Дорис Мортман
Кръгове (13)

Глава тринадесета

Джош беше зодия Близнаци и въпреки че отдаваше малко значение на астрологията, той бе истинско дете на Меркурий: остроумен, предприемчив, схватлив, силен и променлив като хамелеон. Както повечето от хората, родени под този знак, Джош бе обзет от двойственост. Промените на настроението му не бяха нещо необичайно за него. Често интелектът надделяваше над чувството, а убеждението се огъваше пред импулса.

Не ставаше въпрос за радостта, която изпита с Дженифър. Той я обичаше, бе почувствал, че и тя го обича, като бе съживила отново усещането за пълнота, която отдавна отсъстваше от живота му. Сега, останал сам зад бюрото си, той усещаше присъствието й и отново го обзе желание. Бореше се с него, мъчеше се да се освободи от него, като от груба намеса. Бе дошъл до кантората си, за да избегне объркаността си; да се обгради с украшенията на своя живот; да се зареди със спомени за силата си. Всичко бе тук — масивното бюро, луксозните мебели, и въпреки това той се бореше с несигурността и със слабостта. Беше изморен, знаеше го, но не умората бе тази, която го потискаше.

Други сили го тормозеха: склонността на Дженифър да се самообвинява; колебанието й относно Чарлз; целенасоченото й преследване на успеха. Джош бе прекарал всяка минута, откакто тя си отиде, да анализира чувствата си. Той съживи миналото. Размисли за бъдещето. Преразгледа правото си на избор. Но до каквото и да се доближеше, един факт оставаше на повърхността, отново и отново. Ако спомените ги бяха събрали, спомените бяха предопределени да ги отблъснат.

Джош искаше Дженифър, но щеше да откаже на себе си, на нея, една връзка, докато тя не се освободи от брака си с Чарлз. Решението бе болезнено, но Джош знаеше, че ще се придържа към него. Трябваше. Дължеше го на Дженифър, на себе си, и най-вече на Лора.

 

 

Лора. Първо тя бе обзавела кабинета му. След това бе украсила живота му.

Имаше самостоятелен бизнес от две години, когато компанията му най-накрая започна да носи печалба, и той бе решил да се награди с ново обзавеждане. Малкият му апартамент не позволяваше големи покупки, но той бе скътал достатъчно за нова кушетка и за масичка за кафе, на разумни цени. В продължение на два дни изучаваше сградата на Ди енд Ди, като обхождаше всяка зала. Бе започнал да се чувства като момиченцето в къщата на трите мечки от приказката. Всичко бе или твърде голямо, твърде малко, прекалено меко или прекалено твърдо, или просто много скъпо. Бе изморен от цялото това приключение, когато я забеляза на гърба на една малка зала на десетия етаж.

Тя бе висока, със сини очи и лъскава черна коса и пухкава шапка. Една по-възрастна жена бе застанала до нея и клатеше глава на две страни. Лора продължаваше да сочи към една особена кушетка с търпение, но и с настоятелност. Другата жена продължаваше да клати глава и да сочи към другата кушетка, също така настоятелно. Лора бръкна в голяма платнена чанта и изкара мостри на платове и малки парченца боядисано дърво и ги постави на кушетката. За минута възрастната жена се поколеба, но след това поклати отново глава, вдигна ръце с отвращение и излезе от магазина.

Джош не знаеше дали от това, че се възхити от красотата й, или защото почувства съжаление заради неуспеха й, но отиде при нея и докосна ръката й.

— Чуйте — каза той. — Аз съм отчаян мъж и вие трябва да ми помогнете.

Беше я озадачил. Тя се извърна и присви широко разположените си очи с предпазливост.

— Мисля, че намерих кушетката на мечтите си.

— Надявам се, че ще бъдете много щастливи заедно — тя взе образците си и ги прибра обратно в чантата.

— Моля ви… — опита той отново.

Остана скептично настроена, но му позволи да я заведе до една плътна тапицирана малка кушетка, покрита с ярка розова и зелена басма на цветя. Той я постави пред кушетката и седна, със скована поза и сключени ръце, като ученик.

— Е, какво ще кажете?

Тя просто се бе вторачила в него.

Тогава той се протегна, като сложи единия си крак на страничната облегалка.

— Това съм аз, не бихте ли казала?

Тя не се усмихна. Не изрече нито дума. Стоеше там като театрален критик и го остави да играе ролята си. Окуражен, той отново смени позата си. Тя все още не отговаряше.

— Може би не харесвате цветовете? Какво ще кажете за зелени цветя и розови листи?

При това тя се обърна и се отправи към вратата.

— Какво ще кажете, ако въобще забравим за цветята и потърсим птици? — гласът му бе игрив, а зелените му очи гледаха нежно.

В продължение на минута тя не отговори. Когато го направи на устата й имаше лека усмивка.

— По-добре още не. Какво ще кажете да отидем да обядваме?

