Дорис Мортман
Кръгове (18)

Глава осемнадесета

— Изглеждаш невероятно!

Търк застана пред вратата на кабинета на Дженифър и високо изрази одобрението си на един от новите й комплекти. Дженифър прие комплимента с леко кимване на глава и покани Търк до бюрото си.

— Радвам се, че ти харесва — каза тя, искрено доволна от реакцията му.

— За теб е невъзможно някога да изглеждаш лошо, но това е нещо изключително! — той седна и я подкани с ръка да се завърти около себе си и да му уреди единично модно шоу.

Дженифър носеше мекия бял костюм и яркосин пуловер, който бе купила от „де Марко“, и се чувстваше чудесно в него. Тя се разходи бавно до средата на стаята, направи пирует и подчерта движенията си. Панталоните бяха леко надиплени отпред, със стеснени в краищата крачоли и бяха допълнени със средно високи лачени обувки в същия цвят като пуловера. Тя закопча сакото си с едно копче и разтърси раменете си, така че той забеляза подложките. След това свали сакото с пародиен замах и разкри яркосиния кашмирен пуловер. Той беше с бухнали ръкави в раменете, като че ли от най-еластична коприна, а деколтето се плъзгаше надолу достатъчно ниско, за да може Търк да види заобления бюст на Дженифър.

Докато я наблюдаваше как се връща, той се прехласна по пищните й форми, по чувствената й жизненост. Трепкащото синьо подчерта червеникавите отблясъци в косата й, а тъмните й очи блестяха. Тя изглеждаше като нажежена до бяло, излъчваща топлина като августовски бриз, който премина над него и възбуди сетивата му.

— Почакай докато те видят в Ел Ей^[1] — каза той, като я гледаше нежно, докато тя сядаше зад бюрото си.

— Лос Анжелис? Кой ще ходи в Лос Анжелис?

— Ти и аз, красавицата ми, ще излетим за там следващата седмица.

— Какво стана с Бостън?

— Продадох го на човека, който даде най-висока цена.

— Скъпи Търк, не говориш смислено! Би ли имал добрината да преведеш всичко това на английски?

— Разбира се — кимна той с проблясък в очите, който значеше, че крои изненада. — Във връзка с твоите всеобщи усилия да превърнеш този „Ананас“ в успех на века се свързах с големите клечки от „Нейман Маркъс“. Ще се срещнем с тях в Лос Анжелис, както и с хората от магазините на компанията „Мей“. Изпращам друг екип в Бостън, за да преговаря с Джордън Марш. Сега се освободи, за да ми кажеш колко много ме обичаш.

— Много! — очите й блестяха от възбуда. — Кога тръгваме, колко ще останем, и, о, Боже, това е фантастично!

— Ще тръгнем в понеделник. Ще останем четири-пет дни. Направих резервация за нас в „Бевърли уилшър“.

— Осъзнаваш ли каква богата мина ще бъде „Нейман Маркъс“, ако ги привлечем?

— Мина през ума ми — отбеляза той самодоволно.

— Ще трябва да получа всички продажни цени и поощрения незабавно. Ще имам нужда да взема със себе си мостри и копия на бизнес предложенията и бюджетите… И как, по дяволите, ще се приготвя!

Търк започна да се смее, сърдечен изблик, който накара Дженифър да се усмихне на собствената си истерия.

— Знам, че ти си мислеше, че не давам всичко от себе си за твоята плодова кампания — продължи да се усмихва той. — Сега вярваш ли, че стоя зад теб?

— Радвам се, че най-накрая призна, че си бил с болка в задника. Кое те накара да промениш мнението си?

— Големия Мъж ми каза да подкрепя Дженифър Креншо и да й помогна да изстреля „Жоли“ във висшата лига. Винаги правя, това, което ми каже Големия Мъж.

— Е, радвам се. Междувременно, тази малка жена се кани да те изрита оттук, така че да мога да свърша някоя работа. И като излизаш, би ли помолил Мими да влезе?

— Всяко твое желание е заповед за мен — ухили се той, като се наведе ниско в кръста.

Тя го изгледа как се придвижи наперено до бюрото на Мими и как се наведе над нея, да прошепне нещо в ухото й. Беше изненадана да види, че лицето на Мими се изопна. Дженифър прие, че й правят неприлични намеци, но изглежда, че Мими бе свикнала на това. Те размениха още няколко думи, но лицето на Мими бе все още изопнато и бледо, когато влезе в кабинета на Дженифър.

