Дорис Мортман
Кръгове (21)

Глава двадесет и първа

Главата на Елиз се удари в ъгъла на малката й масичка. Лепкава топлина прокапа надолу по врата й и тя повдигна ръце да се защити от безмилостния юмрук, който продължаваше да бъхти тялото й. Тя потърси опора в масичката и се изправи на крака. Искаше да избяга, но всичко я болеше. Лицето й бе размазано. Кръв се процеждаше от носа й. Чувстваше устните си надебелели и подпухнали. Краката й отказваха да я слушат. И тогава една остра, пронизваща болка премина през нея, като й изкара въздуха и тя рухна на колене. Главата й се олюля от удара, тя се опита да избяга с пълзене, но ръката продължи да я налага.

Един глас умоляваше. Елиз го разпозна като своя собствен и дори през кухото отекване на разбития си череп силата на писъците й прониза ушите й. Но ръката отказваше да я чуе. Идваше отново и отново, като я удряше, блъскаше и непрекъснато я малтретираше. Свита в здрав и яростен юмрук, тя я бъхтеше по корема и след това се зае с другите части на тялото й. Накрая последва още един шум от пращене и ужасна слабост. Пред очите й просветнаха ярки кръгове. После нямаше нищо.

Нищо, освен мрак.

 

 

Когато най-накрая Елиз отвори очи, видя неясната фигура на един мъж, който стоеше до нея. Тя премигна и разтърка очи, като се насили да докара образа на фокус. Мъжът й даде време да се приспособи към първите мигове, откакто дойде в съзнание, без да говори нежно провери пулса й, а после прочете нещо от листче, защипано на едно табло.

— Добре дошла отново — гласът на мъжа бе дълбок и успокояващ. — Аз съм доктор Дейвид Шелдън и нося пълната отговорност за непривлекателния пояс, който придържа ребрата ти заедно.

Елиз се докосна инстинктивно. Вместо топлата и мека плът там имаше студена, стегната превръзка около диафрагмата й. Тя натисна по-надолу и болезненото усещане я накара да трепне.

— Сега си много по-добре — каза Дейвид, като повдигна болничната й нощница и разгледа превръзките й. — Последния път, когато те гледахме, ти почти скочи от леглото.

Пръстите му докосна лицето й, а тя наблюдаваше как насърчителната му усмивка помръкна, когато той палпира бузите й и мястото около очите й. Докато я изследваше, Елиз разбра, че кожата й изглежда отпусната, подпухнала и наранена. Инстинктивно понечи да докосне лицето си, но докторът се намеси, взе ръцете й и ги постави отстрани на тялото й.

— От това, което виждам, ти си изкарала цели петнадесет рунда.

Той подпъхна одеялата под ръцете й. Пред нея преминаха бездиханни, накъсани сцени, които я накараха да изтръпне.

— Аз паднах — каза тя, като се почувства задължена да обясни. Въпреки че се бе извърнала от него, Дейвид видя ужаса в очите й. И двамата знаеха, че тя лъже, но Дейвид разбираше реакцията й. Беше лекувал твърде много жертви на нападения, за да не им съчувства.

— Елиз — гласът му бе спокоен и окуражителен. — Няма да те притеснявам за подробности, но факт е, че ти си била зверски бита. Ако беше в моя власт, вероятно щях да разместя зъбите на онзи, но моята работа е да ти оправя счупените кости и точно това възнамерявам да направя.

— Благодаря ви — прошепна Елиз. Имаше нещо толкова истинско в държанието на доктор Шелдън, че Елиз почувства как утихва безпокойството й, а на негово място се появява доверието. — Откога съм тук?

— Три дни, четири часа и двадесет и две минути. Не че някой ги брои, нали разбираш. И освен че те ръгахме с игли на всеки няколко часа, искам да знаеш, че нашият медицински персонал при болните със счупвания се погрижи старателно за цветарския ти магазин.

Той махна с ръка по посока на една голяма маса на колелца срещу леглото й, която бе отрупана с огромни аранжирани цветя и растения. В добавка, няколко големи кошници бяха поставени на дъските под прозорците и върху един зелен пластмасов стол, а огромно мече играчка държеше кошничка с рози. Дейвид прочете първо картичката:

„Мислех, че може да имаш нужда от приятел.