Бракът им беше добър. Лора бе Стрелец, честна и открита като съпруга си Близнак и еднакво решителна по отношение на запазването на личната си свобода. Умът й бе остър, чувството й за хумор — забавно, а отношенията й — прями и искрени. Тя бе също и първата жена след Дженифър, която бе възбудила чувствата на Джош.

В добавка към това, че бяха любовници, Джош и Лора бяха и истински приятели. Те често не бяха съгласни един с друг, но рядко се счепкваха. Тя разбираше голямото му желание да успее и никога не му досаждаше в работата. Времето си прекарваше, като развиваше дейност по обзавеждането — бизнес, който притежаваше с двете си сестри. За Джош не беше необичайно да намери някоя допълнителна лампа в кабинета си, или пък някой стол да липсва от всекидневната. За Лора не беше необичайно да съобразява програмата си с допълнителните клиенти в първите години, така че Джош да може да продължи да влага средства в своя бизнес.

Докато се родиха Рейчъл и Скоти, Джош продаде компанията си и започна да мисли за ново място за живеене на семейството си. Тъй като Лора не можеше и да помисли да бъде заточена в апартамент, независимо от това, колко стаи има той, те построиха чудесно убежище в скалистите околности на Ню Джърси, достатъчно близко до града, за да може Джош да пътува често, и достатъчно далеч за двамата, за да им даде усещането за живот в провинцията. Станаха членове на местния клуб, играеха голф и бридж.

Но тогава Джош изгуби собствените си следи. В Ню Йорк силата бе ценената стока, а Джош бе един от силовите брокери. Той бе индустриален магнат, човек, който правеше сделки, човек, който купуваше и продаваше големи компании. Във вътрешния кръг на елита на Ню Йорк той бе считан за гигант и за кратко време попадна в бляскавата съблазън на собствената си важност.

Беше закупил един фалирал концерн за дамски спортни облекла, защото бе убеден, че с добро управление ще го изправи на крака. Лично той контролираше проекта, и малко по малко бе омаян от света на модата. Неговата зала, където излагаше моделите, се превърна в неговото падение. Пищни жени бродеха вътре и вън от залата, обличаха се и се събличаха без излишна скромност и даваха ясно да се разбере, че ще направят всичко, за да задоволят своя шеф.

В продължение на месеци Джош си играеше с изкушенията и после, като че ли това бе най-естественото нещо на света, той позволи да бъде въвлечен в спорта да мами жена си.

Отначало бе с един модел — тук, с друг — там, но скоро се впусна в една шестмесечна любовна история. Постепенно съвестта му се възвърна. Отиде в апартамента на Коръл Трент една декемврийска вечер и й каза, че всичко между тях е свършено. Беше трудно. Тя плака, пищя, заплашва, умолява, но той остана непреклонен. Всичко бе свършило. Никога не трябваше да се случва.

Тази същата нощ Лора бе свършила редовната си игра на бридж в клуба. Към единадесет тя се отправи вкъщи. Валеше сняг и пътищата бяха хлъзгави. Караше внимателно, но бе трудно да води спортната си кола по пътя, осеян със заплашителни, неосветени завои. Внезапно ярка светлина я заслепи. Тя направи рязко движение с волана. Колата се занесе. Тя натисна спирачките. Един камион се отклони от посоката си и колата на Лора се завъртя на леда. Другият шофьор се опита да избегне удара, но загуби контрол. Лора умря мигновено.

Докато Джош стигна в болницата, тялото на Лора бе увито в чаршаф. Той я докосна. Бе толкова скована, толкова студена… Това не беше неговата Лора. Неговата Лора бягаше през купчини листа и строеше пясъчни замъци на плажа. Неговата Лора осветяваше стаите със смеха си и животът му с любовта си.

Сега децата му нямаха майка. Той нямаше жена.

Застана над нея, парализиран от мъка и вина. Беше я измамил. Не й беше верен, и то без причина. Не би могъл да каже, че жена му не го разбира, защото тя го разбираше. Не би могъл да каже, че жена му бе неотзивчива, защото никога не е била неотзивчива. Бе търсил удоволствията при друга жена заради собственото си его. Нищо повече. Нищо по-малко.

В деня на погребението поиска да остане за няколко минути насаме с Лора. Когато цялото семейство бе въведено в параклиса, той отвори ковчега, очаквайки да бъде успокоен от нейния покой. Всички бяха казали, че тя ще изглежда като че ли е заспала, но когато бе жива, Лора дори и когато спеше, изглеждаше трептяща. Бе мъртва и сърцето го болеше. Той свали сватбената си халка и я зави в дантелената й кърпичка, която Лора бе носила в деня на сватбата им. Заедно с халката той постави две мънистени бебешки гривнички до нея. Сълзите го заслепиха. Когато докосна косата й, ръката му потрепери. Мълчаливо затвори ковчега.