— Мими, искам десет копия от всички предложения за „Големия ананас“ — каза Дженифър, като разгледа внимателно младата жена, докато говореше. — Това е добрата новина. Лошата е, че ми трябват за утре следобед.

Мими кимна, като задържа погледа си на стенографския бележник, с ръка, минаваща рязко по страниците.

— И можеш ли да ми донесеш мострите за продажбите?

Русата глава се поклати нагоре и надолу в отговор, но очите й останаха забити в бележника. Дженифър изучаваше секретарката си. На горната част на ръката й забеляза голямо мораво петно, което изглежда бе резултат от ужасно охлузване.

— Мими, ако Търк ти е казал нещо, което да те разстрои, просто ми кажи, и аз ще го помоля да те остави на мира.

Дженифър почака за отговор, но такъв не идваше.

— Разстрои ли те? — попита тя нежно.

— Беше нищо. Напоследък не се чувствах много добре и предполагам, че чувството ми за хумор не е такова, каквото би трябвало да бъде.

— Пази се — каза Дженифър, като наблюдаваше Мими как излиза от стаята.

По инстинкт усети, че Мими лъже. В продължение на седмици тя бе и апатична, и сприхава. Дженифър знаеше от собствените си ексцентричности напоследък, че неадекватното поведение може да бъде резултат от емоционална промяна, както и от вирусна инфекция. Но не можа да си спомни кога за последен път Мими се бе усмихнала и това я обезпокои. Може би имаше повече грижи вкъщи.

Мими Холдън бе най-голямата от четирите дъщери на богато семейство от Хюстън. Родителите й бяха стълбовете на тексаското общество. От това, което Мими бе казала на Дженифър, Мими бе любимката на властния си баща, а той бе начертал живота й с интензивността на генерал, който разчертава картите на войната. Той беше й избрал училищата, дрехите й, приятелите й, и евентуално годеника й. Мими си бе позволила да се сгоди, но два дни преди сватбата тя отлетя за Ню Йорк. Баща й я последва, проследи я като хрътка и след много разговори те установиха временно примирие. Холдън даде на Мими две години да се оправи в Ню Йорк, но отряза месечните суми, които й изпращаше.

Дженифър изви глава към бюрото на Мими. Тя проучваше един куп вестници, а лицето й беше все още изопнато. Беше отслабнала. Дженифър бе убедена, че нещо я гризе. Не би могло да се живее лесно със секретарска заплата, когато човек е свикнал на изобилие от пари, но Дженифър предполагаше, че Мими се бе приспособила. Може би напрежението я обземаше!

Дженифър си отбеляза на бележника да изведе Мими на обяд, когато се завърне от Калифорния, като го подчерта три пъти, след като Мими остави таблата с плакати върху бюрото й, без да каже и дума. Дженифър я изгледа, докато се връщаше към стаята си. Отзад на крака й имаше още едно мораво петно.

Заедно с оригиналните табла имаше три скици с няколко щрихи, нарисувани набързо, и бележка от Патрик Греъм. Патрик бе прерисувал постера под указанията на Брук Уийлър. Дженифър се смути, когато изучаваше двата проекта.

Първият бе съвършен, насочен към същността и представен с една игра на думи, каквато Дженифър винаги бе насърчавала. Докато четеше екземпляра и разглеждаше изложението, тя осъзна, че дори не бе погледнала към тях, когато й ги показаха първия път.

Втората версия бе ефектна, но тежка, без веселата жизненост на първата. Фактически беше правилна, но определено по-малко творческа. Дженифър нямаше съмнения кое предложение щеше да вземе със себе си.

Въпросът бе защо Брук се бе натоварила да поиска преработване? И защо искането на Брук бе удовлетворено, без никой да се обади на Дженифър?

 

 

Когато се завърна от обяд, Търк бе сюрпризиран. Там, на кушетката в кабинета му, го чакаше хладната, самоуверена фигура на жена му. Като я видя излегнала се така удобно върху кушетката, с една ръка, небрежно преметната през гърба, а с друга — прокарваща пръсти през русата си коса, той зае мигновено отбранително положение. Диъдри може да прави това с мен твърде лесно, помисли внезапно. Като се опита да възвърне моментната загуба на самообладание, той влезе в стаята.

