Дорис Мортман
Кръгове (9)

Глава девета

Дженифър почувства, че изпаренията от душа сякаш я поглъщат. Гъстата пара се напластяваше по стените на банята, докато накрая те заприличаха на покрити с глазура от течна захар. Тя взе една хавлия и изчисти един кръг от огледалото над тоалетната й масичка. След това посегна за сешоара, като го включи на максимум и насочи топлата струя към мокрите си къдрици. Разтърси глава, прокара пръст през влажната си коса и продължи да я суши. Остана доволна от резултата. Медено червеникавите й кичури блестяха на ярката светлина и се отразяваха в огледалото, а докато се решеше, косата й бухна в огромен жълтеникавочервен пух.

Тя нагласи завързаната над гърдите й хавлия и зае мястото си зад мраморната тоалетна масичка. Шишенца и бурканчета от всякакъв вид приковаха вниманието й, една цяла козметична армия, която чакаше заповеди. Напръска лицето си със спрей от минерална вода и лек овлажнител и се залови с грима си. Едновременно се замисли за Джош, споменът за него бе все още жив в съзнанието й. Той продължаваше да я обича и по някакъв начин тя се чувстваше виновна. Не заслужаваше чувствата му и не трябваше да ги подхранва дори и в малка степен. Отново бе раздвоена: та Джош бе възрастен мъж със собствен ум. Не бе някой ученик. По-добре от всеки друг знаеше грешките й. И все пак ги приемаше.

Дженифър се загледа в огледалото, като провери сенките си. Може би точно това намираше толкова успокоително и смущаващо в същото време. Верността. Възприемането. Грижата. Всичко без цена и без изисквания. За момент си пожела Чарлз да прилича повече на Джош.

Докато тушираше миглите си, тя се укори дори за това, че си го бе помислила. Нима не се бе омъжила за Чарлз, защото бе противоположност на Джош? Джош бе открит и общителен. Чарлз бе изискан и уравновесен. Джош се бореше с живота. Чарлз се приспособяваше към него. И по времето, когато Дженифър беше готова да се омъжи, Чарлз бе там. А Джош не беше.

Тя докосна за последен път устните си с гланца, когато чу вратата да се отваря.

— Чарлз? Тук съм.

Чарлз Креншо удостои жена си с обичайния поздрав. Дните на целувки, здравей и довиждане отдавна бяха отминали. Тя отиде да му налее едно бренди и сода, докато избърбори събитията от деня, а той се заприготвя да си вземе душ. Мълчанието му я безпокоеше.

— Здрасти. Там ли си? Гласът, който чуваш е на жена ти. Намигни, ако ме чуваш.

Чарлз я погледна, чувствайки усилието, което тя правеше.

— Съжалявам, скъпа! Беше тежък ден и не мога да кажа, че очаквам с нетърпение тази вечер. Ще се почувствам по-добре, след като се освежа.

Той я погали по бузата и изчезна под душа. Дженифър се оттегли в спалнята, като насочи вниманието си към бежовата копринена рокля, която висеше на вратата на гардероба. Докато я нахлузваше през глава, се замисли за настроението на Чарлз. Трябваше да приеме обяснението му. Тя също се ужасяваше всеки път, когато прекарваше в компанията на родителите на Чарлз. Поправи облечените копчета и приглади шал яката, като нагласи талията си така, че цепката на полата да не я оголва много.

— Не бихме искали да показваме твърде много от крака — каза тя на отражението си. Семейство Креншо никога не биха одобрили това.

Постави двойния наниз от перли и ги закрепи около врата си така, че диамантената закопчалка остана на тила. Обеци от перли, една златна гривна и бежови обувни допълниха тоалета й. Като са завъртя, тя пофлиртува със себе си пред огледалото.

— Дженифър Шелдън Креншо, ти си страхотно красива жена — изхихика тя, намигайки на жената в бежово.

