Барбара Делински
Нещата от живота (1)

Първа глава

Това, което стана, не бе чак толкова разтърсващо на фона на всичко, което вече се бе случило. Нито пък бе неочаквано. Но в края на шестте седмици, изпълнени с неприятности, се превърна в последната капка, от която чашата преля.

Нийл Хърси гледаше гневно през прозореца на кантората си. Той не виждаше Площада на Конституцията, който бе долу, нито нещо друго в центъра на Хартфорд. Обзелият го гняв щеше да се излее в гласа му, ако не бе надделяло чувството на разочарование.

— Добре, Боб, изплюй камъчето. Много отдавна сме приятели, за да увърташ. — Той бе стиснал юмруци в джобовете на широкия си панталон. — Явно причината не е, че са предпочели някой друг. И двамата знаем колко висока е квалификацията ми. А също и това, че през последните няколко години Райодън ми обръщаше подчертано внимание. Има нещо, поради което в последния момент всичко се надигна против мен. — Той много бавно се обърна — Имам известни подозрения. Очаквам да ги потвърдиш.

Робърт Болкан, изпълнителен директор на Обединените фабрики „Райодън“, погледна изправената като върлина фигура на мъжа срещу себе си. Отдавна се познаваха с Нийл Хърси. Приятелството им бе изградено върху взаимно възхищение и искрена привързаност и Боб уважаваше твърде много Нийл, за да го лъже.

— Вестта дойде директно от „Уитнауър-Дъглъс“ — каза примирено той. — Освобождаването ти от длъжността съветник на компанията е било жест на милосърдие. Трябвало е или да те уволнят, или да те дадат под съд.

Нийл тихо изруга и наведе глава.

— Продължавай.

— Обвиняват те в непочтени сделки, които са абсолютно незаконни. За да не те изложат, са запазили подробностите в тайна. Обединението взема вътрешни мерки, за да посрещне щетите.

— Не се съмнявам.

— Какво мога да кажа, Нийл? Обвинението е напълно безпочвено, но то бе достатъчно, за да накара директора на нашия борд да подскочи. Достатъчно бе да подшушнат само една дума на стария глупак, за да обяви кръстоносен поход. Някой в „Уитнауър-Дъглъс“ много добре е знаел какво прави, когато се е обадил. После се е включил Нед Фолънуърт и ето какво стана.

Фолънуърт беше президент на „Райодън“. Преди Боб имаше причина да съжалява за това, но не така силно, както сега.

— Направо бълвам огън и жупел, откакто Нед ми съобщи решението си. Той винаги е бил страхливец и сега само се вайка за „Райодън“. Казах му всичко, което мисля, но той нищо не приема. Ограничен е, Нийл. Имаме си работа с ограничени хора.

Чертите на Нийл постепенно се отпуснаха.

— Ограничени хора с ужасно голяма власт. — Това бе единствената му мрачна оценка на създалото се положение.

Той се отдалечи от прозореца и обикаляйки бавно стаята мина от паркета към персийския килим и спря пред лъскавото си махагоново бюро. Облегна се на ръба му, протегна дългите си крака и ги кръстоса. Бе скръстил ръце на гърдите си. При други обстоятелства тази поза би могла да се приеме за жест на доверие.

— Шест седмици, Боб — процеди през зъби той — Този ад продължава вече шест седмици. Аз съм оклеветен и това се отразява върху всичко, на което държа в този живот. Трябва да предприема нещо.

— Имаш ли нужда от пари? Ако става въпрос за средства, ще се радвам да…

— Не, не — махна с ръка Нийл на предложението. После изражението му се смекчи в благодарствена полуусмивка. — Парите не са проблем. Поне засега. — Той пое леко дъх и полуусмивката му изчезна. — Макар че при създалите се обстоятелства — обобщи Нийл, без да успее да овладее раздразнението си, — адвокатската ми кариера в този град е почти невъзможна. Точно това целят от „Уитнауър-Дъглъс“.

— Според мен трябва да заведеш дело.

— Шегуваш ли се? — Той протегна ръце и се облегна на ръба на бюрото. — Виж, благодаря ти за доверието, но не познаваш тази компания толкова добре, колкото аз. Най-напред те ще прикрият всичко. Второ, ще проточат нещата толкова много, че ще остана без пукната пара. После, независимо от резултата, така ще представят нещата пред обществеността, че по време на делото и малкото, което е останало от репутацията ми, ще отиде по дяволите. Боб, това са хищници.

— А защо си бил техен представител?

— Защото не съм знаел! — Той сви рамене. — И според мен това е най-лошото. Просто не знаех. Погледът му се зарея към пода, веждите му се сключиха, прикривайки объркването му.

— Ти си човек. Като всички нас.

— Не звучи много окуражително.

Боб стана.

— Иска ми се да можех да направя повече за теб.

— Направи това, за което си дошъл, и трябва да си тръгваш. — Нийл долови язвителност в гласа си и въпреки че му стана неприятно, не намери сили да изрази съжаление.

— В три имам среща — извини се Боб и Нийл бързо изостри вниманието си. Вече шест седмици ставаше свидетел на измени на свои така наречени приятели, които един по един се отдръпваха от него.

Опипвайки почвата, той протегна ръка.

— Не съм виждал Джули от няколко месеца. Да се срещнем тези дни да вечеряме заедно?

— Дадено — каза Боб, усмихвайки се малко прекалено широко при ръкуването.

На Боб му олекна, помисли си Нийл. Свърши „мръсната“ работа. И това „дадено“ за вечерята бе толкова необвързващо, колкото Нийл се опасяваше, че би могло да бъде.

След малко той остана сам, разкъсван от яд. Като се отпусна на стола, от който Боб току-що бе станал, натисна с пръст средата на челото си и го разтри. Главата му щеше да се пръсне. Нийл трябваше по някакъв начин да се съхрани. Но как да запази равновесието си, когато всичко около него се разпадаше? Къде беше справедливостта? Имаше ли изобщо справедливост в този живот?

Можеше да разбере защо служебните му отношения с „Уитнауър-Дъглъс“ се прекратиха след ужасната сцена преди шест седмици. И преди, и тогава имаше различие в мненията им. Доста драстично различие. Той повече не би желал да бъде съветник в корпорация, която не го желаеше. Но трябваше ли да понесе такова наказание?

Целият му живот се промени. Не беше честно!