В този момент и много пъти след това се чудеше дали Лора бе разбрала за неговите похождения. На въпроса му никога нямаше да има отговор, но всъщност нямаше значение. Той знаеше, че я бе измамил. Знаеше, че жена му бе починала, без някой да й държи ръката. Знаеше също, че никога повече няма да пренебрегва съпружеската клетва.

 

 

Бе почти четири следобед, когато Дженифър има шанс да се обади на Джош. Трябваше да бъде изтощена от напрежението от толкова малко сън и толкова много поздравления, но бе въодушевена. Докато слушаше как звъни личният телефон на Джош, тя разгледа състоянието на бюрото си. Имаше натрупани дузини вестници, всеки един разгънат на онази страница, където имаше материал за партито. Телефонните обаждания бяха защипани заедно на дебело тесте, а всеки друг сантиметър от бюрото бе зает с цветя.

Брад Хелмс бе изпратил един букет от пролетни цветове, придружени със затрогваща бележка с благодарности. Когато тази сутрин се бе спряла до кабинета му, той й каза, че няколко души са се обадили, за да разберат повече за „Големия ананас“.

Дарът на Гуендолин Стюърт — една кристална ваза във формата на пъпка и с дебело дъно със странно подбрани цветя и клонки, носеше подобния на икебана печат на Винсент Матео, а нейната бележка също съобщаваше за последващо партито одобрение на предстоящото априлско издание на „Жоли“.

Собственият отдел на Дженифър бе изразил общото възхищение на хората, работещи в него, с глоксиния с двойни дръжки, мъхнати и подобни на плюш, с тъмнопурпурни венчелистчета и широки, тъмнозелени листа.

Те всичките бяха чудесни, но най-много я трогна простият тумбест керамичен съд с лалета. Лалетата бяха любимите й цветя и бяха от Чарлз.

— Възможно ли е липсващата наследница да се е завърнала?

Дженифър се усмихна в мига, в който чу гласа на Джош. Тя извъртя стола си към стената, далеч от цветята на Чарлз и поздрави Джош.

— Честно казано, очаквах някой гангстер със сърдит глас да поиска цяло състояние пари за откуп — каза той. — Къде, по дяволите, беше през целия ден? И какво те завладя така, че изчезваш по този начин?

Дженифър замълча за момент.

— Не съм изчезвала. Знам къде бях през цялото време. Отидох до Бейон да посетя майка си — каза тихо.

— Радвам се — отрони Джош и тя можа да долови искреността в гласа му.

— Мислех си, че ще се зарадваш. Двете с майка закусвахме заедно и наваксвахме клюки за стари приятели и неща. И като говорим за стари приятели, между отхапванията й от пълнозърнестия й пшеничен препечен хляб, тя случайно спомена, че двамата с нея сте редовни телефонни приятели.

— Виноват.

— Нямах представа, че ще трябва да се боря със собствената си майка за сърцето на Джошуа Мандел — в този момент тя би се борила с всекиго за него. — Откога точно продължава този изгарящ роман?

— Откакто станах на единадесет години — отвърна Джош, като се стараеше да запази небрежния си тон. — Винаги съм си падал по ниски червенокоси жени.

— Мога да те уверя, че чувствата ви са взаимни. Тя те обожава, въпреки че и да ме убиеш, не мога да разбера защо е това фатално привличане.

Джош не отговори. Мълчанието му изненада Дженифър, но тя продължи неуверено, запълвайки празнината.

— И какво ще кажеш за този международен разговор, който си имал с брат ми тази сутрин?

— Просто се обадих да видя дали бих могъл да му помогна при завръщането му в отечеството.

— Винаги добрият самарянин, нали?

— Не. Не винаги.

Джош искаше тя да стигне до същината. Всичко, което искаше да знае, бе дали е или не е размисляла по предложението му да напусне Чарлз. За момент се изкуши да я попита, но реши да я остави да действа по свой начин.

— Трябва ли да приема от този внезапен остроумен отговор, че целият персонал на „Жоли“ ти изказа овации, ставайки на крака?

— О, да — каза тя с глас, пропит от самодоволство. — Не мога да ти кажа какъв чудесен ден е днес! Навсякъде са пръснати цветя, телефонни обаждания и бележки, телеграми и всичко останало. Дори получих снимката си, поместена в „Ню Йорк таймс“!

— Това е чудесно. Гордея се с теб, Джени!

— Добре! Тогава сигурно умираш от желание да отпразнуваме моя успех на една вечеря днес, нали?

Отговорът му се забави доста.

— Не съм сигурен…

— Какво искаш да кажеш с това не съм сигурен? Нямаш избор. Изпитвам ненаситно желание и само ти можеш да го задоволиш.

Отново дългото, неочаквано мълчание.

— Ами Чарлз — попита той решително.

— Премислила съм го. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Ще те видя в седем. Удобно ли ти е? — каза той.

