Дорис Мортман
Кръгове (5)

Глава пета

Джени Шелдън прекара ранното си детство заобиколена от сладки и курабийки. Всички купувачи от Бродуей познаваха Джени. Всеки ден те очакваха да я намерят да стои зад витрината на пекарната на родителите си, да им маха с ръка зад стъклото, а червеникавокафявите й къдрици да се мятат около главата й. Тя бе приветливо създание, икона, която ги привличаше в магазина.

Всеки намираше нещо специално в Джени. Някои бяха очаровани от големите й тъмни очи, които святкаха дяволито, от широката й уста, разтегната в палава усмивка. Понякога я намираха извън витрината, настанена на дървен стол, с голяма бяла престилка, която покриваше комбинезона й и се спускаше до обувките й. Освен това лицето й биваше дотолкова сериозно, доколкото бе възможно за едно детско лице, докато питаше с най-ниския тембър на гласа си дали предпочитат лучени ролчета пред кифлички с мед. Колкото тези съседи обичаха да виждат Джени в пекарната, толкова и самата тя обичаше да стои там. Майка й и баща й бяха там; брат й излизаше и се прибираше; имаше лакомства за дъвчене, а тя бе обожавана от всички. Джени нямаше никакви оплаквания. Все още бе твърде наивна, за да има нещо, от което да се оплаква.

Пекарната бе малка и имаше нужда от боядисване, светлозеленият й цвят бе посивял от времето. На стената зад дългите стъклени витрини висяха шарени картини на съблазнителни торти и сладкиши. Зад касата се намираха семейни снимки и ненужни документи, залепени разхвърляно на остъклената ниша. От другата страна на тезгяхите за сладки имаше хладилна витрина, чиито заскрежени стъкла скриваха съдовете със сладолед, охладените торти и мукавените кутии за прясно мляко. Наблизо една витрина за сладки показваше пакети с дъвчащи топчета, ментови и хрускащи бонбони и парченца шоколад. Магазинът на семейство Шелдън от ранните спомени на Дженифър бе едно оживено място, откъдето се носеха примамливи аромати, които насърчаваха хората да си угаждат и обещаваха удоволствие.

Нисичката закръглена женица зад тезгяха на пекарната беше истинско динамо, което сновеше напред-назад от сандък до сандък и от витрината към масата. Роуз Шелдън имаше кръгло отворено лице с леко порозовели бузи, съвсем малко по-меки от стегнатата й униформа. Имаше огромни тъмнокестеняви кичури, издърпани назад от две евтини шноли. Няколко разпилени къдрици отказваха да се подчинят и тя непрекъснато ги махаше от лицето си със свободната си ръка, с която в момента не пълнеше пакети и не връщаше ресто. Усмивката й бе топла и истинска, но под жизнерадостната й външност се криеше една твърда и решителна делова жена.

Методите на Роуз не изглеждаха толкова откачени. Ако някой поискаше парче пирог със сирене, ръката й удобно се плъзгаше и отмерваше допълнително четвърт фунт. Въпреки че се извиняваше надълго и нашироко, никой никога не я караше да отреже парчето с по-голямо тегло. Ако някой клиент поръчаше половин фунт от различни сладки, то Роуз целенасочено ги слагаше в голяма кутия, побираща един фунт, и се създаваше впечатлението, че сладките са в оскъдно количество. Клиентът предвидливо я караше да напълни кутията. Ако биваше притисната от някоя местна благотворителна група да намали цената, тя уверяваше, че тяхната отстъпка се прилага за продукти, които са от предния ден.

Нейното владение бе предната част на магазина и тя я управляваше като полеви командир, като надзираваше щателно всяко от момичетата, които продаваха на щанда, и бързо се намесваше, когато някое от тях не успееше да завърши продажбата. Никой не си тръгваше от магазина на Шелдън с празни ръце. Тя караше момичетата да работят здравата. И Роуз никога не разбра, че за тях това бе само една работа. За нея магазинът бе смисъла на живота й.

Мартин Шелдън се задържаше в задната част на пекарната. Неговият свят бе този на брашното и пълнежите, на глазурите и рецептите. Той печеше в големи количества, като изваждаше пай след пай, кейк след кейк. Когато и да си помислеше за баща си, Дженифър си представяше ръцете му: огромни и груби, загубили цвета си от годините на постоянна, прекомерна работа.