Хубаво, загуби „Райодън“. Можеше да се примири с този факт, ако за няколко седмици не бе загубил още трима важни клиенти. Бе оклеветен пред корпорацията. Как можеше да противостои на това при толкова по-голям по-силен противник?

Нийл вдиша равномерно няколко пъти, отвори очи и огледа кантората си. Стигащи до тавана рафтове от махагон, изпълнени с правна литература, внушителна колекция от дипломи и грамоти в бронзови рамки, модерна телефонна система, която го свързваше със секретарката му и с околния свят, кантонерка, пълна с формуляри и лични документи, които вече нямаха значение. Все пак най-важното бе в главата му. Но ако нямаше възможност да практикува право, то също вече щеше да е без значение. Тези мисли безжалостно напираха в съзнанието му.

Нийл Хърси никога през живота си не се бе чувствал толкова разгневен, огорчен и напълно безпомощен. Знаеше, че трябва да се направи нещо и той трябваше да бъде човекът, който да го направи. Но за нищо на света не знаеше какво да предприеме. Мислите му бяха изпълнени с ярост и огорчение. Съзнанието му бе замъглено.

Като промърмори една ругатня, той скочи от стола. Беше му необходима почивка, промяна на обстановката. В този момент бе наложително да замине някъде.

Като заобиколи бюрото, Нийл сграбчи тефтера си с телефоните от най-горното чекмедже вдясно и прелисти до буквата „л“. Ландри. Лазук. Лий… Лесър. Остави тефтера и посочи с пръст номера. Лесър. Виктория Лесър. След няколко секунди вече щеше да е набрал номера, който да го свърже с луксозното жилище на Парк Авеню, което бе на място, издигащо се високо над суматохата на Манхатън.

Отговори прислужница с много любезен глас.

— Домът на Лесър.

— Обажда се Нийл Хърси. Госпожа Лесър вкъщи ли си е?

— Момент, моля.

Нийл почака, нетърпеливо потропвайки с крак, и започна да масажира челото си там, където усещаше, че тупти. Той замижа. Усмихна се, като си представи как Виктория се спуска към телефона, проправяйки си път през много елегантната мебелировка, а самата тя е облечена с джинси и с голяма за ръста си шемизета.

Виктория Лесър бе човек с характер. Благодарение на съпруга си, когото обожаваше до смъртта му преди шест години, тя бе извънредно богата и влиятелна. Беше и с независим дух, за което Нийл й се възхищаваше. Въпреки че никога не нарушаваше добрия тон, Виктория правеше това, което иска, като се отнасяше пренебрежително към общоприетото разбиране за сериозна и порядъчна петдесет и две годишна вдовица. Пътуваше. Забавляваше се. Ходеше на курс по балет. Изявяваше се като художничка. Беше интересна, оригинална и щедра до дъното на душата си.

Нийл разчиташе именно на нейната щедрост.

— Нийл Хърси! Чудесни приятелю! — избухна добронамерена тирада от другата страна на жицата. — Знаеш ли откога не сме се чували? От месеци. Месеци!

— Знам, Виктория. Съжалявам. Как си?

— Не е важно как съм аз — каза по-нежно Виктория. — Важно е ти как си.

Нийл нямаше представа докъде бе стигнала мълвата, но трябваше да се сети, че Виктория трябва вече да е разбрала. Общият им приятел, който ги бе запознал, беше изпълнителен директор в „Уитнауър-Дъглъс“.

— Само това, че говориш с мен — каза предпазливо той, — вече ме кара да се чувствам по-добре.

— Разбира се, че ще говоря с теб. Знам какво е станало там. Нийл, познавам този борд на директорите. Мога да различавам „змиите“. Освен това имам представа от адвокатските ти способности — не съм забравила какво направи за племенницата ми. Наясно съм в какво затруднено положение си изпаднал.

— Тогава се сещаш, че имам нужда за малко да се откъсна от всичко. — Той бързо смени темата. Дори пред Виктория не искаше да се преструва. — Тук не мога да мисля. Много съм ядосан. Трябва ми тишина и спокойствие. И уединение.

— Нещо като отдалечен необитаем остров далеч от крайбрежието на Мейн?

Устните му леко се повдигнаха в краищата.

— Нещо такова.

— Получаваш го.

— Там никого ли няма?

— През октомври? — Тя изсумтя. — Днес хората са глезени. Като мине Денят на труда, отиването на север се приема като изследване на Арктика. Островът е твой, Нийл, докогато искаш.

— Две седмици са ми достатъчни. Ако дотогава не стигна до някакво решение… — Нямаше какво повече да каже.

— Не ми се обади досега и тъй като те познавам, знам, че ще искаш сам да решиш проблема. Но ако мога да направя нещо за теб, нали ще ми позвъниш?

Нийл намери утеха в думите й. Тя имаше кураж, който липсваше у останалите. Не само че не се влияеше от това, че го бяха опетнили, но тя винаги би се застъпила за потърпевшия.

— Това, че ще уредиш да отида на острова, е предостатъчно — каза с благодарност той.

— Кога имаш намерение да заминеш?

— Колкото може по-скоро. Предполагам, утре. Но трябва да ми обясниш как да стигна дотам.

Виктория му обясни.

— Щом стигнеш до Спрус Хед, попитай за Томас Най. Едър мъж. С гъста червена брада. Местен е. Ще му се обадя да го предупредя за теб. Той ще те закара до острова.

С малко, но сърдечни думи на благодарност и с обещание, че ще й се обади, когато се върне, Нийл приключи разговора. През останалото време от следобеда той поработи със секретарката си, за да изчисти всичко за следващите две седмици. Това беше сравнително лесно поради ангажиментите, които наскоро бе загубил. Срещна се последователно с всеки от по-младите си съдружници, като им даде достатъчно указания, за да бъдат сравнително натоварени по време на отсъствието му.

За първи път откакто си спомняше, когато излезе от кантората, не бе взел куфарчето си. Не носеше нищо друго, освен шепа хавански пури.

Ако искаше да се отърве от всичко, реши войнствено той, трябваше да отиде докрай.

 

 

Диърдри Джойс погледна сърдито дебелия бял гипс на левия си крак, който беше от бедрото до пръстите. Това беше нейна тактика за отклоняване на вниманието. Ако гледаше към напрегнатите физиономии на хората около леглото си, сигурно щеше да избухне.