Изборът на думите му я раздразни.

— Звучиш странно. Затруднявам ли те?

— Не.

Все още странно. Надуто.

— Да се срещнем ли в апартамента ти?

— Бих предпочел да се видим на едно място на Хъдсън стрийт. Вилидж Грийн. Можеш ли да отидеш там сама?

Няма нищо нередно, каза си тя. В кабинета му има някой и той не може да говори свободно.

— Мисля, че ще се справя — каза тя на глас. — Мога да се справя с всичко днес. Искаш ли да знаеш защо?

Никакъв отговор.

— Защото довечера ще бъда с теб.

— Ще те видя в седем — приключи той.

— Разбира се. В седем. Чао до тогава!

Дженифър затвори бавно телефона. Нещо не беше наред, но нямаше представа какво може да бъде. Как можеше сега да има някакви проблеми! Бяха се открили отново след толкова години раздяла. Нима радостта от това не бе достатъчна? Не можеха ли просто да се обичат и да оставят всичко да се изясни от само себе си? За първи път от месеци тя се чувстваше щастлива и нищо не можеше да развали един съвършен дотук ден. Имаше да направи още едно обаждане и щеше да се върне вкъщи да се приготви. Имаше твърдото намерение, внезапно разбра тя, да прекара края на седмицата с Джошуа Мандел.

Завъртя номера на Чарлз и почака, докато дойде до телефона. Секретарката му каза, че той е на друга линия и че ще й се обади след минута. Докато чакаше, умът й работеше трескаво, опитвайки се да изкопчи време, което да прекара с Джош.

— Дженифър! Опитвах се да те открия през целия ден.

— Знам, скъпи. Съжалявам, но преди да ти обясня, нека ти благодаря за лалетата. Страхотни са! Ще ги взема вкъщи и двамата ще им се наслаждаваме.

— Ще бъде хубаво. Сега имаш ли нещо против да ми кажеш къде беше?

— Отидох в Бейон — каза тя. Тогава й хрумна внезапно: — Майка ми се обади тази сутрин. Баща ми е претърпял злополука. Паднал и си е изкълчил лошо рамото. Майка трябваше да остане в магазина, а аз изтичах да заведа татко на лекар.

— Сериозно ли е?

— Той няма нужда да остава в болницата или нещо такова, но ще трябва да прекарам края на седмицата и да се грижа за него. Майка никога няма да се довери на Натали и да й повери магазина, а татко със сигурност не може да се грижи за себе си.

— Разбира се, че не може — Чарлз бе нетърпелив. — Не можеш ли да наемеш някого? Мислех си, че ще прекараме един спокоен уикенд заедно. Само двамата.

Дженифър бе прегледала повечето от вестниците. Бе оставила „Фешън рипорт“ за накрая.

— Напоследък не сме имали много личен живот.

Имаше нещо в гласа на Чарлз, което я накара да бъде по-внимателна. Звучеше разтревожено, почти умоляващо. Дженифър премисли дали да не анулира вечерта с Джош, но не можеше да го направи. Трябваше да бъде с него.

— Знам, скъпи — каза тя, като прикри собствената си нервност. — Чувствам се ужасно заради всичко това, но знаеш какви са родителите ми. Никога не биха похарчили пари за частна медицинска сестра, а и няма да ми разрешат да платя вместо тях. Ще прекараме заедно следващия уикенд. Може би дори ще излезем някъде.

— Кога ще тръгнеш?

— Мислех си да се върна в апартамента след около час, да си взема душ и да се преоблека и да изляза към шест и половина. Ще трябва да взема колата. Имаш ли нещо против?

— Не.

— Ти какво ще правиш? — тя изпитваше угризения.

— Предполагам, че ще се захвана с някоя работа.

Прости ми, помисли си тя.

— Все пак не е ли по-добре да поспиш малко? Ще те видя в неделя вечер.

Ръката й потрепери, когато постави обратно слушалката. Не можеше да повярва колко лесно го бе излъгала, как без усилия го бе заблудила. Миналата нощ му изневери, а сега го излъга. Чувстваше вина, но, странно, не се срамуваше. Никога не бе изневерявала на Чарлз, дори и през онези дълги месеци на разреден секс, тя му бе останала вярна. Бе убедила себе си, че неотзивчивостта на съпруга й е временна и че един ден ще изчезне, но не можеше да отрече чувството на приятна възбуденост и възторг, след като се бе любила с Джош. Голата истина бе, че никой мъж не я бе накарал да се чувства така, както Джош. Досега не беше го осъзнавала, но сега вече бе убедена.