Отиде във всекидневната да почака Чарлз и седна на дивана така, че да може да го наблюдава като се облича. Той изглеждаше чудесно. Елегантен, с маниери, които говореха за частни училища и привилегировано възпитание. Беше висок над метър и осемдесет, със светложълта като лен коса, подстригана късо, както се носеха на Уолстрийт, и синьо-сиви очи, разположени близо до аристократичен нос. Телосложението му бе жилесто и мускулесто, заякнало от редовните тренировки в гимнастическия салон и от епизодичните упражнения на килима на Дженифър. Вкусът му в обличането бе толкова консервативен, колкото и вложенията му, и докато го наблюдаваше как намъква бяла риза и тъмносин костюм от три части, позна, че вратовръзката му ще бъде от тежка червена коприна. Гардеробът на Чарлз бе скромен и предсказуем, приличащ на самия него. Той изглеждаше точно като съдружник в престижна адвокатска фирма: облечен с вкус, добре издокаран и ужасно порядъчен.

Чарлз пъхна портфейла и ключовете в джоба си и се присъедини към Дженифър във всекидневната.

— Кажи ми, че изглеждам приказно — засмя се тя и направи пирует.

— В действителност наистина изглеждаш така.

Той взе лицето й в ръце и постави лека целувка на бузата й.

В таксито, между внезапните усилия за кратки разговори, Дженифър наблюдаваше съпруга си. Изучаваше лицето му с надеждата, че ще прочете мислите му. Изглежда угрижен, помисли си тя и посегна да вземе ръката му, като се опита да скъси разстоянието, което чувстваше, че ги разделя. Имаше нужда да осъществи контакт с мъжа, с когото бе свързала живота си. Този мъж можеше да се владее, но не беше студен. Беше склонен към самонаблюдение и уединение, но никога не бе егоист. И дори по времето, когато бе твърде умислен, той не преставаше да бъде приятен. Аз едва познавам този мъж, който седи до мен, помисли си тя с тъга. Той се бе променил през последната година, или някъде от тогава, и тя се чувстваше в известна степен отговорна. Неговата сдържаност й напомняше за баща й, и от сравнението я болеше. Винаги бе обвинявала майка си за това, че се бе омъжила по-скоро за пекарната, отколкото за баща й, и сега се чудеше, дали не е повече омъжена за „Жоли“, отколкото за Чарлз. Тревожеше се, че собствената й амбиция бе ускорила ерозията на брака й, но тогава забеляза, че той все още държи ръката й и се почувства окуражена.

Уайът и Силест Креншо живееха в просторен апартамент на Ъпър Парк авеню и се гордееха с десетте си стаи, украсени от Ели Уинтърс, една от най-признатите дизайнерки в града. Огромни двойни дъбови врати въвеждаха във фоайето. Старинен месингов полилей хвърляше светлина върху мраморен под с месингови инкрустации. Бежови тонове, наподобяващи пергамент, багреха стените, а една елегантна масичка с подпора, заградена от два фотьойла в стил Луи Шестнадесети, бе разположена срещу вратите. Гръцка ваза, пълна със смайващ подбор от копринени цветя, бе поставена върху масата, а огледало в рамка от тежко дърво се пазеше от два месингови свещника с малки бели надиплени транспаранти.

Дженифър подаде мантото си на иконома на семейство Креншо, един любезен възрастен господин, който взе кожата от рис с обичайно мълчание. Поведе ги към всекидневната и изчезна като по чудо.

Силест Креншо бе седнала пред камината. Стана величествено да ги посрещне — достопочтена жена, толкова слаба, че изглеждаше кокалеста, със светлосиви коси, изтеглени отзад в стегнат кок. Червената й копринена рокля прошумоля по дългите й крака, когато се приближи към тях, и нежна усмивка раздели устните й, когато взе лицето на сина си в ръце и го целуна по двете бузи. Задържа го по-дълго, като му се възхищаваше и тогава протегна ръка на Дженифър.

Размениха си любезности и се настаниха около огъня, докато очакваха да се появи Уайът Креншо. Икономът им сервира изстудено шардоне и след няколко минути се върна със сребърен поднос, в който имаше сандвичи от пържен хляб.

Дженифър седна с изправен гръб в един тапициран с брокат фотьойл, като държеше краката си силно подвити, за да не докосва лакираната китайска масичка, поставена между нея и кушетката, където Силест се бе настанила и държеше ръката на сина си. Докато отпиваше от виното и отхапваше от една бисквита, гарнирана със сос от къри и скариди, тя се опита да се потопи в разкоша на стаята, като остави Чарлз и Силест да разговарят помежду си.