— Праща ти се от съдбата, Диърдри — казваше майка й. — Това е знак. От месеци се опитвах да ти внуша нещо, но ти не ме слушаше и затова ти го казаха свише. Твоето място е в бизнеса при сестра ти, а не да преподаваш аеробика.

— Аеробиката няма нищо общо, мамо — заяви Диърдри. — Спънах се на стълбището в собствената си къща. Паднах. Счупих си крака. Не виждам в това никакъв знак, освен че съм била невнимателна. Бях оставила едно списание не на мястото му и се подхлъзнах на него. Като нищо можеше да бъде всяко друго списание.

— Знакът — продължи смело Мария Джойс — е, че с физическите упражнения можеш да стигнеш само дотам. За бога, Диърдри, няколко седмици няма да можеш да работиш. Дори да искаш, няма да можеш да преподаваш безценните си упражнения. Какъв по-подходящ момент от този да помогнеш на Сандра?

Диърдри погледна към сестра си. На времето изпитваше към нея съчувствие, но това беше преди шестмесечния натиск, на който бе подложена.

— Съжалявам, Сандра, не мога.

— Защо, Дий? — Високата и тъмнокоса Сандра приличаше на майка си, а Диърдри беше по-светла и по-дребна. Още от малка бе по-различна. — Имаш същото образование като моето, същите възможности — настояваше Сандра.

— Нямам необходимия темперамент. Никога не съм го имала.

Мария се мръщеше.

— Темпераментът няма нищо общо. Ти отрано реши да поемеш по по-лекия път. Пое го и ето докъде те доведа той.

— Мамо… — Диърдри затвори очи и главата й потъна още по-дълбоко във възглавниците. След като четири дни бе прикована към леглото, тя се чувстваше слаба и това я безпокоеше. Жадуваше за горещ душ, но не можеше и дума да става за това. Меко казано, бе раздразнителна. Гласът й бе спокоен, но думите й излъчваха твърда убеденост. — Многократно сме говорили за това. Може би с татко сте си мечтали за семейна корпорация, но мечтата си е ваша, а не моя. Аз не искам. Не съм подходяща за тази работа. Там всичко е прекалено точно, прекалено много се изисква от мен. Веднъж опитах и резултатът беше катастрофален.

— Само осем месеца — оспори Мария — преди години.

— Майка ти е права, Диърдри. — Дълбокият леко дрезгав глас беше на чичо й. До този момент той бе стоял тихо и безучастно до долната част на леглото. — Още когато завърши колежа, ти прояви способности за такава работа. Дейна си като баща си, но тогава беше твърде млада и не можа да овладееш нещата. Напусна много скоро. Не отдели необходимото внимание.

Диърдри поклати глава.

— Но знаех на какво съм способна — каза настойчиво тя, нервно мачкайки твърдо колосания бял чаршаф. — Знам и сега. Не съм създадена за бизнес. Едно е да имаш склонност към бизнес. Може би притежавам такава, но в емоционално отношение — съвещания на борда, конференции, обеди в три с мартини, вечери с клиенти, винаги да бъда на разположение — тези неща ще ме побъркат!

— Ставаш мелодраматична — каза намръщено майка й.

— Вярно. Аз съм такава и в „Джойс Ентърпрайзис“ няма място за мелодрами. Затова, моля те, не ме въвличай в това.

Сандра се приближи с една крачка.

— Имаме нужда от теб, Дий. Аз имам нужда от теб. Мислиш ли, че аз съм по-подходяща да управлявам корпорацията?

— Поне имаш такова желание.

— Моето желание няма нищо общо. След като татко ти почина, всичко се обърка.

Откакто почина татко. Оттогава започнаха всички проблеми. Алан Джойс бе починал преди шест месеца, докато спеше, без да разбере, че това, което бе направил така мирно и тихо, постави началото на истинска разруха.

Диърдри затвори очи.

— Според мен този разговор няма да стигне доникъде — констатира тихо тя. — Единствената причина, поради която след смъртта на татко всичко се обърка, е, че нито една от вас не притежаваше далновидност, необходима за ръководството на една корпорация. „Джойс Ентърпрайзис“ има нужда от помощ отвън. Толкова е просто.

— Ние сме семейна компания — започна майка й, но спря моментално, когато Диърдри отвори очи, които направо искряха.

— А нашето семейство се разпадна. Не можеш да управляваш бизнес, мамо. Нито пък Сандра я бива за това. Чичо Питър е също така безпомощен като чичо Макс, а единствено аз признавам, че е настъпило време за промяна. — Тя нетърпеливо въздъхна. — Най-много ме изумява, че корпорацията все още действа. Дължи се на инерцията, която идва от тласъка, даден още от татко. Но без да бъде определена посоката, само въпрос на време е кога ще заседне и ще спре. Продай я, мамо. Ако не искаш да я продадеш, назначи един президент, няколко негови заместника и…

— Имаме президент и няколко заместници — информира я излишно Мария. — Но не разполагаме с човек, който да координира нещата. Ти имаш организаторски способности. Точно ти си ни необходима. Ти си тази, която обединява всякакви функции.

— Благотворителни, мамо. Една или две в годината. Благотворителни състезания и спортни дни — отговори с отегчение Диърдри. — Изобщо не става въпрос за сериозен бизнес.

— Същата си като баща си.

— Но не съм той.

— Все пак…

— Мамо, имам ужасно главоболие и ти не го облекчаваш. Чичо Питър, ще прибереш ли мама у дома?

Мария настояваше на своето.

— Само един момент, Диърдри. Не може така да ме отпращаш. Постъпваш егоистично. Винаги на първо място поставяш собствените си нужди. Нямаш ли чувство за отговорност към семейството?

Намекът за вина. Беше неизбежно.

— Сега не ми е до това — изстена Диърдри.

— Хубаво — Мария се изправи. — Тогава утре ще говорим по въпроса. Сутринта те изписват. Ще дойдем да те приберем у дома.

— Няма да идвам при вас. Ще се прибера в моето жилище.

— Със счупения крак? Не говори абсурдни неща, Диърдри. Няма да можеш да изкачиш дори стълбите.

— Ако не мога да се справя с едно стълбище до първия етаж, как ще успея да управлявам от седемнайсетия етаж корпорация, притежаваща толкова милиони долари?

— Има три асансьора.

