Дорис Мортман
Кръгове (24)

Глава двадесет и четвърта

Календарът на Дженифър бе претъпкан като автобус в пиковите часове. През целия ден имаше срещи както в кабинета си, така и извън него. Докато наблюдаваше през прозореца как пада снегът, се надяваше, че бурята ще се отложи за по-късно вечерта. Дори и при най-малкото избързване трафикът се объркваше и пешеходци с огромни чадъри превръщаха тротоарите в бягане с препятствия. Тя искаше да може да промени програмата си, но единствено възможните жертвоприношения бяха обяд с Елиз и среща за скуош в пет и тридесет.

Тъкмо се канеше да се обади на Елиз, когато Хилъри Уест нахълта в кабинета й облечена в панталон от рипсено кадифе, високи боти и каубойска риза с ресни.

— Погледни добре — каза Хилъри, като сложи очилата на косата си. — Следващия път, когато ме видиш, ще бъда издокарана в едно от онези лъскави бели якета с ръкави, които се връзват на гърба^[1].

Хилъри се отпусна тежко в стола срещу бюрото на Дженифър, като остави в скута си папката.

— Преди да си поръчаш възглавнички за килията си, искаш ли чаша кафе?

Хилъри кимна и Дженифър наля две чаши горещо кафе от керамичния съд, който държеше до бюрото си.

— Благодарение на Брад Хелмс и Гуендолин Стюърт в тази страна няма съдия, който в тази минута да не ме намери за окончателно луда! — Хилъри отпи от кафето си и след това продължи. — Превърнаха този проект за момичето на корицата на априлското издание в голяма конкуренция. Всеки е изпратил поне двадесет идеални за „ананаса“ момичета да се видят с мен и нито едно от тях никога не е било поне на хиляда мили близо до Хавай. В духа на самопризнание сега мога да констатирам, че съм интервюирала всеки ориенталски модел в Ню Йорк!

— Няма ли хавайски момичета, регистрирани в агенциите?

— Нито едно, но мисля, че сме решили нашия проблем.

— Не можем да изпратим екип в Хавай, Хилъри. Няма време.

— Няма и нужда. Обадих се на университета Кълъмбия и ги попитах за имената на някои хавайски студенти, регистрирали се там. Обадих се също и в нюйоркския университет. Пред кабинета ти стоят пет туземки.

— Е, просто не стой там самодоволно! Нека да ги погледнем.

Хилъри излезе от кабинета на Дженифър и се завърна с пет смутени момичета в редица. Дженифър се усмихна на себе си. Кориците на „Жоли“, разбира се, бяха далечен повик от коридорите от бръшлян. Две секретарки от рекламния отдел се пробваха на разноцветни ролкови кънки, а Брук водеше на висок глас импровизиран разговор с Патрик Греъм.

Брук се бе превърнала в проблем, като се държеше като досаден комар и бръмчеше около кабинета на Дженифър, като че ли знаеше нещо, което Дженифър не знаеше. Дженифър често минаваше покрай кабинета на Брад само за да намери там Брук, наведена над бюрото му, шепнеща по най-заговорнически начин на издателя. Ако влезеше в кабинета на Брад, всички разговори спираха. Дженифър не можеше да не заподозре, че Брук заговорничи за нещо, но нямаше никаква улика и представа какво може да бъде то.

Насочи вниманието си към петте нервни млади жени, като се опита да ги поуспокои. Докато говореше за училища и ваканции, Хилъри отиде да работи с един фотоапарат Полароид, като заснемаше всяко от момичетата кандидатки за модел на корицата.

След това разпръсна снимките по бюрото на Дженифър.

Докато Дженифър ги изучаваше, можа да установи, че трите от тях въобще не стават. Фотоапаратът или сплескваше чертите им, или изостряше ъглите, като ги правеше да изглеждат груби и непривлекателни. Другите две — Нина Кахала и Локи Пууна бяха обещаващи. И двете бяха високи и слаби, като модели. Колкото повече гледаше високите скули на Локи и чистата й карамелена кожа, толкова повече й се искаше да я използва в рубриката за красотата.