— Е, това трябва да е щастливият ми ден — каза, като се приближи до бюрото си. — Какво те води в града? Кола ли изпратиха семейство Бергдорф? Намаляват ли им печалбите?

Диъдри се усмихна.

— Получих любовен удар, скъпоценни ми Търк! Мислех си, че просто ще се отбия и моят предан съпруг ще ме изведе на интимен обяд. И, о, чудо! Моят предан съпруг вече бе излязъл. С някоя екзотична ли обядваше?

— Грабнах един сандвич с един от моите продавачи — каза Търк с рязък глас. — Това достатъчно екзотично ли е за теб!

— Всеки за себе си — каза тя.

— Диъдри, зает съм. Трябва да се приготвя за една командировка до Калифорния. Сега, какво искаш? — Търк се наведе напред със стиснати ръце.

Диъдри се придвижи до края на кушетката, постави брадичка в ръцете си и остави дългата си коса да падне напред и да скрие лицето й. Устните й бяха свити, а краищата им обърнати нагоре в нещо като начало на усмивка. Когато заговори, гласът й беше дрезгав.

— Това, което искам, си ти, и игрите, които си играем. Тези чудесни вълнуващи игри, които си играем един с друг. Спомняш си ги, нали скъпи?

Той успя да почувства как се възбужда, и се мразеше за това. Диъдри усети ефекта, който предизвика, и стана от кушетката с едно дълго, чувствено протягане. Отиде до вратата и я затвори, след това я заключи. Приближи се към него бавно, без да откъсва очи от неговите. Тя му се присмиваше, и го знаеше. Той също го знаеше, но не можеше да си помогне. Топлината се разнесе и той потрепери от близостта й.

— Мина много време, любов моя… — гласът й бе нисък и гърлен.

Когато се плъзна към предната част на бюрото му, едната страна на светлата й копринена блуза се смъкна надолу и разкри горната част на гръдта й. Очите му се отместиха от нейните и пропътуваха към надигащата се и надничаща през отворената блуза плът, и останаха там, наблюдавайки как зърната й се втвърдяват. Тя застана пред него и леко и бавно разтвори блузата си. Всяко насочено движение на пръстите й действаше като дразнение. Усмихваше се, взираше се в него и оставяше напрежението му да нараства. Когато блузата й бе изпяло разтворена, тя се наведе и седна в скута му и с едно-единствено движение сложи цялата си гърда до устата му, като се търкаше о него, масажираше го, караше да го заболи от удоволствие.

Търк не можеше да се владее повече. Каквото и друго да бе Диъдри, тя бе най-чувствената жена, която бе познавал, и за момента омразата му се разтвори в страстта. Той се загуби в нея, възкачи изложеното й тяло, като последва ръцете й, които свалиха и полата. Запъна се с ципа й като неопитен ученик. Почувства се тромав и непохватен, но я замъкна на пода и я изтегна на килима, а тялото му бе горещо и напрегнато. Ръцете му заопипваха дългото й, изопнато тяло, всяко докосване увеличаваше желанието му.

Тялото й бе съвършено за любов — пълни гърди, които откликваха на нетърпеливия му език, малки бедра, които се движеха по такива омагьосващи начини, че той едва можеше да движи своите. Краката й, дълги и гладки, се увиваха около него и го притискаха към себе си. Устата й бе по цялата му шия и гърди, дишаща върху него, хапеща, съблазняваща го с бързите, като на змия, стрелкания на езика й. Всяка част от тялото му пулсираше. Той се движеше по инстинкт, като се опитваше да я покрие цялата, да я превземе и контролира.

Действаха като добре настроени инструменти; издигаха се и се спускаха в съзвучие, създаваха хармония, каквато никога не постигаха извън секса. Това бе нещото, което правеха най-добре, това бе единственото време, когато се разбираха един друг.

Диъдри почувства напрегнатостта му и го придърпа по-близо до себе си, повдигна бедрата си и го вкара по-дълбоко. Той пламна. Стегнат здраво. Пиян от удоволствие. Като почувства как тялото на Диъдри се разтърсва в екстаз, той също изригна и освободи разтопената течност на страстта.

И когато се отпусна, дишането му се успокои. Диъдри лежеше тихо. Търк се повдигна на лакът и я погледна. За миг в очите му припламна нещо, което приличаше на любов. В следващия момент бе изчезнало.

— Казах ти, че искам интимен обяд — каза тя, — а аз винаги получавам това, което искам.