— Не е в това въпросът, мамо! — Диърдри закри с ръка очите си. Тя се почувства изморена и невероятно ядосана. Всъщност нямаше нищо ново. Само беше по-лошо. — Знам единствено — пророни сдържано тя, — че утре сутринта ме изписват и се прибирам в моя дом. Всеки може да гадае къде ще отида след това, но всеки случай няма да бъде в „Джойс Ентърпрайзис“.

— Утре ще поговорим.

— Няма какво да говорим. Вече съм решила.

Брадичката на Мария трепна. Това бе нервен тик, който се появяваше, когато нещо не ставаше така, както тя искаше. Диърдри бе предизвиквала този тик повече пъти, отколкото двете бяха в състояние да преброят.

— Разстроена си. Разбираемо е, като се има предвид какво преживя. — Тя погали дъщеря си по бузата. — Утре ще поговорим.

Диърдри нищо не каза. Устните й мрачно се свиха. Наблюдаваше как посетителите й един по един излизаха от стаята. Когато най-после остана сама, тя силно натисна бутона на звънеца.

Главата й туптеше. Кракът й туптеше. Трябваше да вземе аспирин.

Трябваше й едно вълшебно килимче, което да я вдигне и да я отнесе надалеч.

Погледна към гипсирания си крак, но вече не с намерение да отклони вниманието си. Как можа да бъде толкова невнимателна да се подхлъзне на списанието? Защо не се овладя, не се хвана за парапета? Защо просто не седна, за да се претърколи по стълбите до долу?

Но така всичко щеше да бъде много просто. Диърдри атлетката падна презглава. Глезенът й се заклещи в парапета и кракът й се счупи на три места.

Като имаше предвид плановете, които бе направила ден по ден за последните пет години, това бе изключително тревожно. А по отношение на физическото натоварване, на което бе свикнало тялото й, сегашното й състояние направо го сковаваше.

Беше й тягостно. Бъдещето й бе една голяма въпросителна. За разлика от едно обикновено счупване, за да се възстанови кракът й, трябваше да й направят сложна операция. Четири дни тя бе прикована в болницата. Щеше да остане в гипс още шест седмици. После няколко седмици трябваше да се подложи на физиотерапия и чак тогава щеше да разбере дали ще бъде в състояние отново да преподава аеробика.

На всичко отгоре й се струпа и проблемът със семейството… и с „Джойс Ентърпрайзис“. Това я ядоса. Още откакто се провали при осеммесечното си професионално навлизане в компанията, тя категорично се отказа да участва в нея.

Приживе баща й от време на време я пришпорваше. Опитай пак, Диърдри. Постепенно ще ти хареса, Диърдри. Ако бизнесът не е за децата ми, тогава за кого е, Диърдри? След смъртта му, майка й пое тази роля. По-късно към нея се присъединиха сестра й и чичовците й. Когато компанията започна да запада, натискът се увеличи.

Диърдри обичаше работата си. Това бе отдушник, изискващ усилие, но творчески и носещ удовлетворение. Тя се гордееше, че бе добра преподавателка, че имаше верни последователи, че курсовете й бяха претъпкани и че й се носеше славата на кралицата на аеробиката в клуба.

Кариерата й бе удобно извинение, а сега Диърдри остана без нея.

Два аспирина облекчиха болката в крака й и до известна степен — главоболието. За съжаление, не й помогнаха да реши дилемата. Перспективата да излезе сутринта от болницата и да се остави на милостта на семейството си, бе мрачна. Още отсега виждаше какво щеше да стане — телефонни разговори, неочаквани посещения, непрекъсната безпощадна кампания да бъде завербувана. Мрачно. Несправедливо. Непоносимо. Да имаше някое спокойно, отдалечено и уединено място…

Подтикната от внезапно решение, тя грабна телефона, свърза се с телефонистката на болницата, след това с информационната служба в Ню Йорк, после отново с телефонистката на болницата. Най-после успя да се обади.

Отговори много благовъзпитана прислужница.

— Домът на Лесър.

— Обажда се Диърдри Джойс. Госпожа Лесър вкъщи ли е?

— Моля, почакайте.

Диърдри почака, нетърпеливо потропвайки с пръсти върху слушалката. Тя премести тежестта си от едното отпаднало от лежането бедро върху другото. Затвори очи, освобождавайки се от гледката на болничната стая. Представи си как Виктория, облечена несъмнено в голяма за размерите й риза и с джинси, си проправя път през елегантната си обстановка, за да вземе телефона. Дали идва от музикалния салон, току-що оставила челото? Или от парника си на покрива, където отглеждаше африкански теменужки?

Виктория не бе нито музикантка, нито градинарка, ако се имаше предвид умението й. Но тя обичаше това, което прави, а то бе повече от достатъчно за Диърдри. От всички семейни приятели, с които Диърдри се бе запознавала в продължение на двайсет и девет години, най-много обичаше Виктория Лесър. Тя бе свободомислеща, бе личност. Вместо да повехне след смъртта на съпруга си, когото обичаше, тя разцъфтя и израсна. Отбягваше тесногръдието и се съобразяваше с протокола когато намери за добре. Правеше това, което искаше, и все пак всичко бе в границите на добрия вкус.

Диърдри й се радваше и я уважаваше. Те много отдавна не се бяха виждали.

— Хей, страннице — дойде темпераментният глас от другия край на жицата. — Къде беше?

Диърдри вяло се усмихна.

— Както винаги, провидението си каза думата, Виктория. Как си ти?

— Не съм зле, ако трябва да си призная.

— Какво правеше точно сега? Опитвах се да си представя. Свиреше ли? Или се занимаваше с цветята? Кажи ми. Накарай ме да се усмихна.

— О, нещо грешиш.

За миг Диърдри почувства стягане в гърлото. От месеци тя не бе разговаряла с Виктория и въпреки това те можеха да поведат разговор така, сякаш се бяха разделили предишния ден. Макар че разликата им бе повече от двайсет години, отношенията им бяха искрени.

Диърдри преглътна топката в гърлото.

— Какво правеше?

— Боядисвах тавана на банята. Усмихваш ли се?

— Леко.

— Какво се е случило, Дий?

— Винаги съм мразила този прякор. Знаеш ли? Използват го единствено в семейството ми и… ти. Когато те ме наричат така, се чувствам като дете. А когато ти се обръщаш така към мен, се чувствам като… приятелка.