Огромен френски килим в червено и бяло покриваше по-голямата част от паркета и определяше границата между двата отделни къта за сядане. Срещу камината бе поставен чудесен малък параван, чиито ориенталски изображения и лъскав черен фон се къпеха в светлината от елементите на тавана. Пред старинния параван имаше дълго бяло канапе с червено-бели възглавници, поставени в двата края. Една ниска махагонова масичка излагаше като на витрина колекция от звънчета за обяд и бе поставена пред кушетката, с още два френски стола, като този, който заемаше Дженифър. Навсякъде в стаята бяха пръснати табуретки за краката в стил Луи Петнадесети, с малки възглавнички със заострени краища и позлатени крака, върху които въображението на Дженифър поставяше почетните дами — кралските посетители, с диамантени тиари и хермелинови манта. Два кристални полилея блестяха отгоре, а няколко големи палми придаваха мекота на официалното обзавеждане. Предметите на изкуството бяха традиционни, но оригинални, част от колекцията, която Силест бе придобила от годините пътуване из Европа и наблюдаването на обещаващи млади художници.

Стомахът на Дженифър започна да я свива, когато Уайът Креншо най-после се появи. Нахълта в стаята. Когато Дженифър го погледна, видя едно красиво лице, прорязано от бръчки, които свидетелстваха за шестдесет и деветте му години, с гъста грива грижливо пригладена бяла коса и ореол от пълен успех.

— Съжалявам, че закъснях — обяви той с кънтящ глас. — Бях принуден да подобря твърде нервното състояние на един от моите клиенти. Той все още вярва, че предстои фалит.

Той се отправи към Чарлз, който бе станал в момента, в който баща му влезе в стаята, и сграбчи ръката му, раздрусвайки я сърдечно.

— Изглеждаш добре, синко, въпреки че все още си слаб. Дженифър, трябва да се потрудиш по-усърдно момчето да напълнее — отбеляза той, като се обърна към мястото, където седеше Дженифър.

Тя можа да види как лицето на Чарлз се сковава и го съжали, като знаеше колко много мрази той, баща му да се отнася с него като с малко момче. Уайът сграби Дженифър в задушаваща мечешка прегръдка.

Голямата му ръка й убиваше.

— Красива жена имаш, Чарлз — той намигна на сина си и седна в стола, срещу Дженифър. — Как вървят работите ти, момче?

— Добре, татко. Фирмата е добре — думите на Чарлз излизаха непълни, но почтителни. — Изглеждаш във форма, както винаги.

— Е, поддържам някаква активност. Знаеш ли, ти наистина трябва да дойдеш до клуба и да поиграеш с мен голф някой път. Много е освежаващо и човек може да си вземе глътка въздух.

— Аз не играя голф, татко, но благодаря, че ме покани.

— Така, така — измърмори Уайът разсеяно. — Как е старият Клейборн? Не се е мяркал в клуба напоследък.

— Беше твърде зает. Кантората се занимава с няколко много важни дела и Клейборн е включен в повечето от тях.

— Дженифър, ти все още ли работиш, скъпа? — намеси се Силест, като извиси сопрановия си глас към снаха си.

— Да, работя.

— Защо не се откажеш от работата си и не се заемеш с правене на бебета? — каза Уайът, като плесна емоционално по коленете си. — Ти, разбира се, нямаш нужда от пари, с този доход на Чарлз и собственото ти значително наследство.

Дженифър видя как лицето на Чарлз пребледня и как присви очи.

— Работя, защото ми харесва — каза тя остро.

Чарлз кимна в одобрение.

— Дженифър има ключова позиция в „Жоли“ и е изключително способна жена. Освен това, татко, ти имаш достатъчно внуци, с които да се занимаваш.

— Наистина имам — ухили се Уайът. — Буйни палавници.

По-големите братя на Чарлз — Уайът младши и Уили, имаха по три деца всеки, при това всичките момчета.

Силест погледна отстрани сина си, като усети враждебността му и се надяваше скоро да ги извикат за вечеря. Сърцето й се изпълни със съжаление към най-малкото й момче и тя наблюдаваше лицето му загрижено, докато другите обсъждаха политическото положение в Европа. Знаеше, че Чарлз е твърде голям, за да го закриля, но по инстинкт държеше ръката му в своите, като се стараеше да го защити от хапливите забележки на баща му. Чарлз винаги щеше да си остане нейното дете, на което най-много бе обръщала внимание. Уайът младши и Уйлям, толкова по-големи от Чарлз, бяха единствено грижа на съпруга й. Те приличаха на него; бяха последвали атлетичните му стъпки към Уолстрийт като съдружници в семейната брокерска фирма, но Чарлз бе този, когото Силест бе водила на концерти и в галерии, като едва бе сдържала гордостта си, породена от високия му интелект. Беше го разглезила и знаеше това, но не можеше да си помогне.