Но Нина Кахала бе момичето на Дженифър за корицата. Големите й виолетови очи и черна коса излъчваха нежна чувственост. Кожата й бе мека и с млечен тен, който напомняше на Дженифър на капучино, и щеше да бъде идеалната основа за грима, с неговите ярки тонове, очаквани през пролетта. Дженифър просто можа да си я представи — с червен хибискус, типичното за Хавай цвете, стърчащо иззад ухото й, с голи рамене, с огърлица от нежни вплетени стръкчета на цветя и клонки.

Тя разпита всяко от момичетата и ги накара да попълнят формулярите за договорите. След това Хилъри ги подбра към приемната. След няколко минути те се завърнаха за решението на Дженифър.

— Заведете Локи и Нина при Гуен, Брад, Бетина и Марни — помоли Дженифър. — Не мисля, че можем да използваме останалите три за снимки, но ще говоря с някой редактор да ги използва за статия за отношението на хавайците към континента. Що се отнася до теб, можеш да се поздравиш по случай гениалното си хрумване. Нина и Локи са съвършени, точно с онази неподправена невинност, от каквато имаме нужда за едно такова издание. Браво…

— Благодаря, госпожо Креншо — кимна Хилъри. Тя сияеше. — Имам още една точка в дневния си ред. Разбирам, че има някаква загадъчна нова колекция, която се създава за април. Ако имате нужда от модели, закъснявате.

Дженифър се усмихна на Хилъри. Тя си вършеше много добре работата: ефективна, отдадена на нея, ентусиазирана.

— Имам модела, но благодаря ти, че ми напомни за времето. Ще се заема с това незабавно. Всъщност, когато излезеш, би ли помолила Патрик да дойде при мен?

Докато чакаше, Дженифър провери отново бележника си. Дните й бяха запълнени със срещи, така че повечето нощи си вземаше работа за вкъщи. Малкото й свободни часове бяха за упражнения, някое случайно посещение на театър със Сара, когато Дейвид бе зает, или вечеря с Елиз.

С Чарлз бяха ходили на серия концерти във Филхармонията, балет в Нюйоркския държавен театър и представления пред височайши особи, на всяка премиера на Бродуей, но това бяха предписани дейности за нощите през седмицата. Какво правеха по време на уикенда? Правеха ли нещо спонтанно? Някак си Дженифър не можа да си спомни много. И двамата работеха много до късно, и двамата пътуваха. Дженифър играеше скуош и тенис. Чарлз играеше хандбал и плуваше. Понякога Чарлз подреждаше колекцията си от марки, докато Дженифър бродираше. Гледаха телевизия и четяха — различни програми и различни книги. По много начини животът без Чарлз бе същият, като живота с него.

Мисълта за това я разстрои.

— Искала си да ме видиш? — Патрик бе застанал пред бюрото й, а видът му бе разсеян и смутен.

— Бих желала да се заемеш с едни специални снимки за мен — започна тя, като го подкани да седне и се зачуди защо продължава да гледа назад към коридора. — Както знаеш, подготвя се специална модна линия за априлското издание. Бих искала да фотографираш дизайнера, Елиз де Марко, в собствените си дрехи-модели, бих искала и да надзираваш позирането.

— Добре — той запали цигара от цигара. — Мислила ли си как да изглежда художественото оформление? Някакви специфични елементи на дизайна?

Той изглеждаше нервен и необяснимо несигурен в себе си.

— Концепцията е местният Ню Йорк — обясни късо тя, като го наблюдаваше внимателно. — Раят идва в големия град. Нещо такова. Разкошно и леко необичайно, мисля. Използвай въображението си. Ще видиш, че е удоволствие да се работи с Елиз, но нейната самоличност трябва да се пази в тайна — тя беше сигурна, че го видя да се свива. — Не искам да изтече информация в пресата, преди да сме готови да стартираме рекламната кампания.