— Ти си приятелка — каза нежно Виктория. — Затова искам да ми кажеш какво се е случило. Пак ли започнаха?

Диърдри въздъхна и отметна кичура жълтеникава коса, който бе паднал върху челото й.

— С всичка сила. Само че този път аз съм в позицията на слабите. Счупих си крака. Можеш ли да си представиш? Супер атлетката се сгромолясва!

Тишина.

Гласът на Диърдри се понижи с една октава.

— Ако ми се присмиваш, Виктория, помогни ми…

— Не ти се присмивам, скъпа. Изобщо не ти се присмивам.

— Усмихваш се. Чувам.

— Или се усмихвам, или плача. Иронията на това, което се е случило, е твърде силна. От всички, които чупят крак, ти най-малко можеш да го понесеш. Това не е игра на думи. Побъркваш ли се от желание да се движиш?

— Усещам как желанието започва да напира в мен. Много е неприятно, че не мога да тренирам. Само Бог знае кога или дали ще мога отново да преподавам. Но те ме обсаждат и няма да се откажат, докато или не се предам и не тръгна на работа в офиса, или пък съвсем откача. — Тя пое неравномерна глътка въздух. — Трябва да се махна, Виктория. Тук няма да имам спокойствие, а аз трябва да размисля какво ще правя, ако… ако няма да мога…

Нямаше нужда да довършва изречението. Виктория усети колко се страхува.

Настъпи тишина.

— Имаш предвид Мейн.

— Ако това не те притеснява. Ти толкова често си споменавала за това място, но моментът да отида там никога не е бил подходящ. Може би сега точно това ми трябва — достатъчно е отдалечено, спокойно и непретенциозно.

— И няма телефон.

— Наистина ме разбра.

— А-ха. — Последва още една пауза, после Виктория каза замислено — Може би точно Мейн ти трябва. Кога искаш да заминеш?

За първи път след падането си на стълбището, Диърдри се почувства ободрена.

— Веднага щом мога. — Точно така. — Може би утре. — Защо не? — Но трябва да ми кажеш как да стигна дотам.

Виктория й каза, като й даде точно описание на пътя.

— Има ли кой да те закара?

— Аз ще шофирам.

— Със счупения крак?

— Той е левият.

— Бъди благодарна за този все пак късмет.

— Повярвай ми, благодарна съм. След като пристигна в Спрус Хед, какво трябва да направя?

— Потърси Томас Най. Едър мъж. С гъста червена брада. Местен е. Ще му се обадя да го предупредя. Той ще те закара на острова.

Диърдри успя да се усмихне.

— Ти си истинска приятелка, Виктория. Спасителка.

— Надявам се — отвърна предпазливо Виктория. — Ще ми се обадиш ли, когато се върнеш, за да разбера как е минало всичко?

След като Диърдри се съгласи и сърдечно благодари, тя затвори телефона и отново легна в леглото.

Виктория само натисна вилката. Щом линията се освободи, тя за втори път се обади на Томас Най. Когато най-после остави слушалката, по лицето й се долавяше чувство на задоволство.

 

 

Все още валеше. На всичко отгоре — помисли с раздразнение Нийл. Валеше като из ведро.

Той погледна намръщено през предното стъкло на колата, върху което плискаше дъждът, към изпълнения с локви път пред себе си. Бурята го бе последвала на север, реши той. Такъв му бе късметът. От Кънектикът през Масачусетс до Ню Хампшир, после в Мейн — повече от четири часа непрекъснат дъжд. Оловносивото небе обещаваше дъждът да продължи.

Чистачките на колата се движеха наляво-надясно двойно по-бързо и въпреки това не виждаше ясно наоколо. Когато беше на магистралата, това беше без значение, защото там нямаше какво толкова да се гледа. Но сега бе доста далеч от бариерата и се движеше по път номер едно, който минаваше през градове като Бат, Уискасет и Дамарискота. Щеше да му е приятно да зърне разнообразните гледки на югоизтока. Но пред очите му само профучаваха сиви и кафяви пространства. Сред тях се извиваше пътят, в който непрекъснато трябваше да внимава. Чуваха се единствено шумът от постоянния дъжд по покрива на колата и още по-ритмичните, донякъде истерични равномерни удари от чистачките. Всичко миришеше на влага. И умът му… Умът му постоянно бродеше из това, с което бе тръгнал на това пътуване.

Малко преди три следобед, с настроение мрачно като облаците над главата му, Нийл спря черния си лебарон до очукания кей на Спрус Хед. Би трябвало да почувства облекчение, защото трудното пътуване приключи. Би трябвало да е в приповдигнато настроение, изпълнен с очакване и нетърпение да пристигне на самото място.

Това, което почувства, бе объркване. Доковете бяха мръсни. Нищо не се виждаше зад завързаните, но лудешки клатещи се лодки. Зловонието, носещо се във въздуха и постоянно проникващо в колата, бе направо непоносимо.

Той с отвращение разгледа големите колонии от омари, които опасваха пристанището, после каците до тях, пълни с мъртва риба, оставена да гние, за да се използва за стръв за омарите. Това, че обичаше месо от омари, изобщо не му помогна по-леко да понесе лошата миризма.

Порив на вятър блъсна колата и дъждът заплющя върху нея с нова сила. Нийл се облегна назад на седалката и тихо изруга. Това, което му трябваше, реши той, бе рибарска мушама. Доколкото можеше да види, дори рибари не бяха посмели да излязат навън.

За съжаление, налагаше се той да се престраши. Трябваше да намери Томас Най.

Като измъкна шлифера си от задната седалка, Нийл се намъкна в него. После с едно напрегнато вдишване отвори вратата на колата, втурна се навън, тръшна вратата и изтича до най-близката сграда.

Първата врата, до която стигна, се отвори със стон. Трима мъже седяха в нещо, което приличаше на подобие на офис, макар че Нийл се съмняваше да е прекъснал някаква сериозна работа. Всеки от мъжете държеше кана, от която се издигаше пара. Два от столовете ги бяха изправили на задните крака, третият бе яхнат с облегалката напред.

При влизането му и тримата вдигнаха поглед и той бе почти благодарен, че имаше размъкнат вид. Косата му бе мокра и разрошена, по бузите му бе поникнала еднодневна брада. Шлиферът и износените му джинси бяха мокри от дъжда, спортните му обувки — изцапани с кал. Той се чувстваше като у дома си.