След като се бе родил Уйлям, тя даде живот и на едно красиво малко момиченце. Детето се бе родило само с един бъбрек и бе починало на осемнадесет месеца. Силест бе съкрушена. Трябваха й осем години, за да зачене отново, и вместо дъщеря, тя роди Чарлз. Дотогава Уайът бе изцяло погълнат от другите момчета и Чарлз бе пренебрегнат. Силест се възползва от бездействието му и сляпо се привърза към Чарлз. Като го гледаше сега, тъй красив и преуспяващ, тя се увери, че бе постъпила правилно.

Седяха в официалната трапезария и слушаха как Уайът преразказва приключенията си като пилот по време на Втората световна война и забележителната си кариера като централен защитник на Принстън. Дженифър забеляза как Чарлз сподави една прозявка и се помоли в себе си вечерта да привърши скоро. Но Уайът не бе свършил молитвата си. Дженифър знаеше речта му наизуст. Уайът младши и Уили бяха хората, които определяха хандикапа в състезанията по голф, а също и най-новите магьосници на Уолстрийт. Децата им бяха интелигентни и красиви. Дженифър почувства болката на съпруга си и поиска да го хване и да го утеши, но баща му продължаваше да говори.

Опита се да се съсредоточи, но очите й не спираха да шарят по портрета на стената зад стола на Силест. Беше огромен портрет, рисуван с маслени бои, на бащата на Силест, Тайлър Станфийлд. Тайлър бе хванат в профил и Дженифър си помисли колко неточно бе това. Тайлър Станфийлд никога не беше се извръщал от нищо. Той бе авантюрист, дързък инициатор, който бе натрупал богатствата си, като бе смазал конкурентите си. Бе изградил една империя върху пластмасите, бе видял чудото даже преди Дюпон, и никога не напусна трона си, докато един ден не умря, преди три години, деветдесет и две годишен.

Дженифър и Чарлз бяха прекарали много приятни часове с Тайлър в неговото имение в Уестчестър. Дженифър и Станфийлд се харесаха веднага. Тя, защото дядото на Чарлз по майчина линия бе единственият, който я приемаше безрезервно. Той, заради нейната решимост да успее.

Веднъж бе настоял тя да го откара до пекарната. Господи, какъв ден беше това! Ето ги там, застанали до баща й, в задната част на магазина, Тайлър Станфийлд подпрян на бастунчето си със златна дръжка, позволяващ на Дженифър да върже покрита с кора бяла престилка върху шития му по поръчка костюм. Марти учеше възрастния човек как да прави рогчета, показа му как да меси тестото с длани, като го въртеше докато стане тънко и достатъчно еластично, за да може да се изплете на плитка. Тайлър бе чакал да изкарат от фурната неговите произведения и когато станаха готови, ги уви гордо в непромокаема торбичка.

На Тайлър Станфийлд ръчният труд не бе чужд. На младини бе нареждал щайги и мел фабрики, за да помогне на семейството си. Знаеше какво е да припечелваш със собствената си пот. Той прекара часове да разказва на Дженифър за ранните си дни, когато бе предлагал пластмаси от врата на врата и бе спорил с незаинтересованите клиенти. Обичаше да казва, че той и Дженифър са единствените, които знаят колко тестени кифлички трябва да направи човек, за да спечели един долар; единствените, които знаят връзката между пот и заплата.

От тримата му внуци Чарлз му бе любимия. Другите двама впечатляваха Тайлър като иманяри, които копаят пари и очакват всичко върху възглавница от сатен, а не като необуздания мъж, който се бе оженил за Силест, неговото единствено дете. Според преценката на дядо си, Чарлз бе показал голям кураж, като бе отказал на Уайът да го придружи на борсата. Бе настоявал да изпълни собствените си мечти и собствените си амбиции и Тайлър го бе подкрепил. Единственото му оплакване бе, че Чарлз споделяше републиканското отношение към парите. Чарлз отказваше да играе на борсата или да поема рискове, нещо, в което Тайлър вярваше с цялото си сърце.