— Дженифър, не искам да се забърквам в политически игри за власт…

— За какво говориш?

— Брук Уийлър току-що ми каза, че когато и да програмираш това заснемане, аз трябва да й кажа, така че тя да може да го контролира.

Дженифър бе озадачена. Беше и ядосана. Напоследък Брук често прекрачваше границата.

— Какво още каза Брук? — Дженифър знаеше, че Патрик бе лоялен към нея.

— Каза ми, че Брад я е упълномощил за това. Освен това, тя иска да знае името на дизайнера, преди да наема фотограф. Ти ми казваш, че цялата работа е строго секретна. Какво става?

— Нищо, с което не мога да се справя — сподели спонтанно Дженифър, като кипна вътрешно. — Проектът трябва да остане в тайна. Когато първоначално възприех идеята, говорих с Брад. Той се съгласи, че аз трябва да намеря дизайнера, да подготвя заснемането и да съм в течение на подробностите при рекламирането. Докато той не ми каже, че това се променя, аз все още отговарям за този проект.

— Какво да кажа аз на Брук, когато ме попита?

— Кажи й да дойде да ме види — сви вежди Дженифър. — Ти се погрижи да наемеш фотографа. Аз ще се погрижа за Брук Уийлър.

 

 

Снегът беше по-гъст. Огромни снежинки прилепваха заедно и падаха на големи бели гроздове, които се превръщаха в кафява киша още в мига, в който докоснеха улицата.

Дженифър излезе от сградата на „Дженерал мотърс“, където бе прекарала два часа в преговори за значителен рекламен пакет с „Ревлон“, и реши да извърви пеша част от разстоянието до вкъщи. Наоколо хората препълваха автобусите и се бореха за такситата. Като внимаваше за хлъзгавите тротоари, Дженифър си проправяше път през навалицата от лица, които пътуваха ежедневно с карти за градския транспорт, и пазаруващите за Коледа. Беше втората седмица на декември, до Коледа оставаше малко време.

Градът изглеждаше празнично с блестящите си украсени магазини, със светлините и изобилието от стоки за Коледа. Докато стъпваше тежко нагоре по „Медисън авеню“, Дженифър зяпаше по витрините по пътя си и си пожела да е обзета от това празнично настроение. Тя винаги изпадаше в депресия по време на празниците, една истинска тъга, която я завладяваше всяка година. За нея това бе време на самота, време, което извикваше спомени от училищните ваканции, прекарани в една празна къща, и след това нощите, през които работеше в пекарната, когато другите момичета на нейната възраст се забавляваха навън. Пекарната бе отворена шест дни и половина през седмицата, като се започнеше от Деня на благодарността и се свършеше един ден след Нова година; за Дженифър празниците бяха тест за физическа издръжливост.

През последните осем години, благодарение на Чарлз, годишната меланхолия на Дженифър бе избледняла във вихрушката от украсяването на коледното дърво и ходенето по партита. През тази година нямаше да има елха за украсяване, нито пък щеше да посещава или да дава парти.

Нямаше да има също и вечеря по случай Коледа в семейство Креншо, поне не за Дженифър, тя щеше да го пропусне, знаейки, че ще й липсва. Обикновено това бе чудесен ден, с пламтяща камина, апартамент, пълен с хора, ябълково вино и много коледни песни. Чудеше се дали Чарлз ще ходи, а ако отиде, дали щеше да каже на семейството си за тяхното положение. Едно нещо беше сигурно. Щеше да присъства на коледната служба със Силест и Уайът. Това бе друга семейна традиция, но в нея Дженифър никога не бе участвала. Там нямаше да имат нужда от присъствието й.

Докато мислеше за това сега, докато разглеждаше един магазин за подаръци, тя осъзна, че малкото изключение винаги бе подсилвало унинието й по време на празниците. Тя прекарваше вечерта сама, в очакване на Чарлз и въпреки че винаги бе успявала да намери нещо, което да държи ума й зает — опаковане на подарък в последната минута, или някой стар филм по телевизията — точно през тази нощ й ставаше ясно, че Коледа не й принадлежи, както и тя не принадлежеше към семейство Креншо.