Тя стана тържествуваща и се облече със същата непредубеденост, която човек можеше да има пред семейния лекар. Прокара пръсти по косата си, освежи с червило устните си и излезе през вратата.

Когато ръката й с маникюр докосна дръжката на вратата, Търк осъзна, че все още беше на пода, полугол. Изправи се на крака, смутен и ядосан.

— Къде отиваш?

Той се замота с ципа си, като се опита в същото време да напъха ризата си. Знаеше, че изглежда абсурдно.

— Отивам да пазарувам. Не закъснявай за вечеря.

Тя се обърна и излезе, като го остави, все още не пъхнал ризата си в панталона. Беше спечелила отново. Тя винаги печелеше. Той се почувства, като че ли бе изнасилен, но знаеше, че това бе станало и с негово съгласие. Ако можеше само да се откъсне от нея сексуално щеше да бъде свободен. Но това бе най-трудната част. Лично, те никога не биваха заедно. Никога не бяха споделяли чувства, само секс. Само плът. Никога никакви щастливи моменти, нито дори тъжни.

Изведнъж Търк се почувства потиснат. Мислеше за всички онези години, прекарани с Диъдри, години, през които той би могъл да бъде със Зийна. Мислеше за собствената си липса на сила, за ужасната си липса на увереност. Диъдри беше права, в края на краищата. Той не беше мъж. Когато Диъдри го желаеше, той отстъпваше. Когато не го желаеше, той страдаше, без да коментира. Къщата бе нейна. Парите бяха нейни. Колите бяха нейни. И той беше неин.

Отпусна се на кушетката в отчаяние. Искаше да се прояви като истински мъж, искаше да заживее със Зийна Уелис. Беше обещал на Зийна, че ще го направят. Два пъти. Знаеше, че няма да има трети шанс.

 

 

Брад Хелмс си мечтаеше до прозореца, когато забеляза Дженифър да напуска сградата и да изтичва в прегръдките на един як, загорял от слънцето мъж. Непознатият я държеше здраво, целуваше я по лицето и я отмъкна в една кола. Брад бе срещал много пъти съпруга на Дженифър на колективни мероприятия сред колегите и този красив мъж с тъмна коса определено не беше Чарлз Креншо. Той се зачуди дали мъжът бе любовник на Дженифър и мисълта възбуди любопитството му. Знаеше, че репутацията на Чарлз бе безупречна, но Брад винаги бе считал, че Чарлз не е достатъчно жизнен за Дженифър. Той си спомни, че няколко пъти бе мислил, че именно той, Брад, бе такъв мъж, но това бе фантазия, която никога не бе преследвал.

Докато наблюдаваше как колата се отделя от бордюра, той осъзна, че Дженифър е занимавала ума му доста време напоследък. Чрез клюкарската мрежа, тази заплетена система от съобщения на ухо, Брад бе научил за опита на Дженифър да започне кампания, която ще осигури успеха на „Големия ананас“. За това й беше благодарен. Със сигурност тя притежаваше таланта, енергията и ентусиазма да го измъкне от кризата. Благодареше й също и за благосклонността да свърже името му с нейното, когато правеше предложения, като помагаше да се създаде илюзията, че той бе дълбоко обвързан с всяка фаза от този проект.

И все пак Брад подозираше, че част от персонала знаеше, че неговият принос бе започнал и бе свършил с първоначалната идея. Без въодушевлението на Дженифър, повечето от старшите редактори щяха да я отхвърлят изцяло. Дженифър бе спасила неговата концепция и, следователно, неговата почтеност. Проблемът, както той го виждаше, бе, че ако концепцията спасяваше списанието, то къде отвеждаше това Брад Хелмс? Дженифър бе тази, която ръководеше и дирижираше играта. Той беше на резервната скамейка и гордостта му започваше да го гъделичка.

Беше задължително да разреши загадката на зашеметяващата спирала надолу, по която се спускаше „Жоли“. Той трябваше да бъде този, който щеше да сглоби парченцата. Ако само можеше да докаже, че е имало заговор, дирижирано, предварително обмислено усилие да се саботира списанието, той можеше да се задържи на издателския стол, независимо дали „Жоли“ щеше да се продаде или не. Дори не можеше да изброи часовете, които вече бе прекарал над цифрите и сметките, като се опитваше да намери някаква тенденция, да разкрие някаква връзка. Дотук имаше само следи, нищо конкретно.