 

 

Чарлз се взираше в мълчаливия телефон, като се бореше с чувствата си. Дженифър неволно бе продължила брака им. Всичко бе толкова иронично. През целия ден Чарлз се измъчваше, разсъждавайки върху тяхната ситуация, борейки се с вината, обхванала душата му. В продължение на часове се опитваше да разреши собственото си дело, като се осъждаше и обвиняваше в измяна, защитаваше се с желанието си да оцелее. Само минутки, преди да се обади Дженифър, той се бе осъдил на пълно самопризнание на греховете си. Сега това трябваше да почака и той бе вцепенен. Отлагането увеличаваше шанса да не може да овладее нервите си.

Отдръпна се от бюрото си и като се извърна към прозореца, дръпна тежките завеси и погледна навън към каменния пейзаж на Уолстрийт. Вечерта хвърляше различни сенки в кабинета му. В съседните сгради прозорците мигаха, ярко осветени или тъмни, щом служителите напускаха работата си, за да се присъединят към трафика, който се извиваше като змия през тесните улици на финансовия център на Ню Йорк.

За Чарлз имаше нещо много чисто в Уолстрийт и неговата целенасочена всеотдайност към бизнеса. Тук нямаше жилищни постройки; нямаше паркове с майки и техните детски колички и хора, които се разхождат; нямаше момчета, които да разнасят продукти от магазините в чанти върху велосипедите си; нямаше училищни звънци, които да бият точно в осем и в петнадесет часа. Единствените звънци, които имаха значение, бяха тези, които обявяваха отварянето и затварянето на Стоковата борса, и дори и да не биваха чути от всекиго по улицата, те се чувстваха. Това бе един свят на костюми с жилетки и на мрачни изражения, на издути куфарчета и ниско подстригани коси. Бе един свят, където колосалният успех съжителстваше с бездънния фалит. Един свят, където мощта беше ключ, а парите бяха мощ.

Чарлз се извърна от прозореца. Слабото му, ъгловато лице беше безизразно. Неспокоен, той започна да крачи из стаята. Сложи няколко молива обратно в несесера, нагласи един абажур, който се осмеляваше да стои наклонен, подравни няколко книги, подреди някакви непослушни папки с дела. Накрая се отпусна в един тапициран кожен стол със странични облегалки и се вторачи в малката сгъваема масичка до него. Върху нея имаше портрет на Дженифър от Бахрах в сребърна рамка от „Тифани“. Тя седеше напълно изправена, стойката й бе по-съвършена, отколкото в действителност, очите й се взираха на една страна, а устните й образуваха лека усмивка. Бе трудно да я убеди да позира за портрета и докато го гледаше, бе сигурен, че прочита примирение на лицето й. Странно, той бе помислил, че молбата му да си направи портрет, ще й хареса. Току-що го бяха приели за съдружник във фирмата и той забеляза, че всички други старши адвокати имаха подобни портрети на жените си. Той бе обяснил на Дженифър, че това се очакваше от тях, част от официалностите, като традиционното обзавеждане и скритото барче. Тя бе отговорила, че се чувства глупаво, че само хората, които току-що са се сгодили, позират ликуващи за застинала усмивка в бяла блуза, лика-прилика. В края на краищата тя бе отстъпила, както той бе очаквал. Той я погледна сега със смесица от нежност и разкаяние, като си спомняше какви бяха, и съжаляваше за това, какви са станали.

Взе портрета, като виждаше как моментите от миналото им се въртят около застиналото лице на Дженифър. Сред хаоса от спомени най-ясно изпъкна тяхната първа среща.

 

 

До пристигането на Чарлз апартаментът на два етажа на Уилсън Гифърд преливаше от шумни предколедни поздравления. Повечето от гостите очакваха Чарлз, като че ли бяха специално наети да го посрещнат. Повечето от събралите се бяха или богати, или обществено известни, или и двете заедно. Чарлз олицетворяваше и двете. Дженифър не бе нито едното, нито другото. Докато другите разговаряха, той я видя да изпразва бързо чашата с питието си в основата на един фикус, висок до тавана. Въпреки навалицата от хора помежду им, той си помисли, че е забелязал развеселеност в очите й. Наблюдаваше я как отпива от празната си чаша, докато тройката се разпръсна и тя остана сама. Бавно си проправи път през стаята.

— Аз също не си падам по това питие от мляко, яйце и спирт.

Главата й рязко се извърна и руменина изби по бузите й.

— Няма да ви издам, ако и вие не ме издадете — каза той, като изля питието си върху натровеното вече растение.

Смехът й бе спонтанен и искрен, а зъбите й — бели и равни.

— Аз съм Чарлз Креншо, някогашен приятел на нашия домакин и гост насила.

— Аз съм Дженифър Шелдън, някогашна приятелка на един приятел на нашия домакин, подложена тук на заплахата от физическо увреждане.

— Може ли да попитам дали приятелят е мъж или жена?

— Жена.

— И тя ще се противопостави ли, ако ви отвлека тайно на едно питие на тихо, в някой рядко населен бар?

— Не, няма, а и аз бих дошла с удоволствие.