Дженифър внезапно се почувства угрижена за Чарлз. Той винаги имаше толкова смесени чувства за прекарването на Коледа с родителите му. Обичаше традициите, елхата, трапезарията, отрупана с храна. Но Уайът бе толкова стиснат в привързаността си, така скъпернически се отнасяше към Чарлз, че самият факт да гледа как децата на брат му получават обичта, която чувстваше, че му е била отказвана на него, го засягаше дълбоко. Той рядко споменаваше нещо за това, но Дженифър знаеше колко много го нараняваше.

Сега изглеждаше странно да осъзнае, че тя е усещала кога го боли, кога е бил разстроен, кога е бил ядосан. Как може да бъде толкова чувствителна към нюансите на характера му и толкова сляпа за същността му!

Докато достигна Седемдесет и седма улица, Дженифър бе събрала няколко обемисти пакета. Беше намерила подаръци за Ханука^[2] за Ейса и Лия, един красив ръчно изработен пеньоар за Елиз и едно стъклено прасенце, пълно с пуканки за Мими, което нареди да бъде изпратено до службата й. Точно тогава Дженифър си спомни, че Мими живее в този блок.

Хрумна й да натисне звънеца с името Холдън до него и зачака Мими да й отговори по домофона. Тъкмо се накани да си тръгне, когато най-накрая Мими се обади.

Когато Дженифър се добра до четвъртия етаж на къщата, се почувства изтощена. Не бе забелязала колко изморителна бе разходката й, а сега и тези стъпала, които бяха толкова стръмни… Но когато вратата се отвори, тя забрави умората си. Мими изглеждаше ужасно. Косата й бе издърпана нагоре в неравна конска опашка, а лицето й бе бледо.

— Бях в съседство и помислих, че мога да се отбия при теб — избъбри Дженифър, като опря чадъра на стената и изтърси снега от палтото си. — Ако нямаш нищо против едно посещение на Нанук от Севера, бих желала да вляза.

От усмивката на Мими, Дженифър не можа да разбере дали се радва, че я вижда, или просто бе учтива. Тя въведе Дженифър в апартамента, като прибираше разпилени вестници по пътя си. Взе палтото на Дженифър, докато тя си сваляше обувките и духаше в ръцете си да се стоплят.

— Тъкмо се канех да правя супа — каза Мими. — Имаш ли нещо против да дойдеш с мен.

Дженифър предложи да помогне, но Мими отказа, като посочи един стол, където Дженифър се настани и заразглежда безпорядъка наоколо.

През последните седмици Мими се разболяваше и оздравяваше и всеки път Дженифър бе питала какво й е, а Мими измисляше нова болест. Тя твърдеше, че има грип, или вирусно заболяване, или настинка, но никога носът й не течеше и дразнеща кашлица не потвърждаваше историята й. Дори сега Дженифър не можеше да намери следи от лечение, а само мръсни кафени чаши и празни кутии от бисквити.

Апартаментът на Мими бе на последния етаж на сградата, с много светлина, която падаше директно по разгънатото канапе. Имаше два тежки фотьойла, тапицирани с обикновена щампована материя, една дъбова маса с четири дървени кресла с извит гръб и едно бюро на дългата отсрещна стена. Въпреки безпорядъка, Дженифър забеляза, че мебелировката бе добра и че дреболийките на етажерката от ковано желязо бяха скъпи образци от американското народно изкуство. По бюрото имаше три малки, ръчно изработени мильота. В камината Мими бе запалила огън, но изглежда той не топлеше достатъчно стаята; Дженифър усети течение.

— Как се чувстваш? — попита.

— Много по-добре, благодаря — Мими бе обърната с гръб към стаята и разбъркваше супата полуфабрикат така, сякаш вкусът й зависеше от отмереното въртене на лъжицата.