С обич, Джош“

Елиз искаше да се усмихне, но устните й отказваха. Другите картички носеха съобщения и измислени вкъщи стихотворения от приятели, от персонала в бутика и от няколко доставчици. Но когато Дейвид посочи към една отделна стъклена ваза до нощното й шкафче, тя почувства как в подутите й очи се надигат сълзи. Във вазата стоеше една-единствена бяла роза, а листчетата й бяха все още обвити едно в друго в ембрионална пъпка.

— С тази нямаше картичка — каза Дейвид. — Но виждам, че не е имало нужда да има — той застана до нея и докосна леко очите й с крайчеца на една памучна кърпа. — Той трябва да е някой много специален.

— Наистина е специален.

Дейвид започна да разпитва за човека, който бе изпратил розовата пъпка, но дори за краткото време, което бе прекарал с Елиз, бе станало очевидно, че тази жена бе изключително саможива, с врати, които държеше здраво заключени.

— Какво ще кажеш за един посетител?

— Кой е той? — Дейвид забеляза как ужасът се появи отново в очите й.

— Един приятел на име Джошуа Мандел — Елиз видимо се отпусна. — Колкото и да е странно, аз познавам господин Мандел и желая да одобря посещението му, ако си съгласна.

— Той ли ме доведе тук?

— Не. Една жена го направи. Някоя си Ардис Коен. Очевидно госпожа Коен е отишла в апартамента ти след работа да остави някои мостри на платове. Когато ти не си отговорила на звънеца, тя е повикала дежурния да я пусне. За щастие е имала доброто усещане да извика незабавно линейка.

— Как е разбрал Джош?

— Докато госпожа Коен чакала, тя се е обадила на Джош за лекар — очевидно са приятели от по-рано. Джош й е дал моето име и аз те чаках, когато линейката пристигна в болницата.

— Радвам се, че е станало така — промълви Елиз.

— Аз също.

Дейвид я потупа по ръката и махна няколко кичурчета коса от лицето й. Въпреки нараняванията си, Дейвид откри, че Елиз де Марко изглежда чудесно — чувствена комбинация от изискана красота и подканваща уязвимост, като жена дете. Тя му напомняше на сестра му. Не знаеше дали Дженифър и Елиз са приятелки или не, но бе осведомен, че се познават. Беше подочул как Дженифър и Джош обсъждат Елиз през онази нощ в Бейон, но не знаеше какви са връзките между Джош, Елиз и Дженифър. Нещо му подсказваше, че по невнимание Елиз бе част от напрежението между Джош и Дженифър. Надяваше се само, че те в никакъв случай не са отговорни за това, което се бе случило на Елиз.

Дейвид отиде до вратата и даде знак на Джош, който просто стоеше навън в коридора. Когато Джош се приближи отстрани до леглото й, Елиз прочете както загриженост, така и облекчение в очите му. Чувстваше, че той се опитва да потисне всеки шок или отвращение, който би могъл да изпита, когато я погледне, но не можеше да го скрие изцяло. Усети дъха му на врата си, когато той се наведе да я целуне, и въпреки че тя се опита да му отвърне с обнадеждаваща усмивка, всичко, което успя да направи, бе една вяла полугримаса. Докато Джош и Елиз разговаряха, Дейвид се направи на зает с една интравенозна тръбичка. Наблюдаваше внимателно и двамата, като търсеше улики за обхвата на връзката им. Дейвид допусна, че да, те са били, или все още са, любовници. Това, което го заинтригува, бе, че не почувства никакви любовни трепети. Те се докосваха и разговаряха с онзи личен маниер, който бе породен от интимността, но нещо липсваше — тази почти незабележима разлика между привързаност и преданост.

Дейвид се укори за това, че е прекалено любопитен. В края на краищата Дженифър бе омъжена и ако Джош беше влюбен в тази жена, той трябваше да му пожелае всичко хубаво. Тогава защо да си пъха носа, където не му е работа? Защото Дейвид не можеше да отрече сигналите, които бе доловил онази вечер в Бейон. Между сестра му и приятеля му протичаше ток. Той го видя и го почувства, не заради положителния начин, по който те се държаха един към друг, а точно поради отрицателния. Те се страхуваха да се докоснат, дори и случайно, страхуваха се да си противоречат и внимаваха за всяка дума и жест. Дейвид бе сигурен, че нещо специално съществува между тях.