Радостите му бяха малко: жена му, когато тя не бе в пекарната; децата му, по всяко време; часовете, прекарани в някоя синагога; и тортите за рождени дни. Той обичаше да ги изработва, като оформяше рози на малката стойка, въртейки металното кръгче с пръстите си, докато изстискваше внимателно розов, син или жълт маслен крем от една платнена тубичка и сръчно оформяше сладки с вкус на цветя в различни фази на цъфтеж, или тънки клонки и изящни листа, които изглеждаха свежи, като тези, напъпили през април. Какъвто и надпис да поръчваха, Марти го изписваше със завъртулки като цветя.

Марти Шелдън бе добър човек, честен, но мълчалив. Отдавна бе направил своя избор и, правилен или не, бе затворен в него. Децата му щяха да имат алтернативи.

Дълго време Дженифър не изпитваше нужда от такива алтернативи. Като седемгодишна нейният свят бе малък, с периметър, ограничен от това до кои улици й бе разрешено да пресича и кои игрища не бяха в забранената зона. Периферията на света на Дженифър обхващаше петнадесет блока, района от къщата й на Двадесета улица и Булеварда до пекарната на Двадесет и четвърта улица и Бродуей. Между тези две точки бяха Храмът и началното училище, две игрища с гигантски люлки и всички, които я интересуваха.

Тя бе срамежливо дете, което не бе промълвило първата си дума почти до тригодишна възраст. Тя сочеше с пръст и ръмжеше, плачеше и гугукаше, докато цялото семейство не направеше точно това, което тя иска. Когато след дълги увещания и многобройни посещения при педиатъра наистина проговори, тя учуди всички с произнасянето на завършени изречения и изговор на думите без следа от бебешки говор. И след като веднъж започна, както майка й обичаше да казва, тя говореше безспир. Джени отдавна бе развила подкупващо обаяние, което привличаше хората към нея и прикриваше свенливостта й със закачки. Тя несъзнателно се бе въоръжила срещу клиентите, които я покровителстваха, които щипеха бузата й и се отдаваха на онзи вбесяващ навик на възрастните да обсъждат децата, сякаш те самите не присъстваха.

В училище бе най-добрата в класа. Отзивите, които учителите изпращаха до родителите й относно нейното развитие и поведение, бяха блестящи и пълни с похвали. Предричаха, и то съвсем правилно, че тя ще бъде отлична в английския и ще трябва да се пребори с математиката и че ще обожава езиците и ще ненавижда точните науки.

Джени бе твърде млада, за да знае разликата между богат и беден. Въпреки че знаеше повече или по-малко, това бе разграничение ден за ден, което се проявяваше само, когато някоя училищна приятелка получеше допълнителен чифт „Мери Джейнс“^[1], или пък две нови ролки вместо една. Тя разбираше също с периферията на детското си съзнание какво значеше да си вътре и вън. Като дъщеря на пекаря тя беше вътре. Всяка приятелка на Джени можеше да загребе с ръце в сандъците с курабийки, или да си натъпче джобовете с бонбони. На Джени й харесваше фактът, че приятелките й завиждаха за нейната Роуз. Докато другите майки се мръщеха на сладките, Роуз насърчаваше децата да си вземат. Други майки ограничаваха закуските: Роуз ги разпределяше свободно. И в отговор на щедростта на Роуз, Джени биваше канена на всички рождени дни и пикници в града.

Друго преимущество да бъдеш Джени Шелдън, бе, че ти е позволено да имаш свободен достъп до страната на развлеченията, която бе зад пекарната. Тя никога не се изморяваше да наблюдава баща си как върти магическия метален кръг, който правеше рози. Никога не преставаше да се учудва на това как топка еластично тесто се превръща в превъзходна форма вкусен хляб. Обичаше да отваря голямата врата на фризера и да изгребва пълни шепи с разбит крем. И никога не пропускаше възможността да помогне при направата на глазурата на петифурите, като топваше голям черпак в медните съдове, от които се вдигаше пара, и бавно изливаше гъст сироп върху малките парчета пандишпан. Глазурата се втвърдяваше на момента, като образуваше хрупкаво покритие и мигновено доставяше удоволствие на Джени.

Току-що бе навършила тринадесет години, когато захаросаното й съществуване започна да накиселява. Работата на родителите й се разрастваше, но подкрепата, която можеха да намерят, се стопяваше. По необходимост на Дейвид бе възложено да се занимава с доставките, а от нея се очакваше да помага на щанда.