Дженифър успя да забележи, че Мими няма настроение за дребни разговори, така че взе един от вестниците до стола й. Беше от Хюстън и тя го отвори на страницата за светските новини. Очите й незабавно съзряха съобщението за сватбата на Мари-Бет Холдън. Лицето от снимката силно приличаше на Мими. Мари-Бет имаше същата руса коса, отрязана малко по-късо, същата аристократична шия и същата усмивка, но от по-малка, не толкова съблазнителна уста. Набързо прегледа статията. Госпожица Холдън бе съпроводена от двете си по-малки сестри, както съобщаваше вестникът, на сватбата си с Маркъс Канфийлд Ийгън, вицепрезидент на Холдън ентърпрайзис. Приемът по случая се даваше в имението на Грешъм и Патриша Холдън.

Мими остави супата на масата заедно с малка франзела и съд с масло. Дженифър бе толкова погълната от подробностите за сватбата на Мари-Бет, че Мими трябваше да й се обади два пъти да дойде на масата.

— Виждам, че сестра ти се е омъжила — каза Дженифър, като се надяваше да повдигне мрачното настроение на Мими. — Познаваш ли младия мъж?

— Би трябвало. Аз почти се бях омъжила за него.

Гласът на Мими издаваше горчивина, но в него нямаше ревност.

— Татко не можа да ми пробута този хахо на мен, така че даде на бедната Мари-Бет моето наследство.

— Може би това е бил избор на сестра ти?

Мими си намаза с масло дебела филия от франзелата. В отношението й имаше нещо твърдо, почти чупливо.

— Съмнявам се. Моите сестри видяха какво се случва с едно дете, което не се подчинява на баща си. Страхуват се да се възползват от шанса да се отрекат от тях.

Салфетката на Дженифър се изплъзна в скута й и когато тя се наведе да я вземе, забеляза голямо мораво петно на крака на Мими. Тя беше виждала тези следи от бой преди и винаги бе искала да я попита за тях, но никога не се беше осмелила. Може би тази вечер.

— Беше ли поканена за сватбата?

— Едва ли. Аз не съм допускана зад входната врата, да не говорим за приемната зала.

Дженифър потръпна от гнева и възмущението в гласа й. Искаше да успокои Мими, но не знаеше как.

Бяха свършили с вечерята. Дженифър прибра масата. Мими остана отдръпната и мълчалива. Когато вдигна ръкавите на хавлията си за баня, за да измие купичките от супата, Дженифър забеляза дълбока рана на ръката й.

— Ти обичаше ли този Маркъс Ийгън?

— Не.

— Тогава защо се сгоди за него? Защо остави всичко да продължи толкова дълго?

Мими връчи на Дженифър чистите чинии и тя ги изсуши и ги постави в малкия шкаф над мивката. Мими започна да отговаря на въпросите на Дженифър. Звучеше така, сякаш приказваше повече на себе си, отколкото на някой друг.

— Винаги съм се опитвала да доставям удоволствие на родителите си — тя сви рамене. — Предполагам, че да се срещам с Марк, бе същото, като да се опитвам да получавам добри бележки в училище. Опитах се да кажа на баща си, че не обичам Марк, и мисля, че няма да бъдем щастливи заедно, но татко не искаше да слуша. Маркъс Ийгън бе неговия обучаващ се магнат и за да осигури лоялността му към „Холдън индъстриз“, той трябваше да бъде оженен в семейството. Аз бях първата в редицата.

— Кое те накара да заминеш.

Мими избърса ръцете си в една кърпа за чинии и наля кафе в големи чаши. Когато се настаниха на кушетката, Мими се наведе напред и погледна Дженифър право в очите.

— Харесваш ли секса?

Въпросът озадачи Дженифър.

— Да, харесвам го.

— Аз също. Ето защо не можех да се омъжа за Марк. Той не беше първия мъж, с когото бях спала, но без съмнение бе най-лошият. Нямаше начин да застана пред Бог и да се закълна да остана вярна на един мъж, който ме оставя напълно студена. Щях да му изневеря още в медения месец и за мен това щеше да бъде по-лошо, отколкото да се противопоставя на баща ми.