 

 

Чарлз се взираше в портрета на Дженифър, като си спомняше как седяха в онова малко, слабо осветено място на „Фърст авеню“, как пиеха бяло вино и приказваха докато заведението затвори. Когато напуснаха бара, те избраха да повървят до апартамента й на кръстовището между „Седемнадесета“ и „Трета улица“, едно решение, което озадачи малкото таксиметрови шофьори, които предложиха услугите си. Тя го хвана под ръка и от време на време заравяше лицето си в сакото му, за да се предпази от силните ветрове, които духаха около тях. Когато стигнаха вратата, те се целунаха — естествено и лесно, като че ли вече съществуваше една установена връзка. Устните й бяха меки и колебливи. Той я държеше нежно и тя се засрами, притиснала тялото си в неговото. Когато й отвори вратата, обеща да й се обади — и наистина го направи, още на следващия ден.

Това обаждане промени посоката на живота му.

Споменът избледня. Изведнъж Чарлз почувства неистово, че нещо ужасно ще се случи, ако не я види, ако не каже това, което имаше да й казва. Имаше нужда от присъствието й, от уверението й, че всичко между тях ще се оправи, и че биха могли да решат проблемите си. Той позвъни по телефона, но никой не се обади. Беше си тръгнала.

Чарлз остави телефона да звъни, докато се почувства хипнотизиран от постоянното бръмчене. Натисна бутона и звукът при набирането проглуши ухото му като команда. Заслуша се в него. Заспори с него.

И тогава направи още едно обаждане, това, което щеше да промени живота му отново.

 

 

Дженифър пристигна във „Вилидж Грийн“ петнадесет минути по-рано и прецени тази си своевременност като успех. Не беше лесно да се открие ресторантът сред лъкатушещите улички на „Грийнуич Вилидж“. Всяка пребродена от нея уличка завършваше в друга с еднопосочно движение и я отвеждаше в погрешна посока, като я принуждаваше да прави безкрайни кръгове, докато накрая намери „Хъдсън стрийт“. Остави колата на най-близкия паркинг и извървя останалата част от пътя. При обикновени обстоятелства тя би избрала такси, но за да подсигури алибито си и да сложи някъде куфара си, бе имала нужда от колата. Точно сега имаше нужда от едно питие.

Барманът сложи питието й на малка хартиена салфетка пред нея. Виното и касисът бяха смесени във висока чаша с формата на лале, едно съвпадение, което й се стори забавно. Чудеше се дали Чарлз бе повярвал на разказа й. Трябва да е повярвал, помисли си тя. Нямаше причина да не го направи; никога преди не беше го лъгала.

Малкото фоайе бе препълнено. Всяко столче в бара бе заето, а всяка от масите, опрени до стената, бе наобиколена от хора, увлечени в разговор.

Къде беше Джош?

Тя свърши питието си и си поръча още едно. Погледна към вратата и после към часовника си. Бе само няколко минути след седем. Предупреди се сама да не бъде нетърпелива. Но всичко, което искаше, бе да бъде с Джош, да се изгуби в изключителното удоволствие от допира с него и да се опие от богатата му чувственост.

Къде беше той?

— Съжалявам, че закъснях — той я изненада и тя щеше да прекатурне чашата си. Хвана я точно навреме и я постави изправена, като й се усмихна. — Навън вали и доста трудно намерих такси, но си струваше. Изглеждаш страхотно!

— Ти самият изглеждаш великолепно — каза тя.

Той току-що си бе поръчал едно питие, когато управителят предложи да ги заведе до масата им. Дженифър го последва надолу по стълбите покрай горящата камина в една малка, уютна зала за хранене, сгушена под фоайето. Един сервитьор остави напитките им и избърбори различните специалитети за вечерта. Дженифър едва го чуваше; цялото й внимание бе съсредоточено върху красивия мъж срещу нея. Тя взе ръката му.

Лицето на Джош пребледня. Можеше да разбере от поетичния блясък в очите й, че нейната представа за връзката им граничи с вълшебните приказки. В него се надигна някакво предчувствие. Тя изглеждаше чудесно, окъпана в идеализъм и изпълнена с благоуханието от парфюма на един очакван роман.

— Проверих в „Таймс“ — каза той, като насочи разговора. — Снимката ти и отзивите за партито бяха впечатляващи. Трябва да бъдеш много горда от себе си. Всъщност бих залепил цялата страница в албума ти.

— Може би трябва да ги сложа заедно с последния материал от „Фешън рипорт“ за продажбата на списанието, от който ти се разбърква стомахът — тя вдигна ръце и поклати глава. — Ами! Отказвам да мисля за това тази вечер. Забрави, че съм го казала! — тя се усмихна широко. — Няма да позволя на бизнеса да се намеси в това, което определено е удоволствие.

Замълчаха, вгледани един в друг.

— Никога няма да отгатнеш какво намерих — поде тя след малко. — Трябваше да претърся цялата лавица на гардероба си и, повярвай ми, това не беше лесна задача, но си струваше. Исках да те изненадам.