Един следобед тя твърде дълго се забави след училище. Всички се закачаха и се смееха и тя просто не можеше да се откъсне от топлия приятелски кръг. Внезапно погледна часовника. Беше закъсняла. Майка й щеше да я чака разтревожена, а може би и ядосана. Тя побягна от училищния двор, затича се надолу по улицата, спринтира покрай игрището, като сечеше косо ъглите. Не успя да види смяната на светлината на светофара. Бе само на един блок разстояние от магазина, когато някакъв голям зелен автомобил направи бърз ляв завой и я блъсна, запращайки я на тротоара.

Когато дойде в съзнание, се намираше в интензивното отделение на болницата „Бейон“, стегната с ремъци на едно легло с метални страни, омотана с тръбички, свързани със стъклени банки и пластмасови торбички, окачени на високи прътове. В ушите си чувстваше постоянното бипкане на апарата, който показваше дейността на сърцето й и отброяваше ударите като метроном с монотонно бръмчене и тупкане. Над нея се мержелееха кръгли форми, които кръжаха във въздуха и говореха с ехо. Имаха замъглени лица с разсеяни черти, ангели с бели шапки, които й казваха какъв късмет е изкарала, като е останала жива. Тя нямаше такова чувство. Дори не бе сигурна дали е жива. Беше гроги, тялото й бе вдървено, а пръстите на краката й отказваха да се свиват и отпущат. От време на време усещаше как една хладна ръка докосва китката й, задържа я и я поставя нежно отстрани.

Всичко бе толкова неясно, като в облак. Главата й бе размътена. Погледът й бавно се избистри и едно мъжко лице изкристализира пред нея. Докторът се наведе и с успокояващ глас й каза, че току-що е дошла в съзнание след четиричасова операция. Потупа ръката й и й каза, че е много смело момиче. Тя се опита да се усмихне, но мускулите й бяха твърде слаби, за да може да направи нещо повече от едно трепване. Той й обясни, че е имала счупване на гръбнака и че пространството между прешлените на гръбначния й стълб е станало много тясно и е притиснало артерии, вени и нерви, които излизат лъчеобразно към тялото й. Докторът бе поставил пластинка между два повредени прешлена, като бе завинтил метала със самата кост, за да ги раздели, така че да не се прищипват и да държи костичките разделени.

Тя разбра малко от това, което той й каза. Усещанията й бяха прекъснати от болка, пулсираща и зашеметяваща болка, която достигаше краката и притискаше раменете й. Лицето й се изкриви, главата й се мяташе на две страни, докато накрая една от сестрите забоде игла в ръката й и я върна към състрадателния обезболяващ сън.

В продължение на три дни тя на няколко пъти изпадаше в безсъзнание, безчувствена към бдението на близките край леглото й. Когато на четвъртия ден отвори очи, лицето на Роуз се разтегна в усмивка, като отприщи сълзите на Джени. Роуз я държеше докато плаче, милваше я по главата и я целуваше по бузите, като я уверяваше, че няма трайни увреждания и никакви грозни белези. Операцията бе успешна и след три седмици Джени щеше да се прибере вкъщи. Тя извърна глава, облекчена, че не изпитва повече болка и се усмихна на баща си, който стоеше мълчаливо от едната й страна и плачеше. Дженифър искаше те да останат с нея, да бъдат всяка минута до леглото й, докато получеше облекчение, да я хранят, да я къпят, да се грижат за нея, но пекарната правеше това невъзможно.

Дейвид бе дошъл онази нощ и следващите нощи, като държеше ръката й, четеше й, слушаше я, говореше, успокояваше я. Той разбираше, че неизвестното я ужасяваше повече, отколкото дебело омотаните бинтове на гърба й. Джени бе сигурна, че крият истината от нея. Дейвид започна да преследва лекарите, да ги гони за информация, да ги тормози и да се рови в медицински книги. Той прочете всичко, каквото можа, изучавайки карти и диаграми, които едва разбираше, и заставяше себе си да научи. Случаят на Джени бе съвсем типичен, без усложнения, без никаква причина за тревоги.

Когато Дейвид представи диагнозата си на Джени, тя забеляза триумфа, който се четеше на шестнадесетгодишното му лице. Той бе открил призванието си.

Когато Дженифър започна да има по-дълги периоди на будно състояние без болки, тя стана и по-бдителна към обкръжението си, приспособи се по-добре към какофонията от звуци в отделението, което споделяше със седем други пациенти. Времето минаваше бавно и тя постоянно наблюдаваше часовника, като чакаше Дейвид да дойде, имаше нужда от спокойствието му и отчаяно копнееше за утешителните му думи.