— И така, ти избяга?

— Най-далеч и най-бързо. Никога не казах на баща си истинската причина, защото бях сигурна, че той мисли, че всичките му скъпоценни дъщери все още са девственици. Знам, че не трябва да обяснявам всичко това, но, повярвай ми, това не е като да съм спала с половината Тексас.

Тя се загледа надолу към скута си, като навиваше подгъва на пеньоара си.

— Казах на майка ми. От всички хора очаквах именно тя да ме разбере. Тя има по една любовна връзка на година, но предполагам, че се страхуваше, че ако застане на моя страна, татко ще изхвърли и нея.

— Все още много те боли, нали?

Когато Мими погледна нагоре, Дженифър си помисли, че видя влага в очите й, но устата на Мими бе стисната. Защитна обвивка я опасваше като кобра.

— Признавам, че се надявах, че той ще бъде повече загрижен за моето щастие, отколкото това да осигури наследник на династията си. Грешах.

— Той те проследи дотук, нали?

— Направи го — Мими стана от кушетката и прибави един пън в огъня, като го мушкаше и буташе, докато накрая се запали. — Впуснахме се в ужасна битка, и най-накрая аз му казах защо съм отхвърлила мъжа на мечтите му. Казах му, че неговото чудесно, брилянтно, многообещаващо протеже не можеше да се чука.

Мими стоеше с гръб към Дженифър, но по вдървените й рамене тя можа да види, че болката от противопоставянето се бе върнала.

— Знаеш ли какво направи той? — завъртя се Мими. Лицето й се напрягаше срещу сълзите, които извираха от очите й. — Нарече ме мръсница и ми каза, че е доволен, че се е отървал от мен.

Дженифър се почувства така, сякаш някой току-що я беше ударил с юмрук. Изпита гняв и съжаление, и тъга. Мими се бореше да запази достойнството си, но когато се върна на кушетката, започна да плаче. Дженифър отиде до нея и избърса очите й с носна кърпичка.

— Мими, забелязах, че от време на време имаш рани по ръцете и краката. Беше също и болна. Това има ли нещо общо с баща ти?

— По заобиколен начин.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Не мисля, че искаш да знаеш.

— Хората не получават такива белези, като правят хубави неща.

Мими потърси изпод възглавничките на кушетката цигарите си. Запали една и се загледа как димът излиза нагоре към прозореца на покрива.

— Чувала ли си някога за Лейди Бел? — попита тя.

— Не мога да кажа, че съм чувала. Трябва ли да я познавам?

— Всъщност не. Лейди Бел е порнозвезда. Прави креватни трикове с наети мъже и в определени кръгове е доста известна.

Дженифър се втренчи в Мими.

— И ти си Лейди Бел!? — изрече го меко, като се надяваше Мими да каже не, макар да знаеше, че няма да го направи.

— Лейди Бел. Звездата на порнофилмите. Кралицата на тайните събирания. Това съм аз!

— Защо?

Мими изпусна дима от цигарата, подреждайки мислите си.

— Пари. Отмъщение. Злоба. Може би и трите заедно.

— Как започна?

— Не невинно. Отидох при един мъж, за когото си мислех, че е нещо специално. Мислех, че ще бъде чудесен любовник и се държах много свободно с него. Тогава той ми каза, че трябва да се снимам във филми. Мръсни филми. Не знам какво ме облада тогава, но се съгласих.

— А тези наранявания?

— Те са отскоро. Когато започнах за първи път, нещата бяха окей. Този мъж, моят агент, никога не беше доволен. Имаше някакво друго конте, който се правеше на режисьор, и това бяхме само аз и някой добре изглеждащ жребец, който можеше да го прави дълго, за да е интересно.

Мими се засмя, но това бе звук, който излезе с болка и отвращение към себе си.

— Всички го правехме за пари, дори момчетата. Повечето от тях се учеха кое как става.