Тя вдигна ръка и поклати китката си, като привлече вниманието му към една златна гривна с дискче, което се люлееше в средата. Това бе гривната, която той й бе дал, когато тя завърши колежа. Той я докосна, като потърка двата релефни инициала отпред, и прокара пръсти по двете стърчащи букви J^[1]. Обърна я, като знаеше какъв бе надписът — отзад — две в едно. Усмихна се на младежкия си опит в поезията и се загледа в лъскавата сфера, а лицето му бе смекчено от присъстващото навсякъде минало.

— Никога не се разделям с нищо — отрони Дженифър с притихнал глас.

Очите му станаха сериозни, усмивката му се скри.

— Радвам се. Не бих искал да вярвам, че моите подаръци от лятото в Гросингър, когато през цялото време се целувахме, са били хвърлени в някое безчувствено кошче за боклук.

— Никога! Запазих повечето от спомените си от времето в живота ми, когато Джошуа Мандел владееше всяка моя мисъл.

— Нима е имало някога такова време?

— Почти през целия ми живот — изрече тя сериозно. След това лицето й просветля и тонът й стана момичешки. — В тази стара кутия от пури пазя голямата златна буква, която бе пришита на пуловера ти от университета, декоративната ти игла от студентската организация, украшението във формата на качулка от ловната ти униформа, няколко не толкова страстни любовни писма, гривната от последния ми бал и ключ от нашата стая в „Пол Ривиър“ — мотелът във Витлеем.

Тя го погледна, а след това отново сведе поглед към гривната.

— Прекарах един час, ровейки се в тази кутия — каза тя на себе си, — разкривайки отново нашето минало. Беше прекрасно минало, нали?

— Да, беше…

— Няма да повярваш, но докато седях на пода и се докосвах до спомените си, плачех. Повече заради себе си, предполагам, отколкото заради някой друг. Направих много грешки в живота си, особено когато трябваше да преценявам хората, но нищо не може да се сравни с грешката, когато те оставих да си отидеш от мен.

— Джени, недей…

— Не мога да го спра — каза тя, очите й бяха овлажнели. — Продължих да мисля за това, което ми каза снощи, за тези кръгове. Имаше смисъл. Бях глупачка да те отхвърля.

— Джени, това е минало.

— Може би, но не намираш ли за странно, че пазя неща от миналото? Аз ти отказах, но се придържах към спомените ни.

— Заслужаваше да се запазят — каза той, като я целуна.

Сервитьорът ги прекъсна, сервира вечерята, наля виното и се отдалечи. И двамата не ядоха много. Подбираха храната, отхапваха по малко и избутваха останалото в чиниите си.

— Какво каза на Чарлз? — попита той.

— Казах му, че ще прекарам уикенда в Бейон.

Джош поръча кафе и за двамата с безизразно лице.

— Не това имах предвид. Кога ще му кажеш, че го напускаш?

Дженифър изглеждаше шокирана, почти обидена.

— Не знам. Не съм мислила още за това.

Джош извади една дълга тънка пура от вътрешния си джоб, разви я, отряза върха й и я запали с преднамерена церемониалност. Изпусна дима и острият й аромат обви масата им.

— Мислех, че обсъдихме това снощи. Смятах, че сме се разбрали.

— Ти го обсъди — каза тя. — И аз не искам да го обсъждам сега.

— Ще трябва.

— Защо?

— Защото прекарахме прекрасна нощ заедно и правихме любов, и докато не си честна към Чарлз, това не може да се повтори.

Той не може да мисли така, каза си тя. Не може да говори сериозно.

Дженифър издърпа ръцете си от неговите. Мънички капчици пот се бяха събрали по тила й.

— Джени — продължи той, — не се опитвам да бъда благороден, повярвай ми. Просто не мисля, че е разумно да се впуснем в някоя история, въпреки че, Бог ми е свидетел, аз съм повече от готов да се впусна в нея. Ти си омъжена жена и това е погрешно. Нима не го виждаш?

Главата й се замая. Аз излъгах съпруга си. Опаковах си дрехите и нравствеността в един куфар заради теб. Нима не виждаш това?

— Виждам само, че ни е хубаво, когато сме заедно — изрече тя на глас. — Всичко, за което мога да мисля, е колко голяма нужда имам да бъда с теб. По начина, по който бяхме миналата нощ. Толкова ли е ужасно това?

Той приближи стола си по-близо до масата, наведе се към нея и каза с глас, съвсем малко по-силен от шепот. Лицето му бе изпънато.

— За някои хора, може би не. Но поради причини, които е по-добре да не изтъквам, не мога да се обвържа с омъжена жена. Не дори и с теб.

Всичките ми планове. Всичките ми лъжи. Не можеше да каже не. Ти просто не можеш.

