Дорис Мортман
Кръгове (31)

Глава тридесет и първа

Брад Хелмс рядко пиеше мартини. Прибягваше към бързо изпаряващата се течност само по време на изключителен стрес, а случаят сега бе точно такъв. Тази вечер щеше да свърши изпитанието на „Жоли“. Вътре в душата му чувствата му непрекъснато се меняха. Въпреки че се молеше за благоприятно решение, част от него беше безпристрастна, докато всичко свършеше.

Брад се бе докарал до състояние на нервно изтощение. Мрачно замисленото му, красиво лице бе станало безчувствено, пропито от тревога и подозрение. Беше спал съвсем малко през последните няколко седмици и без значение колко често хората около него му представяха нови идеи, той им се противопоставяше. Априлското издание бе имало отекващ рекламен успех. Заявките бяха надхвърлили и най-необичайните очаквания. Това би трябвало да го успокои; вместо това го нервира. Той го разглеждаше като удар за онзи, който стоеше зад хода за закупуването на „Жоли“, щастливо прекъсване, което щеше да позволи на купувача да пожъне незабавна печалба.

Откакто донесоха поканата на „Старкс“ в кабинета му, той бе завладян от решението да разкрие истината. Отново и отново се ровеше в записите и папките, в счетоводните книги, като прелистваше някои за трети или четвърти път, търсейки и единствена улика, която би му дала това, което искаше най-много — доказателство, че „Жоли“ е станало невинна жертва на дързък заговор, а не толкова жертва на неподходящо управление. Поканата на „Старкс“ може би свидетелстваше за един завършен факт, но Брад бе твърдо решил да продължи разследванията си, докато разкрие името на един човек, който бе предизвикал кризата, вътрешния мъж от „Жоли“. Или жена.

През някои от най-отчайващите моменти Брад трябваше да се съгласи с Брук и в мозъка му бе започнало да се изгражда обвинение срещу Дженифър. Въпреки че показанията бяха оскъдни и твърде обстоятелствени, имаше основание за това. Първоначалната му идея да посвети цялото издание на една държава бе рискована. Той знаеше това, знаеха го и другите в кабинета му онзи ден, и все пак един човек се бе възползвал от случая и бе подкрепил идеята. Може би защото този човек знаеше, че това не е рисковано? Освен това налице беше и фактът, че Клейборн Старк бе съдружник на съпруга й. Защо продажбата се обявяваше в неговия апартамент, а не в службата? Беше ли застанал мъжът й зад консорциум, който щеше да подари „Жоли“ на Дженифър като символ на любов и преданост?

Брад седеше в трапезарията си и спореше със себе си. Въпреки че не можеше да повярва, че Дженифър не можеше да бъде замесена в нещо толкова задкулисно, Брук постоянно му напомняше за тайнствеността на Дженифър и за амбицията й; начинът, по който приемаше проекта толкова лично, като настояваше да проверява всяка подробност. И отново се виждаше амбицията на Брук, настояванията й, почти неприкритите заплахи.

Внезапно Брад спря да прелиства документите. Очите му мярнаха нещо на една розова бланка. Беше открил виновника.

— Конлън! — очите на Брад святкаха.

Всичко съвпадаше. Когато чу за първи път за „Морсо“, Брад си помисли, че името му звучи познато, но не можа да си спомни нищо. Сега знаеше. Търк Конлън бе работил за „Морсо“, преди да дойде в „Жоли“. Търк се бе включил към персонала и нямаше да минат и шест месеца „Морсо“ щеше да се изплюе върху „Жоли“. Същото щяха да направят и дузина други компании от същия ранг.

Брад тършуваше из другите папки. Всеки производител, който бе напуснал „Жоли“ през първата година от пристигането на Търк, бе част от същия конгломерат — „Тауърс индъстриз“. Ами другите рекламиращи, които бяха скочили от кораба? Всички производители на стоки със средни цени очевидно бяха последвали лидера. Съвпадението беше твърде голямо.

— А ще бъде ли съвпадение, когато обявят, че „Жоли“ е продадено и на един дъх се каже, че назначават Търк за издател?

Брад стана от масата и отиде към огледалото, като разсеяно провери папийонката си и се опита да подреди мислите си. Когато Търк бе дошъл за първи път в „Жоли“, всяко списание бе в затруднено положение. Пазарът се беше смалил и бюджетите навсякъде в града бяха орязани наполовина. Който и да стоеше зад Конлън, вероятно бе решил със сигурност да направи така, че „Жоли“ никога да не се възстанови. След като другите списания възвърнеха предишната си форма, а „Жоли“ продължаваше да изостава, те трябваше да направят предложение. Колкото повече се хлъзгаше надолу „Жоли“, толкова по-добро щеше да изглежда предложението.

Брад отпи още една глътка от мартинито си, отиде до гардероба и взе палтото си. Беше открил доказателството си, но бе сторил това твърде късно. Не можеше да направи нищо, освен да се утеши с мисълта, че не той е бил отговорен за плъзгането на „Жоли“ надолу. Той не беше се провалил. Просто беше победен от някой, който играеше играта по-добре от него.