— Кой ти направи това? — Джош бе станал на крака и изискваше отговор, вбесен при вида на раните й. — Кой мръсник те е подредил така?

— Джош — Дейвид се приближи към приятеля си и се опита да го успокои. — Елиз е моя пациентка и ако я разстройваш, ще трябва да те изхвърля от стаята.

Джош едва погледна намръщено Дейвид. Пъхна ръце в джобовете си и се втурна към един прозорец. Дейвид провери пулса на Елиз.

— Откъде се познавате вие двамата? — попита Елиз, като се надяваше да отклони вниманието на Джош.

Той не отговори.

— Израснахме заедно — каза Дейвид, като натисна един бутон, за да извика сестрата. — Мисля, че познаваш сестра ми, Дженифър Креншо.

Елиз погледна към Дейвид Шелдън, като че ли го виждаше за първи път. Те имаха еднакви широко разположени, с форма на бадем, очи, забеляза тя, и същите пълни устни, но лицето на Дейвид бе по-кръгло от това на Дженифър, а брадичката му по-широка. Дори само беглият анализ показа на Елиз, че и за двамата са характерни добротата и състраданието.

— Съжалявам, Дейвид, но трябва да знам какво се е случило!

Избухването на Джош озадачи Елиз. Когато той се обърна към Дейвид, тя можа да види от суровите гънки около устата му, че ядът му въобще не се бе разсеял.

— Ако Елиз не е склонна да говори, Джош, не можеш да я задължиш. Тя е моя пациентка и точно сега здравето й има предимство над твоето любопитство.

Една от медицинските сестри на етажа влезе и даде на Дейвид две бели хапчета, които той връчи на Елиз заедно с чаша вода. Докато се наместваше отново, тя се опита да направи оценка на напрежението в стаята. Джош отново се бе оттеглил към прозореца, с вдървен гръб и изправен врат. Дейвид също изглеждаше прекалено замислен и някак си тя се почувства отговорна за всичко.

— Моят съпруг ме би — каза тя след няколко минутно обмисляне. — Мисля, че не е могъл да се спре.

— Глупости! — възкликна Джош. — През цялото време, откакто се познаваме, ти никога не си споменавала, че си омъжена, и сега виждам защо. Този мъж е свиня!

Той забеляза следа от страх да пробягва по лицето на Елиз и си наложи да се успокои.

— Елиз — продължи той по-меко, — може би ще мога да възприема факта, че по средата на един наистина разгорещен спор някой може да се изпусне, но той те е подредил така добре, и се обзалагам, че това не ти е за първи път.

— Не е. Но е най-лошият…

— Тогава защо продължаваш да си омъжена за него? — и защо винаги казвам на жените да напускат съпрузите си?

— Не мога да го напусна.

И защо всички жени винаги ми дават един и същ отговор, помисли си той кисело.

— Защо не? — любопитството на Дейвид Шелдън бе възбудено, но не можеше да реши дали това е заради Елиз, или заради странното изражение на лицето на Джош.

Елиз се обърна към Дейвид, като почувства, че ще й бъде по-лесно да обясни на него, отколкото на Джош.

— Преданост, предполагам. Признателност. Произход. Марио е човек с огромна гордост. Преди години го бях прогонила от къщи, но по неговия италиански разсъдък аз все още съм негова жена. Той приема факта, че оттогава е имало други мъже в живота ми, а и той е твърде далеч от усамотението, но ако някога получа развод, той ще загуби престижа си, а никога не би позволил това да се случи.

— Не можеш да останеш окована към един несъществуващ брак през останалата част от живота си, Елиз! На някакъв етап може да искаш да се омъжиш отново. Може да искаш да сграбчиш щастието за себе си.

Джош слушаше Дейвид и се чудеше как ли щеше да се чувства приятелят му, ако знаеше, че бе спорил точно по същите въпроси с Дженифър.

— Има и други причини — каза Елиз.

— Като какви? — Дейвид нямаше намерение да я насилва, но можеше да каже, че успокоителните я бяха отпуснали и той почувства, че тя действително има нужда от разтоварване.

— Като тази единична бяла роза — очите на Елиз се навлажниха, когато се пресегна към първичната пъпка и я взе от вазата. — Това е моята връзка с Марио де Марко.

Бавно, и с жестове, доколкото състоянието й позволяваше, Елиз разказа своята история.