— Търся Томас Най — обяви веднага Нийл. — Рибарите бяха лаконични — това му допадна. Не бе в настроение за любезни приказки. — Едър мъж с буйна червена брада?

Само единият стол удари с предните си крака по пода. Седящият на него опря лакти на коленете си и направи движение с единствената си ръка.

— Надолу по улицата към центъра… първата вляво… втората къща на твое дясно.

Нийл кимна и излезе. Като сви глава между раменете си заради поройния дъжд, той се втурна към колата и се хвърли вътре. Водата от шлифера му се стичаше по кожените седалки, но той не обръщаше внимание. За краткото време, откакто бе дошъл в Спрус Хед, кръгозорът му се стесни. Най-важно бе са стигне до острова на Виктория и да се затвори в къщата й, да се наслади на много хвалената луксозна спалня с остъклени стени, с огромна камина и с покритото с юргани голямо легло.

За момент се спря, за да прецени коя посока бе към центъра, след това запали мотора и потегли. След една пряка зави, после спря до втората къща вдясно. Тя бе една от няколкото на улицата и ако Нийл бе в по-добро настроение, можеше в нея да открие някакъв чар. Беше малка и бяла, със сиви сенници и с тъжно олющената боя изглеждаше толкова стара, колкото се чувстваше Нийл.

Като не обичаше да губи време, той изтича от колата до пътечката пред къщата. Не видя звънец и почука достатъчно силно, за да го чуят, въпреки бурята. След малко отвори едър мъж с гъста червена брада.

Нийл въздъхна.

— Томас Най.

Мъжът кимна, отвори широко вратата и кимна към вътрешността на къщата. Нийл моментално прие поканата му.

 

 

След по-малко от час Диърдри спря пред същата къща. Тя погледна към скромната постройка, после към черната спортна кола, паркирана пред нея. Дори да не беше видяла, че номерът й е от Кънектикът, тя знаеше, че колата не е на ловец на омари.

Явно Томас Най имаше гости и тази мисъл никак не я зарадва. Не беше в най-добрата си форма. Тази констатация бе доста ласкава.

Диърдри имаше късмет. Един минувач на пристанището я бе ориентирал, като й бе спестил излизането от колата. Не че тя би могла да обикаля. Нито дори да върви. По-скоро можеше да накуцва.

Но с това късметът й бе приключил. Тя бе в къщата на Томас Най и нямаше как да разговаря с него, без да напусне убежището на автомобила си. Това означаваше да извади патериците си, да измъкне гипсирания си крак от мястото отляво на спирачката и да се опита да се изправи. Нямаше как да не се намокри.

Е, защо не! — каза си язвително тя. И без това денят още от сутринта бе истински кошмар. Какво беше за нея още малко мъка?

Като измъкна мушамата си от задната седалка, тя с усилие се намъкна в нея. После, като за момент обмисли как да се справи с гипса, патериците и дъжда, отвори вратата и слезе от колата.

Докато стигна входната врата на къщата на Томас Най, Диърдри вече скърцаше със зъби от разочарование. Това, което би направила за десет секунди, ако и двата й крака бяха здрави, бе отнело около две минути — достатъчно, за да я измокри дъждът. Косата й бе прилепнала за главата и от нея се стичаха капки в очите й. Панталоните й бяха значително по-тежки. Опората й върху мокрите патерици бе несигурна. Мишниците я боляха.

Потискайки максимално раздразнението си, тя прехвърли тежестта си върху едната патерица и почука. Тъй като малката веранда над вратата до известна степен предпазваше от силния дъжд, тя плътно се приближи до вратата.

Диърдри сбърчи нос. Отвратителната миризма, която я удари с пълна сила на пристанището, тук не бе толкова остра, тъй като се разреждаше от свежия солен въздух и от дъжда.

Тя вдигна яката си. Беше й студено. Изпълнена с нетърпение, отново почука — този път по-силно. След няколко секунди едър мъж с гъста червена брада отвори вратата.

Диърдри въздъхна.

— Томас Най.

С поглед, реещ се встрани той кимна, отвори широко вратата и кимна към къщата. Тя, накуцвайки, влезе в тесния коридор и след още един мълчалив жест на едрия мъж — в хола.

Най-напред погледът й се спря върху ниска маса, по която бяха разхвърляни листове, карти и неща, които приличаха на сметки. После видя телевизора, по който се излъчваше „Колелото на съдбата“ на живо. Третото, което й направи впечатление, бе тъмна, потънала в мисли фигура на мъж, отпуснат на един стол в отдалечения ъгъл на стаята.

Четвъртото, за съжаление, беше, че Томас Най-спокойно седна на един стол до масата и продължи да се занимава с работата си, която явно нейното идване бе прекъснала.

Тя се изкашля.

— Вие знаехте, че ще дойда.

— Точно така — каза Томас. Вече бе взел в ръка няколко листа и не я погледна. — Искате ли да седнете?

— Тръгваме ли?

— Не сега.

Диърдри се постара да приеме тази информация със самообладание, при положение, че последното нещо, което искаше, бе да се бави.

— Явно заради времето?

Тази вероятност от един час подсъзнателно я занимаваше. Диърдри направи всичко възможно да я отхвърли. Мъжът в ъгъла изсумтя. Томас Най кимна.

— Имате ли представа кога ще можем да тръгнем? — попита обезсърчена тя. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто се събуди сутринта. Трябваше да си признае, че заминаването й същия ден, в който я изписаха от болницата й бе дошло твърде много. Но то беше факт. Сега само можеше да се надява забавянето да е максимално кратко.

В отговор на въпроса й, брадатият човек сви рамене.

— Веднага щом е възможно.

— Но може да вали с дни — отвърна тя. Когато мъжът в ъгъла отново изсумтя, тя го погледна намръщено. В този момент само й се искаше да е суха и да й е топло под тежкия юрган на огромното легло в къщата на острова на Виктория. Сама. Никой да не гледа жалкия й вид и никой да не я кара да се чувства виновна за нещо.

Тя се съсредоточи върху Най.

— Мислех, че тук ловите омари, независимо дали вали или не.

— Проблемът е вятърът.

Точно в този момент в къщата изви вятър. Диърдри потрепери.