Дженифър се отдръпна назад на скамейката и се вторачи в него. Гърбът й туптеше, а една тънка сива вена пулсираше до слепоочието й.

— Аз бях омъжена жена и снощи, или си забравил това? Любихме се, и ако паметта ми служи добре, и двамата бяхме повече от единодушни. Защо така внезапно си играеш на моралист?

Той се приближи още по-близо, взе ръцете й и ги стисна здраво, като не й позволи да ги изтегли обратно.

— Защото те обичах твърде дълго, за да оставя да се впуснем във временно споразумение. Миналата нощ бе върховна за мен, да те държа в ръцете си и да те любя така. Но тя разбърка толкова много спомени за толкова много неизпълнени обещания… Не мога да премина отново през това! Не мога да се промъквам зад затворени врати, за да обичам някого, когото искам да обичам открито.

Дженифър не смееше да погледне към него. Почувства се зашеметена и немощна, сякаш въздухът около нея бе престанал да се движи.

— Имам нужда от време — промълви тя. — Просто имам нужда от малко време. Защо да не можем да бъдем заедно сега? Аз ще измисля нещо.

Джош видя болката в очите й, за момент почувства как решимостта му се отдръпва, но спомените за една друга болка нахлуха в главата му, болка, която си мислеше, че е успокоил.

— Не мога — промълви той тихо. — Не мога да го направя. И ти не можеш. Освен това, ти не си от типа за нелегални срещи.

Тя издърпа ръцете си от него, очите й святкаха.

— Колко рицарски от твоя страна! Колко хубаво е да ме предпазиш да бъда съвременна Хестър Прин!

Джош не отговори. И двамата седяха и не смееха да се погледнат един друг.

— Джени, ако ти беше щастлива с Чарлз, нямаше да прекараш нощта с мен. Нямаше да спиш с мен, освен ако не си правиш някоя много жестока шега, а аз не мисля, че постъпваш така.

Ти ме набутваш в ъгъла и аз не мога да дишам. Не мога да се справя с всичко това. Не съм достатъчно силна.

— Чарлз й аз наистина имаме някои проблеми — каза тя. — Приела съм това. Но просто не мога да се хвърля в един развод. Той ме плаши. Трябва да заживея с идеята, да свикна с нея, да обмисля последствията.

— А какво се предполага, че ще правя аз междувременно? Ще се върна обратно на лавицата — лицето на Джош се набръчка от гняв.

— Обичай ме! Бъди с мен! — тя умоляваше, но това нямаше значение.

— Не. Ти превръщаш това в някакво перверзно, егоцентрично състезание. Искаш да останеш омъжена за Чарлз и да имаш връзка с мен. Не можеш да имаш и двете. Двамата с Чарлз не се състезаваме за ръката на честната Дженифър. Чарлз е законният съпруг и следователно той печели. Докато ти решиш другояче.

Сърцето на Дженифър тупкаше силно. Бе очаквала успокоение и подкрепа. Не можеше да се занимава с обвинения. Бе сигурна, че и Джош ще види нещата като нея и ще й даде време. Погледна към часовника си и изкриви циферблата му така, че той вече не ставаше за нищо. Защо не й съчувстваше повече? Какви бяха тези причини, за които спомена? И защо не искаше да обясни?

— Знаеш ли, господин Мандел — каза тя, като се държеше за скамейката, но се опитваше гласът й да звучи въздържано. — Сякаш слушам някой покровителстващ родител. Следващото нещо, което знам, е, че ще ми кажеш, че това те наранява повече, отколкото наранява мен. Е, можеш да спестиш съвета си към изгарящата от любов жена. Моята грешка е, че повярвах, че сме нещо специално.

— Джени, погрешно ме разбра. Аз не те напускам.

— Нима?

— Не. Ако се опиташ и изгладиш проблемите си с Чарлз, аз само ще застана на пътя ви. Аз съм длъжен да ти дам шанс да запазиш брака си, ако това искаш да направиш. Но съм длъжен също и към себе си — да се предпазя от нараняване.

— Искаш ли решение? — тя се изправи и се наведе над масата, като се подпря нестабилно с ръце. — Ще ти кажа какво реших. Бях права, когато те напуснах тогава, права съм и когато те напускам сега.

Тя грабна чантата си и се втурна нагоре по стълбите, като се надяваше, че той няма да види сълзите, които се стичаха по лицето й. Джош изтича след нея. Настигна я тъкмо, когато се канеше да отвори вратата. Сграби я за ръката, но тя се изскубна.

— Не ме докосвай! Не бих искала да си измърсиш ръцете, господин Бой скаут!

Тя се завъртя на пети и побягна от ресторанта, без да се обръща назад. Джош я гледаше как се отдалечава. Той би могъл да я хване, но знаеше, че дори няма да се опита. Беше направил това, което е правилно и за двамата.

Но ако съм толкова прав, защо чувствам, като че ли част от мен току-що умря?