 

 

Семейство Ланзана живееше в Грийнпоинт, Бруклин, една общност с работнически произход и с преобладаващ италиански характер. Бащата на Елиз, Големия Джани, беше докер, както и повечето от мъжете в съседство, а майка й, Анна, бе шивачка в една от местните фабрики за дрехи. В границите на този умерен кръг Големия Джани считаше, че е постигнал успех. Той и жена му с двете си деца живееха на втория етаж на една от по-хубавите двуфамилни къщи в района; притежаваше почти нова кола и бе председател на местното отделение на профсъюза за два мандата. За един рибарски син от Неапол, той живееше добре.

Големия Джани бе дошъл в Съединените щати наскоро, след като двамата с Анна се бяха оженили, и както много от съотечествениците му, той запази привичките си от Стария континент в много отношения. Вкъщи говореше само на италиански и вярваше, че той, с достойнствата на мъжката си сила, бе безспорната глава на семейството. Не виждаше също така нищо архаично в уреждането на подходяща партия за децата си. Преди Елиз да бъде дори достатъчно голяма, за да оценява разликата между половете, тя буквално бе дадена като заложница на Марио де Марко, най-големия син на приятеля на Големия Джани. За Джани това беше блестяща партия, тъй като Марио бе момче с осигурено бъдеще. Баща му, Кармин, бе такелажник, и диспечираше малко стопанство от камиони и кранове в целия град, които пренасяха тежко строително оборудване. Това бе солиден бизнес, свързан с индустрия, която бе основна в икономиката на страната, и следователно много сигурна. Марио също бе красив, и свързан с неговата много хубава Елиз, щеше да зарадва Големия Джани с най-прекрасните внуци в Грийнпоинт.

Анна работеше в една малка фабрика за дрехи, разположена в полуразрушена сграда, и управлявана от един мъж, постоянно изложен на ръба на банкрута. Съоръженията бяха в постоянна неизправност, а общите условия на работа бяха отвратителни, но от друга страна Виторио Тиероне бе техен човек. Той позволяваше на работниците си допълнителни болнични, когато някой имаше нужда от тях; винаги слагаше нещо в повече в пликовете със заплатите за Коледа, независимо колко лоша е била годината; никога не наказваше някого за това, че си е взел почивен ден за някой от религиозните празници, така че никой не се оплакваше.

Един следобед Анна работеше върху един ръкав, когато изпусна макара конци на пода. Наведе се надолу да я вземе и в това време рамото й се удари в дървения плот, който държеше шевната й машина. Болтовете, които прикрепяха машината за плота, се бяха разхлабили отдавна, но никой не се беше погрижил да ги затегне, като си мислеше, че тежестта на машината ще държи плота стабилен. Когато Анна понечи да се изправи, тежката машина се плъзна и спря върху гърба й, като я направи инвалид завинаги.

В продължение на месеци лекари и физиотерапевти се опитваха да възстановят подвижността на безжизнените крака на Анна. Те опитваха упражнения, лекарства, завихрящи бани, дори психиатрия, но положението й оставаше безнадеждно. Когато най-накрая се завърна вкъщи, Анна бе паднала духом. Никога вече нямаше да може да ходи и мисълта за това я изпълваше с отчайващо чувство за безполезност. Наистина, беше благодарна, че е жива, но имаше съпруг, за когото да се грижи, дъщеря и малък син, който имаше нужда от вниманието й. Нейна работа бе да изчисти къщата и да сготви за семейството. Нейна беше отговорността да осигури пари за празничните обувки на децата си и за уикенда на плажа. Сега, вместо да им бъде от помощ, се превърна в товар.

Минаваха седмици и Анна потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в отчаянието си. Беше спряла да плаче. Беше спряла да говори. Всичко, което правеше, бе да се взира в празното пространство пред очите й. Големия Джани я умоляваше да не се тревожи. Уверяваше я отново и отново, че всичко ще бъде наред. Дори й каза колко много я обича пред децата. Обеща, че семейство Ланзана ще се оправят, и за голямо учудване на Анна те наистина го сториха.