Довечера щеше да бъде вероятно същото, щеше да се рови за улики, да търси отговори, но наистина това му помагаше да запълни празните часове между края на един работен ден и началото на следващия. Брад ненавиждаше самотата, възнегодуваше срещу тихите стаи и празните легла. Беше имал повече от достатъчно по време на брака си. Той и Айви бяха споделяли просторния дом, членството в местния клуб, общата сметка и грижата за децата си, но бяха спали в отделни стаи и водеха отделен живот. Дори и сега неговото монашеско съществуване бе дело на Айви.

Брад взе един керамичен пепелник, изваян от детска ръка. Беше го направил синът му, по време на миналогодишния летен лагер. Когато го погледна и постави пръстите си срещу глинената импресия, ненавистта към Айви се разбърка във вътрешностите му. Щеше да почака това чистилище. Щеше да отиде в съда и щеше да заведе дело за попечителство над децата си.

И щеше да го спечели.

— Нима всички издатели седят в кабинета си, когато всички други си отиват вкъщи? — Брук Уийлър влезе в стаята и седна срещу него.

— Имам ананаси в мозъка си — усмихна се той, благодарен за това, че прекъсна размишленията му.

— Аз също — каза тя, като повдигна полата си да разкрие едно коляно с трапчинка. — Това е една от причините, поради които се отбих. Загрижена съм за начина, по който се осъществява проектът.

— Нима всички не сме загрижени? — носът му го засърбя от натрапчивия аромат на парфюма й. — Какво специално те безпокои?

Брук въздъхна, и като го направи, гърдите й опънаха пуловера й.

— Не знам как да ти го кажа, без да звучи като оплакване, но Дженифър изглежда има намерение да направи всичко това сама, без чужда помощ.

Брад трябваше да стори усилие да откъсне очите си от гърдите й, да погледне към устата й, която блестеше от кървавочервено червило.

— От това, което чух — продължи Брук, като съзнаваше напълно въздействието, което упражняваше над него, — тя е поела организирането на срещи по модата, по красотата, изпратила е списъци до всеки редактор с това, което иска от отделите. Може и да греша, но не преминава ли границата?

— И да, и не — въздъхна Брад. — Това априлско издание е уникално. Тясно е свързано с поощрението и с рекламата. Предполагам, че тя просто се опитва да движи всичко заедно.

Брук отметна дългата си светлокафява коса назад. Сивите й очи изучаваха Брад.

— Страхувам се, че Дженифър е тръгнала да събира слава. Не забеляза ли начина, по който ни освободи и двамата оня ден? Не мога да не си мисля, че единствената причина, поради която отказа оня екземпляр, бе, защото аз казах, че го харесвам? Тя е малко жадна за власт. Знам колко много означава „Жоли“ за теб и колко силно искаш това издание да успее. Бих искала да помогна, но изглежда, че Дженифър пилотира едноместен кораб.

Коментарите на Брук съживиха по-ранните въпроси на Брад за ролята на Дженифър. Може би мотивациите й не бяха толкова алтруистични, колкото изглеждаха. Може би похвалното й изпълнение не беше нищо повече, освен една изтънчена игра, която да го отстрани от властта? Може би крайната й цел бе, както бе вметнала Брук, просто да свие собственото си гнездо? Ако той стои настрана и я остави, възможно е да бъде изцяло изхвърлен от дървото.

Никога преди не бе мислил за Дженифър като за човек, на когото не може да се има доверие, но и никога преди не беше се изправял с лице срещу бедствието. Кризите правеха странни неща с хората.

Брук наблюдаваше как Брад разсъждава върху това, което бе казала. Можеше да види, че е посяла семето на съмнението. Беше станало лесно, дори по-лесно, отколкото си бе мислила. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да го убеди, че тя е съвършената помощничка — загрижена, талантлива, способна, но с уважение към неговия пост. Това също щеше да бъде лесно. Всички знаеха за развода на Брад и за несигурното положение, в което се намираше. Брад бе уязвим и Брук бе на разположение.

Тя стана и се отправи към вратата.

— Предполагам, че ще си тръгвам — подхвърли му тя оттам. — Надявам се, че не съм те отклонила от нещо.

Брад стана от кушетката и се приближи до нея.

— Слушай. Пет и половина е, и според вътрешния ми часовник сега се полага едно питие. Имаш ли малко време?

Брук се усмихна. Имаше всичкото време на света.