Дженифър се извърна от портрета, за да се съсредоточи върху Уайът Креншо, като си спомни враждебността, която пламна в очите му, когато прочете, завещанието на Тайлър. Една значителна част от имението се завещаваше на Силест, с попечителски фондове, установени за всяко от трите й деца; делът на Чарлз бе по-голям, отколкото на другите, подплатен с първокласни парцели недвижима собственост. Уайът, разбира се, също не бе забравен, но когато адвокатът прочете едно допълнение към завещанието, написано седем години преди смъртта на Тайлър, това бе жесток удар. Дженифър Шелдън Креншо щеше да наследи цялата колекция на Тайлър от картините на Езра Голуей, оценени на няколко милиона долара. Тайлър бе открил Голуей в планините на Западна Виржиния и веднага бе впечатлен от силните му портрети на американските трудови хора — миньори, работници във фабрики, фермери, рибари. Само Чарлз и Силест бяха останали доволни от подаръка, като разбираха привързаността, която стоеше зад това. Останалата част от семейството беше вбесена. Уайът младши дори се опита да оспори завещанието, но без успех. Дженифър ставаше притежател на колекцията, независимо дали на Уайът Креншо му харесва или не. И тя отказа да продаде дори една от картините, независимо дали това се харесва на Креншо или не. Тя направи това, което бе направил Тайлър, като остави колекцията да обикаля по музеите в страната.

 

 

— Ти бе чудесна тази вечер, Дженифър — заяви Чарлз, когато влязоха в апартамента си. — Мразя да те подчинявам на баща си, но не мога да откажа на майка ми.

— Разбирам те, скъпи, наистина те разбирам. Просто баща ти е толкова престорено набожен и, честно казано, толкова отегчителен… Понякога се чудя майка ти как го понася.

Чарлз развързваше връзката си. Лицето му бе замислено.

— Аз също никога не го разбрах. Тази жена е светица. Ако не бе заради нея, не мисля, че бих изтърпял.

Дженифър отиде до него, обви ръце около врата му и го целуна.

— Радвам се, че изтърпя — прошепна тя, като съблече ризата му и го потърка по гърба. — Ела в леглото.

Тя си свали дрехите и се мушна под завивките.

— След минутка — отвърна Чарлз, като закачи костюма си и постави обувките си на мястото им, в килера. Изключи осветлението и се приближи близо до нея, като й позволи да го целуне жадно.

Дженифър прокара ръка по гърба му, като проследи линията на гръбнака му и погали бедрата му, точно както му харесваше. Облиза ухото му, притисна тялото си към неговото и почувства как я обзема възбудата. Повдигна гръдния си кош, като очакваше той да я докосне, да я разтърка с чувствените си пръсти. Вместо това ръцете му обгърнаха гърба й и той се изви така, че тя да продължи да го гали по задните части. Тя прокара ръце по краката му, притисна таза си към неговия, очаквайки да усети твърдостта му, но нищо не се случваше. Беше мек и отпуснат и тя отвори очи. Той се напрягаше, съсредоточаваше се, да я задоволи, но собственото му тяло не откликваше.

— Съжалявам, Дженифър, мисля, че съм просто изморен…

Тя усети болката в гласа му, но това не потисна желанието й. Той махна ръцете си от нея, целуна я нежно и се извърна. Тя дълго просто се взира в гърба му, а дребни сълзи се застичаха по лицето й. Той биваше изморен толкова много други нощи… Тя се чудеше дали физическа умора или емоционален вакуум бе причината за импотентността му; ако всъщност той бе просто изморен от нея. Мисълта я потискаше и тя усети хлад. Стана от леглото, намъкна се в нощницата и тихо отиде в кабинета си, за да не го безпокои.

Като стоеше така в тъмната стая и пушеше цигара я достраша. Между тях лежеше бездна. Чувстваше, че тя става все по-дълбока, и беше безпомощна да затвори празнината. В този момент всичко, което знаеше, бе, че изпитва невероятна самота, която я обзема цялата. Грижливо подреденото й съществуване се разпадаше. Този брак, толкова подкрепящ и сигурен някога, се разцепваше малко по малко. И „Жоли“ — някога бастион на стабилността, също бе заплашен с разрушение.

Тя погледна навън към звездите, които блещукаха в тъмнината, и се зачуди накъде ли я отвеждат. Нещо повече, чудеше се дали ще бъде щастлива, когато стигне там.