Елиз бе на дванадесет години, когато стана злополуката с майка й, твърде млада, за да разбере важността на това, което ставаше, но някъде в периферията на ума й се появяваха въпроси: как биваха изплащани сметките за болницата, откъде бе дошла лъскавата инвалидна количка, как бе успял баща й да поддържа новия им апартамент на приземния етаж. Няколко пъти тя попита Големия Джани откъде идват парите и как планира да върне заемите, които тя предположи, че е взел, но всеки път той я уверяваше, че Джанкарло Ланзана не дължи на никого и че той по-скоро би умрял, отколкото да приема милостиня.

Елиз можеше да проследи нещата, но нямаше време. Когато майка й не можеше повече да си служи с краката, Малкия Джани бе само на седем, и всъщност Елиз му стана майка. Тя приготвяше обяда му с домашните, водеше го и го вземаше от къщите на приятелите му, къпеше го и го хранеше, слагаше го в леглото вечер. В добавка се отнасяше към нуждите на двамата си родители като към свое домашно задължение. Но като най-голяма отговорност Елиз чувстваше повдигането на духа на майка си.

Започна да гледа на умственото възстановяване на майка си като на кръстоносен поход, като се хвърли в него с религиозна разпаленост. Когато Виторио Тиероне подари на Анна специална шевна машина, която можеше да се задвижва с лакът, Елиз се почувства, като че ли бе открила току-що Свещения Граал. За Елиз изглеждаше логично, че ако Анна се върнеше към шиенето, щеше отново да придобие някакво подобие на гордост от себе си, но Анна отказа да направи каквото и да е за Елиз или за Малкия Джани на противната машина. Елиз плака, тропа с крака, закле се, че няма да отиде в друго училище, ако няма нова рокля, но Анна все още отказваше, като се извиняваше за своята безпомощност с вдървен глас.

Най-накрая на Елиз й просветна, че коренът на отчаянието у Анна се крие в загубата на доходи. Шиенето бе средството към този край, а Елиз бе убедена, че трябва да създаде ситуация, в която да се намери ново средство. След няколко дни на съзидателно мислене, Елиз състави план. И тогава всичко, което трябваше да направи, бе да се помоли да заработи. Животът на майка й зависеше от него.

Без да знае Анна, Елиз окачи съобщения във всички местни магазини, като рекламираше първокласни шивашки услуги на умерени цени. Чака нетърпеливо за първия клиент, но след две седмици, когато никой не се бе обадил и не бе дошъл в къщата им, Елиз приведе в действие част втора от плана си. На следващия ден Амалия де Марко, майката на Марко и най-добра приятелка на Анна, се отби да помоли Анна за услуга. Кармин имаше две много важни вечери, на които трябвало да присъства, и тъй като Амалия наистина не можеше да си позволи нова рокля, тя помоли Анна да преправи две от старите й рокли.

Анна просто се бе вторачила в приятелката си. Опита се да се извини учтиво, но Амалия я надприказва, като настояваше, че тя е единствената, която може да й помогне.

— Как мога аз да измервам подгъви? — попита Анна горчиво. — Не мога да се свивам. Не мога да стоя изправена, да отбелязвам с креда шевовете. Не мога да преправям рамене.

Гласът на Анна бе така пълен с болка и разкаяние, че на Амалия почти й призля. Искаше й се да вземе приятелката си в ръце и да я притисне до себе си, но молещите очи на Елиз я накараха да продължи.

— Елиз може да направи това вместо теб — Амалия го направи да звучи толкова обичайно, толкова спонтанно. — Ти й казвай какво да прави и аз съм сигурна, че тя ще се справи.

Отначало Анна запротестира, но Амалия бе толкова убедена в резултата, че реши да опита. Скоро след това дойдоха още няколко приятелки, като всяка си измисляше извинения защо никой, освен Анна не може да им помогне, и всеки я молеше да й плати за услугата. Вместо да ги обижда, Анна създаде един ценоразпис. Тя свеждаше глава, когато й връчваха парите, но вътрешно се усмихваше. В рамките на шест месеца Анна и Елиз вече имаха процъфтяващ бизнес. Елиз действаше като Анна с краката си, и скоро екипът на Ланзана поправяше, кърпеше и създаваше нови дрехи за повечето от жените в Грийнпоинт, както и за съседните селища.