— Разбирам. — Тя млъкна. — Има ли прогноза за времето? Имате ли представа кога ще спре?

Най сви рамене.

— След час, може би два, може и дванайсет.

Тя тежко се облегна върху патериците. С един-два часа можеше да се примири. Но с дванайсет? Диърдри се съмняваше, че ще може да издържи дванайсет часа без топло сухо легло и тежък юрган. И къде ще чака през това време?

Отново погледна към мъжа в ъгъла. Той бе седнал на стола, протегнал единия си крак, а другият бе кръстосал върху него с глезен върху коляното. Бе подпрял лакти върху облегалките на стола, с устни, притиснати към юмруците, опрени един до друг. Веждите му бяха тъмни, очите му — още по-тъмни. И той чакаше. Усещаше раздразнението му толкова силно, колкото своето.

— О, господин Най, — започна тя — аз наистина трябва скоро да отида там. Ако не отпусна някъде този крак, ще пострадам.

Най драскаше нещо в горния край на един от листовете пред себе си. Той вдигна поглед към играта по телевизията и посочи с молива към един вехт диван.

— Моля, седнете.

Диърдри го наблюдаваше как отново продължи работата си. Възнамеряваше още да спори, но почувства, че е безсмислено.

Той изглеждаше спокоен, доволен… и абсолютно неподвижен. Като направи гримаса, тя с тежка походка се отправи към дивана. Махна мократа си мушама и я пъхна зад една вехта възглавница, събра патериците и седна.

Когато отново повдигна поглед, установи, че мъжът в ъгъла я гледаше втренчено. Раздразнена, му отвърна на погледа.

— Нещо не е наред ли?

Той повдигна вежди, свали юмруците си и сви устни.

— Добре сте се подредили.

Това не беше комплимент.

— Благодаря — отвърна мило тя. — И на мен ми харесва.

Всъщност когато бяха сухи, широките розови панталони бяха най-удобните, които носеше, а за нея удобството бе от първостепенно значение заради гипсирания крак. За съжаление, когато се обличаше, тя се караше с майка си и затова облече първия пуловер, който й попадна. Той беше жълто-зелен, по-голям и по-удобен, като панталона, макар че леко й висеше. А ако мъжът имаше нещо против оранжевите й гети, това си беше негов проблем. Лявата, опъната и вмъкната до стъпалото гета, топлеше крака й и бе запазила гипса сух. Маратонката й на другия крак бе отчайващо мокра.

Така че Диърдри не изглеждаше като Жаклин Смит на рекламата за грим. Това не я интересуваше. Съвсем скоро щеше да бъде съвсем сама на острова. Никой нямаше да я вижда. Никой нямаше да гледа какво носи. Когато решаваше какво да вземе със себе си, се ръководеше единствено от съображения за практичност и удобство. Мъжът с тъмните мрачни очи можеше да бъде благодарен на звездите си, че нямаше да я вижда повече.

Врява, на която бе намален звука, избухна на телевизионния екран, когато един от играчите спечели лъскав червен мерцедес. Томас вдигна поглед и се ухили на победата, но Диърдри сведе глава и с премръзнали пръсти натисна, носа си. Тя мразеше телевизионните игри почти толкова, колкото и сапунените опери. Когато минаваше през приемната на клуба по аеробика, телевизорът бе включен или на едното, или на другото. Диърдри неизменно забързваше крачка.

Сега не бързаше за никъде. Този факт бе дори по-неприятен, отколкото звукът от шоуто. Тя недоволно махна мокрите кичури коса от челото си и се съсредоточи върху Томас Най.

Той отново се бе заровил в своите хартийки. Имаше вид почти като на ученик — помисли си тя, като оглеждаше критично панталоните му от рипсено кадифе, ризата и пуловера. Малко говореше, акцентът му бе нюйоркски — очевидно не бе местен. Диърдри се зачуди дали беше така. Дали беше против установените норми? Антисоциален? Или просто… срамежлив? Той сякаш не може да устои на погледа й повече от една минута и макар че бе приятен човек, не направи опит да завърже разговор. Нито пък я представи на мъжа в ъгъла.

Много добре — реши тя, като отмести погледа си. Мъжът в ъгъла не приличаше на човек, когото би искала да познава. Сега той се мръщеше към прозореца, с юмрук, опрян върху едната си буза. Имаше ясно очертана бразда между веждите. Устните му бяха свити в намусена гримаса. И ако тези белези на недоволство не бяха достатъчно отблъскващи, тежката сянка от брадата му му придаваше още по-неприветливо изражение.

Точно тогава мъжът се взря в нея. Очите им се срещнаха и погледите им се задържаха, докато най-после тя извърна глава. Не, той не беше от хората, които тя би искала да познава, защото изглеждаше точно толкова разстроен, колкото и тя, а в този момент в живота й имаше твърде малко и твърде ценно място за съчувствие.

В същото време през главата на Нийл Хърси минаваха подобни мисли. Много отдавна не бе виждал толкова окаяно същество като жената от другата страна на стаята. Да, лошото време бе направило нещата да изглеждат още по-зле — дрехите й бяха вир-вода, а късата й кестенява коса бе станала на мокри кичури, които стигаха до клепачите. Но не само това. Времето нямаше нищо общо с факта, че единият й крак бе по-дебел и цялата й фигура бе безформена. Или с това, че бе бледа. Или че сърдитият й тон бе направо отблъскващ. Бе наясно, че Най щеше да я запрати на някой от многобройните острови в залива на Мейн. Но си имаше достатъчно грижи, за да се занимава с чуждите.

Най-неприятно му беше, че е с вързани ръце. Времето минаваше, искаше да излезе. Но Томас Най решаваше какво ще се прави и това положение само още повече усилваше мрачното настроение на Нийл.

Той неспокойно се размърда и разсеяно потърка с ръка грубия си вълнен пуловер. Дали не усещаше киселини в стомаха? Може би беше начало на язва? Пое с отвращение въздух, отново се помести и тъкмо щеше да погледне часовника си, когато видя, че жената погледна своя.

— Господин Най? — попита тя.

— Томас — отвърна Най, без да вдига очи.

— Томас. За колко време ще отидем до острова?

— За около два часа.

Тя отново се взря в часовника си, правейки мрачно изчисленията, които направи и Нийл.

