спал с Брук Уийлър. Не. Не и ти! Това щеше да бъде нормално. Но ти не си нормален! И аз те мразя! Искам да изчезнеш от къщата ми и от живота ми!

Мисли и емоции се блъскаха в главата й. Защо се случваше това? Какво бе причинило разрушаването на основите на живота й? Всичко, което бе считала за солидно и сигурно, се разпадаше. Беше изтощена и превъзбудена, все още замаяна от неочаквания отказ на Джош. Чувстваше като че ли потъва. Опита се да се задържи, да сграбчи действителността и да я отблъсне там, където бе някога. В този момент тя не беше дори сигурна дали хомосексуалността на Чарлз или неговото безчестие я отблъскваше повече. Жегна я именно фактът, че го намери тук с някой друг. Да го види да спи толкова спокойно, когато тя се чувстваше така нещастна и сама!

По-късно тя щеше да реши да оцелее и да прерови душата си за нови и по-силни ресурси. По-късно щеше да преоцени целите си и да определи отново щастието.

Но сега бе разстроена и трепереше от ярост.

Тя се пресегна зад себе си и грабна нещо, което ръцете й докоснаха, и започна да хвърля предмети из стаята. Шишенца от парфюм, снимки в рамки, книги, всичко, което попаднеше в ръцете й, биваше захвърляно към отсрещната страна. Чарлз вдигна ръце да се защити, като се сви на пода до леглото. Когато погледна нагоре, тя бе стиснала юмруци, тялото й бе изкривено от травмата. Цветът й изглеждаше странно, краката й започнаха да треперят.

Хвана я, когато тя падна. Внимателно я изправи, отначало обръщайки се към леглото, но после я поведе към другата стая. Постави я на кушетката в кабинета и побърза да я завие с едно одеяло. Прибяга до кухнята да потърси нещо, което да я посъживи и се завърна с едно шишенце амоняк. Отвори го и го прекара под носа й, като я гледаше как върти главата си на двете страни, опитвайки се да избегне острата миризма.

Тя отвори очи. Вторачи се в него. Той я хвана за раменете и я накара да не става.

— Ти припадна — промълви той тихо. — Трябва да си починеш. А аз трябва да ти говоря.

— Не искам да слушам нищо.

— Но аз искам да ти го кажа.

Тя обърна главата си настрани, като покри ушите си с ръце. Чарлз коленичи, очите му бяха пълни със сълзи.

— Никога не съм искал това да се случи, Дженифър! Трябва да ми повярваш. Борех се с това. Бог ми е свидетел, че се борих. Но аз съм педи. Аз съм това, което ти казваш. Педераст съм, и не мога да направя нищо срещу това.

Гласът му бе тих и приглушен. Дженифър се обърна предпазливо към него, все още разгневена.

— Откога? — процеди тя. — Откога ме мамиш по този начин? Колко пъти си идвал при мен, след като си бил с някой мъж?

— Дженифър, опитай се да ме разбереш. Едва миналата година това ме завладя. Преди това го контролирах.

— Нима? — изръмжа тя, като стана и го погледна намръщено. — А когато се ожени за мен, контролираше ли го? Знаеше ли това, когато ми обеща да ме обичаш и да ме почиташ? Знаеше ли?

Той седеше мълчаливо и се взираше към вратата. Пое дълбоко дъх, събирайки силата си. После се обърна към нея и вече бе спокоен.

— Тогава не бях сигурен. Може би бях потиснат, но наистина те обичах. Исках да те направя щастлива и се молех ти да направиш същото за мен. Ти почти успя.

— Спести ми сапунената опера. Не искам да те слушам. Просто искам да се махнеш!

Той се върна в спалнята, където се облече и прибра багажа си. Когато бе готов да напусне се спря пред вратата на кабинета. Тя все още седеше, пребледняла и трезва.

— Ще трябва да поговорим, Дженифър. Ще ти се обадя.

Тя отметна глава настрана и се загледа в една точка на стената. Дори не се осмели да мигне, докато не чу вратата да се затваря и докато не разбра, че си е тръгнал. Гърбът й пулсираше, очите я боляха, като че ли бяха станали твърде големи за очните кухини. Остана все така безмълвна, неподвижна и без да мисли за нищо. Главата й бе изпотена и като че ли я обземаше треска, а тялото й се тресеше неудържимо.

Първата й мисъл бе да се обади на някого. На Джош. Имаше нужда от него. Имаше нужда да разговаря с него, да може той да я хване и да й каже, че всичко ще премине.

Пресегна се за телефона и чу звука. Бавно постави обратно слушалката.

Какво би могла да му каже? Как можеше да каже истината на някого, особено на Джош!

Беше твърде ужасно. Твърде отвратително. Почувства се по-самотна от всякога, а нямаше към кого да се обърне за помощ.

Сълзите й отново бликнаха, огромни неудържими сълзи, които се стичаха по лицето й. Тя се облегна назад и ги остави да текат свободно.

Те продължиха да се леят през цялата нощ, дори тогава, когато накрая тя заспа.