С част от печалбата купиха машина на Елиз и Анна всеки ден учеше дъщеря си на някой друг трик при ушиването на дрехи. Елиз се учеше бързо, като пришиваше ципове и завършваше шевове така, че от вътрешната страна дрехите бяха толкова чисти и привлекателни, както и от външната. Анна й показа как да вземе един стандартен модел и чрез прибавянето или изваждането на сантиметри и детайли, да използва същия модел за няколко размера. Тъй като Анна бе човек, който се придържа към традициите, тя изпълняваше по-основни форми, но Елиз винаги прибавяше нещо специално към своите дрехи. Тя слагаше наклонени джобове там, където обикновено трябваше да бъдат прави; използваше контрастни цветове за яките и маншетите; прибавяше дантела към тежките вълнени платове, за да ги смекчи; изрязваше поли с верев, за да задоволи пълните фигури; всичко, което можеше да помогне да се различи една рокля от друга. След време клиентите свикнаха да очакват неочаквани неща от семейство Лазанас.

Когато Елиз стана на двадесет, тя се омъжи за Марио де Марко и това не изненада никого. Първите три години бяха прекарани в Грийнпоинт. Марио работеше във фирмата на баща си, а Елиз продължи да работи с майка си, но сега тя вземаше дял от печалбата вкъщи за съпруга си. Точно както бе направила и майка й, Елиз никога не споменаваше за финансовия си принос за брака й, а точно както баща й бе направил, Марио го пренебрегваше.

Апартаментът бе малък. Често излизаха с приятели. Бяха успели да скътат настрана малка сума като спестявания. И Елиз беше щастлива. Нямаше причина да не бъде. Животът й бе прост, неусложнен, а съпругът й бе не само най-красивият мъж в Грийнпоинт, но беше и изключителен любовник. Беше страстен и изобретателен и през онези ранни години Елиз го обичаше повече, отколкото си мислеше, че е възможно.

За известно време Марио също бе щастлив. Ако не беше работата му, щеше да бъде изцяло доволен, но Марио имаше мечти, които можеха да не се сбъднат никога, ако си останеше да работи като такелажник. Виждаше себе си като нещо много повече — като някой, когото уважават, и всеки ден, докато караше из града с един от камионите на баща си, недоволството му растеше. Наблюдаваше богатите и им завиждаше. Това не бе просто резултат от потеклото му. Много от онези, които подтикваха завистта му, идваха от същите бедни среди, като него. Това беше възможност. Шанс. Да бъдеш на точното място в точното време и с точната идея. Започна да търси такава възможност. Когато идеята най-накрая го озари, той искаше да си играе един ритник, затова че не я бе видял по-рано.

Караше по „Медисън авеню“, както го бе правил стотици пъти, но през онзи ден забеляза магазините. Богати жени се разхождаха нагоре-надолу по улицата, криволичеха от един магазин в друг и излизаха възбудени с кутии, които, Марио знаеше, означаваха огромни разходи на пари. Елиз бе неговото спасение. Той схвана, че тя обича да шие, а всеки казваше, че има талант за това, всъщност в дизайна бе истински гений. В същото време Марио реши да отвори магазин. Елиз щеше да шие, а той щеше да продава. Всичко придобиваше такъв смисъл! Елиз печелеше сега пари като моделираше дрехи, само че делеше таланта със семейството си. Марио бе неин съпруг и всичко, което спечелеше законно, принадлежеше на него.

Марио не сподели плановете си с никого, докато намери малък магазин с наем, който можеше да си позволи, точно до „Второ авеню“. Въпреки протестите и страховете на Елиз, те напуснаха Грийнпоинт и преместиха няколкото мебели, които имаха, в задната част на магазина. Марио постави шевната машина точно до леглото. Докато Елиз се опитваше да създаде някакъв инвентар, Марио се впусна в украсяване на магазина. Той се скиташе из всички шикозни салони и се опита да копира атмосферата им. С неговия кредит, с малко пари в брой, Марио създаде елегантен кабинет за моделите на Елиз.

При своите пътувания той често разузнаваше стоките. Наблюдаваше как жените обхождат рафтовете с шифони и дрехи в черно. Забеляза, че в повечето случаи изглеждаха разочаровани, като че ли търсеха нещо, което не съществуваше. Той инструктира Елиз да даде простор на въображението си, да създаде фантастични дрехи, на които богатите бе невъзможно да устоят. Изключителността бе ключът към успеха.

Елиз склони и за кратко време първият бутик на де Марко започна да носи печалба.