Посещенията на родителите й бяха винаги набързо. Роуз носеше кутии със сладки за отделението и изглеждаше оживена и приятна в розовата си униформа и крепирана бяла престилка. Тя бе любимката на всички, но Джени почувства нещо дразнещо в нея, някакво дребно негодувание.

Когато напусна болницата, бе края на май и за Джени светът изглеждаше изключително красив. Всичко стана скъпоценно. Леглото й, възглавницата й, познатите й парцалени животни, дори една стара кукла, която бе захвърлила преди години. Раната не беше излекувана изцяло, и така, по съвет на нейния лекар тя остана вкъщи до края на учебната година, като правеше домашните си упражнения с помощта на Дейвид и се стараеше да поддържа нивото си. Приятелите й идваха да я посещават, отначало често, а после епизодично. Бяха твърде заети да бъдат тийнейджъри. Пътното произшествие бе нещастие, но и неудобство.

Единствените й верни приятели бяха Дейвид и Джошуа Мандел. Когато Дейвид трябваше да работи, Джош го заместваше като обучаваше Джени и й правеше компания. Джош се навърташе от години като приятел на Дейвид, но едва след болестта й тя го забеляза. Тогава Джени бе на четиринадесет, а той на седемнадесет, и онова лято тя се влюби. Не можеше да разпознае чувствата си. Те бяха нови за нея, но чудесни. Бе убедена, че Джош просто прави услуга на Дейвид, но това нямаше значение. Тя преживяваше усещания, каквито не бе имала никога досега, и виновникът бе той.

Когато Джени се върна в болницата за втора операция, Джош и Дейвид бяха отишли в колежа преди месец. Раната й не бе зараснала правилно и тялото й загнояваше, като й причиняваше треска. Организмът й бе отхвърлил металната пластинка. Нейният затвор бе по-кратък този път, но болката бе по-силна. Без пластинката гръбначният й стълб се възпаляваше, притискаше нервите и вените, които минаваха между тях.

Дженифър страдаше жестоко, но се застави да се възстанови. След шест седмици се върна в училище. Всеки ден представляваше битка срещу парещата болка, сякаш тръни се забиваха в гърба й. Приятелите й не се чувстваха удобно около нея и скоро започнаха да си търсят извинения, за да я избягнат. Джени бе самотна повече от всякога. Джош често й пишеше и писмата му осигуряваха единствения светъл лъч в иначе пустото й съществувание. Дейвид се обаждаше по телефона и също пишеше. Той следеше за прогреса й, окуражаваше я, но болката бе жестока. Поради липсата, на каквото и да е друго развлечение, тя започна да изпълва свободните си часове с писане, като съчиняваше често писма до Джош и си водеше дневник. Това, което бе започнало като терапия, скоро се превърна в радост. Тя бе въвлечена в магията на думите, като тайно пишеше стихотворения, изпълнени с невинна страст и първична чувственост.

В продължение на девет месеца тя остана сама с окаяното си състояние и със загнояващата горчивина. Колкото и да се опитваше, не можеше да се пребори с негодуванието, което изпитваше към постоянната борба за съществуване, която водеха родителите й. Налагаше се да работят дълго, за да успеят да платят сметките й за лекарства. Джени разбираше това и се чувстваше виновна. Но я беше и яд. Прекарваше времето си в развиване на фантазията си за живот, толкова богат и лек, като крема с бития каймак, който толкова обичаше като дете. Тя си представяше, че е грандама, която носи скъпи дрехи вместо униформа, и която се разхожда нагоре-надолу по Пето авеню, вместо да скача в автобуса на Булеварда. Настоящият й живот бе само отправна точка. Тя си каза, че ще има повече. Беше си го заслужила.

До юни болката бе станала нетърпима и Джени бе на крачка от това да остане саката. Да, имаше нещо, което лекарите можеха да направят. Можеха да изрежат част от бедрената кост и да я вмъкнат между търкащите се прешлени. Роуз и Марти се отнасяха скептично към това. Щеше да бъде дълга и досадна операция с малко гаранции. Джени бе потисната. Тя вече бе издържала толкова много, че те се питаха дали си струва да я подлагат на по-нататъшни страдания. Но Джени заговори от свое име и поиска операцията. Отново легна под скалпела. Прекара други шест седмици в ужасното отделение, но този път то не й направи впечатление. Джош беше там. Случайно, тя му подари стихотворенията си, наблюдаваше лицето му, докато четеше, и чувстваше как устните му върху бузите й отбелязват одобрението му. Когато Джени напусна болницата за последен път, като си даде обет, че никога повече няма да се върне там, тя беше безнадеждно влюбена в Джошуа Мандел.