— Но ако останем дълго тук, няма да успеем да стигнем дотам по светло. — За нея и през деня бе трудно да се оправя по неравни терени с патериците, а какво оставаше за вечерта… — Това… ще е трудно.

— По-добре трудно, отколкото невъзможно — отговори любезно Томас. — Веднага щом вятърът утихне, тръгваме. Може да чакаме и до сутринта.

— До сутринта! Но аз няма къде да отседна — протестира тя.

Томас поклати глава към тавана.

— Имам стая.

Тя пресилено кимна, с което привидно искаше да каже, че така се разрешава всичко, което всъщност не беше вярно. Изобщо не беше, което искаше! Диърдри искаше вече да бъде на острова на Виктория, удобно разположена във фантастичната спалня, за която толкова много бе слушала. Дори си я представяше — огромни прозорци, елегантно месингово легло с драперии над него, юрган и възглавници с национални мотиви. Тишина. Спокойствие. Уединение. Колко жадуваше за това!

Не искаше да усеща умората, с която се бореше в момента. Нито пък болката в крака, която, както и да се наместваше, не можеше да облекчи. Нито пък фактът, че беше в стая с двама непознати и не можеше да отметне глава и да закрещи…

Нийл отново бе съсредоточил вниманието си към прозореца. Това, което виждаше там, не бе приятно. Още по-малко пък мисълта да прекара нощта в тази рибарска къщичка. Имам стая. Предложението бе твърде щедро, но, за Бога, той не искаше да остава там! Искаше да бъде на острова!

Беше изтощен. Шофирането по дъжда, продължило през целия ден, беше досаден капак на шест отегчителни седмици. Искаше да остане сам. Търсеше уединение. Жадуваше да се изтегне на огромното легло и да знае, че краката му няма да увисват. Напоследък целият му живот се бе объркал.

— Лодката има ли радар? — попита импулсивно той.

— Да.

— Значи не зависим от това дали е ден, или нощ.

— Да.

— Тогава все още е възможно да отидем днес?

— Разбира се — каза троснато Диърдри, раздразнителна от умората. — Винаги има възможност.

Нийл отправи към нея унищожителен поглед.

— Тогава нека да преминем в сферата на вероятностите — каза с упорство той, като отново прехвърли вниманието си към Томас. — По десето балната система, как ще определите вероятността да отидем днес?

Диърдри се намръщи.

— Как може да отговори той на този въпрос?

— Нали е рибар — промърмори рязко Нийл. — Питам го за професионалната му оценка, основана на опита му през годините, които е прекарал в морето.

— Три — каза Том.

Диърдри смаяно се облещи.

— От десет възможни точки давате на вероятността да тръгнем само три?

Нийл я погледна така, сякаш бе побъркана.

— Той от три години събира омари.

— О! — тя насочи вниманието си към Томас. — Какви са шансовете?

Томас подреди купчина листове и стана.

— В момента бих дал две точки.

— Две! — изстена тя — Това е още по-зле!

Нийл се загледа сърдито към прозореца. Томас стана. Колелото на съдбата се завъртя, постепенно забави скоростта си и най-после спря на „фалит“. Вайканията от телевизора напълно съответстваха на чувствата на Диърдри.

Но тя не искаше да се предава.

— Как ще решите дали ще можем да тръгнем?

— От прогнозата.

— На какъв интервал се променя?

— Зависи от времето.

Мъжът в ъгъла се изкикоти. Диърдри не му обърна внимание.

— Искам да кажа, непрекъснато ли следите прогнозите? Как бихте могли да си седите тук и да познаете дали вълните са станали по-малки?

Томас се запъти към вратата.

— Сега се връщам.

Тя погледна към мъжа.

— Къде отива? — Той безмълвно вдигна очи към нея. — Нали и вие искате да се измъкнете оттук? Това не ви ли интересува?

Нийл въздъхна.

— Отива за прогнозата.

— Откъде знаете?

— Не чувате ли как пращи радиото?

— Нищо не чувам заради това тъпо шоу.

Тя тежко се надигна, закуцука до телевизора и изключи звука, после по същия начин се върна на мястото си. Беше твърде изморена, за да я е грижа на какво прилича. Потъвайки в единия ъгъл на дивана, вдигна гипсирания си крак върху възглавниците, отметна глава назад и затвори очи.

След малко Томас се върна.

— Вероятността се покачва на седем точки. Вятърът утихва.

Нийл и Диърдри изостриха внимание, но Нийл заговори.

— Значи ще успеем?

— След половин час отново ще видя прогнозата. — Ловецът на омари не каза нищо повече и потъна в работата си.

Този половин час се стори на Диърдри безкраен.

През ума й мина всичко, което се бе случило през деня — изписването й от болницата, пътуването с таксито до дома й, след това неприятната сцена с майка й, която направо се разгневи от факта, че през ума на дъщеря й изобщо бе минала мисълта да напуска Провидънс. На Диърдри би й се искало да вярва, че гневът бе породен от майчинска загриженост за здравето й, но тя знаеше, че не беше така. Нежеланието й да каже на Мария закъде ще замине, бе повод за тежки укори, но Диърдри не можеше да понесе мисълта, че майка й по някакъв начин ще се добере до нея на острова.

Това бягство й бе необходимо. Ужасно необходимо. Така, както се чувстваше, много се съмняваше, че дни наред щеше да става от леглото… ако изобщо се добереше до острова.

И Нийл не прекара по-добре този половин час. Свикнал непрекъснато да бъде в движение, той се почувства като затворник. Имаше моменти, когато усещаше, че ще се разкрещи, ако нещо не стане така, както трябва. Всичко го дразнеше — безгрижието на ловеца на омари, трептенето на телевизора, жената, която седеше в другия край на стаята, шума от дъжда. Прекалено голяма част от живота му зависеше от външни фактори, а той жадуваше да има пълен контрол върху него. Нещастието беше лично. Той искаше да остане сам.

Най-после Томас отново излезе от стаята. Диърдри вдигна глава и затаи дъх. Нийл напрегнато зачака.

Когато рибарят се върна, изражението му подсказваше, че не бе настъпила никаква промяна. Въпреки това той най-напред изключи телевизора и събра листовете си.

Усещайки, че мъжът в ъгъла се надигаше, и Диърдри направи същото.

— Томас?

Той нищо не каза, просто разтвори ръце. Диърдри и Нийл не чакаха повторна покана. Моментално станаха и взеха горните си дрехи.