Изведнъж Мими се засрами.

— Вярваш или не, но с едно от тях се срещам постоянно. Ще ти хареса, Дженифър. Знам, че звучи нелепо, но той наистина е добро момче. Просто хората правят странни неща, когато са отчаяни.

Дженифър не можеше да си спомни да е гледала някога порнофилм, да не говорим пък за някой, който се е снимал в такъв. Почувства се като че ли живееше в пещера. Беше шокирана и може би малко отвратена, но Мими бе в беда и точно това в момента имаше най-голямо значение.

— А тези натъртени места?

— Да. Нещата бяха доста праволинейни отначало, но тогава Хер Режисьорът разви някои странни вкусове. Добрите момчета си заминаха, а на тяхно място дойдоха рехави същества, които си възбуждаха топките като биеха жените. Дженифър, знам, че се опитваш да ми помогнеш, но това ще ни затрудни и двете, ако продължавам.

Дженифър прегърна Мими и повдигна брадичката на момичето, така че Мими да я погледне. В очите й имаше толкова съжаление и унижение, че всичките мисли на Дженифър за одобрение или неодобрение избледняха.

— Не трябва да казваш нищо повече, освен ако решиш да ми кажеш името на онова влечуго, което те забърка във всичко това.

Мими се отдръпна назад.

— Не мога да направя това.

— Защо го защитаваш?

— Защото наистина е добро момче. Той също е бил отчаян. Никога не е искал да се забърква в такава грозотия, но е имал да изплаща заем.

Нещо разтърси Дженифър. Една мисъл започна да узрява в нея. Когато Търк заговореше Мими, тя изглеждаше напрегната и затворена в себе си. Търк имаше да изплаща заем. Беше чудесен любовник. Не беше толкова неправдоподобно, че Мими се е натъкнала на него.

Но не! Беше немислимо Търк да прибегне към такива работи. Дженифър поклати глава. Мислите и картината бяха тук, но тя отказваше да ги свърже. Съсредоточи се върху Мими, каза си тя. Забрави, че Търк е казал, че има страничен бизнес, който му носи добри пари.

— Какво общо има всичко това с баща ти?

Мими спря да плаче.

— Той ме нарече курва. Част от мен искаше да му докаже, че е прав — тя погледна към Дженифър, без да може да спре хлипанията си. — Искаш ли да чуеш въображението ми? То е болно. Знам, че е болно, но се молех баща ми и неговите добри, високопоставени приятели, които се събират поне веднъж в месеца да гледат порнофилми, да се натъкнат на един от моите. Всичко, което исках, бе да го видят как ще ме гледа да правя онези неща, които той си мислеше, че правя. Добре щеше да му дойде. Щеше да го унижи така, както той унижи мен.

— Може би си го наранила достатъчно, като си избягала. Може би той е един от онези мъже, които обичат, но не могат да го изразят правилно. Той е бил ядосан. Казал е нещо, което му е дошло на ума, но се обзалагам, че е искал да те опакова и да те върне вкъщи.

— Тогава защо не го направи! — звучеше като малко момиченце.

— Защото всеки мъж, който е постигнал това, което има баща ти, е натоварен със свръхдоза гордост и, повярвай ми, гордостта може да попречи на човек да направи неща, които просто могат да го направят най-щастлив.

— Да не би да казваш, че трябва да се върна вкъщи?

— Не непременно.

— Тогава какво да правя? Толкова ме е срам…

— Вземи си поука. Не пропускай опита. Намери нещо положително.

— Аз открих вече Майкъл.

— Сега открий себе си.

— Чрез теб всичко звучи толкова лесно.

Дженифър погледна към Мими. Нямаше как Мими да знае, че Дженифър също бе въвлечена в търсене на себе си, че Дженифър също се бореше със задушаващата хватка на гордостта.

— Не е лесно, Мими, но ти можеш да се справиш!

— Ти си силна, Дженифър…

Само за другите, помисли си Дженифър. Но аз ще се преборя.