Марко не можеше да си позволи да рекламира, но латинският му чар и матовият му израз изпращаха много въображаеми покани до пощенската кутия на „де Марко“. Той мъкнеше Елиз от парти на парти, като я показваше като юница призьор, като никога не пропускаше да спомене, че дрехите й са оригинали в един екземпляр. В процеса на изграждане на бизнеса си, Марко надуваше също и егото си. Беше постоянно препоръчван и скоро откри, че обича да привлича вниманието на елегантните жени.

Никога не бе имал намерение да нарани Елиз. Всъщност беше изненадан, когато тя му се противопостави в изблик на гняв по повод неговата изневяра. Стотици мъже флиртуваха. Това не значеше, че те обичат жените си по-малко. Това бе природата на звяра, на мъжката привилегированост, правилния ред на нещата. Може би, но Елиз не го виждаше по този начин. След много спорове Марко се съгласи на кратка раздяла, уверен, че след няколко месеца без секс, Елиз щеше да се върне пълзейки към него.

Грешеше.

Марко озлобя именно, когато Елиз му каза, че иска да напусне бутика. Беше достатъчно унизително, че бе напуснала леглото му, но ако напуснеше и бизнеса, той щеше да бъде разорен. Твърде много от себе си бе вложил в операцията с бутика, за да й разреши да скъса с всичко, само защото гордостта й бе наранена. Сега имаха заможни съседи, на Седемдесет и втора улица, грижеха се за каймака на обществото и диктуваха страхотни цени за техния дизайн. Марио бе по-малко известен и нямаше намерение да се отказва от този бизнес. Когато Елиз настоя за развод и финансово уреждане на продажбата на дейността им, Марио почувства за необходимо да използва единственото си оръжие. Той я информира, че знае за укриване на фондове от страна на Малкия Джани и ако Елиз напуснеше, той ще направи така, че големите момчета да научат за спекулациите на Малкия Джани.

Нямаше нужда да казва друго. Елиз знаеше, че ако Марио удържи на думата си, брат й беше мъртвец. Тя никога повече не се върна в леглото на Марио, но и никога не пропускаше и един работен ден от този момент нататък.

 

 

— Изкушението трябва да е било твърде голямо за Джани — каза Елиз, като забеляза тъжния поглед в очите на Джош. — Случило се е само веднъж, но в шайката няма втори шанс.

— Откъде знаеш, че Марко не е блъфирал? — Дейвид Шелдън не можеше да повярва на това, което чуваше.

— Не знам. Знам само, че веднъж Малкия Джани изчезна за около два месеца, точно след като Марио и аз имахме поредната кавга. Аз отново бях заплашила, че ще напусна, а Марио заплаши, че ще вкара Джани в затвора. Докато не получих съобщение от брат си и докато не се убедих, че е на сигурно място, животът ми бе ад. Никога не казах на Джани за заплахите на Марио, но настоях да знам във всеки момент къде се намира. Накарах го също и да поднови обещанието си да остане, доколкото може чист. Сега, когато е извън града, той ми изпраща една бяла роза, за да ме успокои, че е добре и все още не е повторил старите грешки. Твърде много го обичам, за да флиртувам с живота му, и Марио знае това.

— Какво изкара от релсите този път Марио? — Елиз се зачуди защо Дейвид задаваше повече въпроси. Джош бе странно мълчалив.

— Сестра ти ме убеди да създам специална колекция, под отделна марка. Отначало мислех, че ще мога да се измъкна някак си, но сега виждам, че съм грешила. Марио се отби и ме хвана да работя върху модели за новата линия. Разяри се, и доколкото знам, отиде направо в Грийнпоинт в минутата, когато ме напусна.

— Елиз, знам, че ще ти прозвучи като празни приказки, но сега брат ти е възрастен човек и той, а не ти, носи отговорност за живота си.

Джош слушаше Дейвид и бе склонен да се съгласи, но можа да почувства страха на Елиз, и знаеше, че без значение какво говореха другите, тя винаги щеше да носи този товар. Но може би нямаше нужда да го прави, помисли си той. Джош винаги вярваше, че един издайник е издайник, защото искаше да получи първо мангизите си, преди някой да стане доносник срещу самия него. Джош можеше да се обзаложи за цялото си богатство, че Марио де Марко си има своите собствени тайни.

И Джош щеше да открие какви са те.