Барбара Делински
Крайбрежен път (1)

Пролог

Когато телефонът иззвъня, Рейчъл Кийтс рисуваше морски видри. Работеше с маслени бои и най-сетне бе получила точния нюанс на черното за очите. Нямаше как да спре, за да вдигне слушалката. Беше предупредила Саманта за това.

— Здрасти! Обаждате се на Рейчъл, Саманта и Хоуп. Ние обаче сме заети. Моля, оставете името и номера си, а ние ще ви се обадим по-късно. Благодаря!

Докато изчакваше сигнала, тя нанесе няколко мазки с една заоблена четка. Разнесе се плътен глас, който, изглежда, принадлежеше на твърде зрял мъж, за да търси Саманта. Рейчъл би си представила някой страхотен тип, но мъжът си каза името твърде бързо. Не беше страхотен тип. Бе разпространител на билети, далечен приятел, с повече лустро, отколкото стил, но очевидно — добър в работата си.

— В ръката си държа три билета за концерта на Гарт Брукс тази вечер в Сан Хосе. Местата си ги бива. Трябва да ми се обадите до пет минути, иначе преминавам към следващите в списъка…

Рейчъл се спусна и грабна слушалката.

— Искам ги!

— Хей, Рейчъл! Как е любимата ми художничка?

— Рисувам. Нужен ти е номер на кредитна карта, нали? Задръж за секунда! — тя остави слушалката и отиде в кухнята. Дотича, стиснала портфейла си, и задъхана прочете номера, след което се върна в ателието. Уморено погледна платното на статива. Край него имаше още шест, които чакаха да бъдат довършени. Замисли се за всичко останало, което трябваше да свърши през следващите три седмици, и реши, че е откачила, задето реши да ходи на концерт.

Но момичетата със сигурност щяха да изпаднат в луд възторг.

Рейчъл разтвори със замах прозореца и като се наведе навън, вдъхна дълбоко чистия горски въздух.

— Саманта! Хоуп! — бяха нейде сред дърветата. Тя ги извика отново. Гласовете им се чуха в далечината, после — по-отблизо. — Бързо! — викна им тя.

След няколко минути ги видя да тичат — Саманта бе със същото детинско изражение като на Хоуп. И двете бяха с развети руси коси и розови страни. Рейчъл им съобщи новината още преди да стигнат до прозореца й. Заради грейналите им личица си струваше да прекара една-две безсънни нощи.

— Сериозно ли говориш? — попита Хоуп. Очите й бяха широко отворени, луничките й трептяха. А ярката й усмивка изглеждаше някак твърде голяма за лицето й. Беше на тринайсет и вече навлизаше в пубертета.

Рейчъл кимна усмихнато.

— Страхотно! — възкликна Саманта.

На петнайсет години тя беше с една глава по-висока от Хоуп и с вече загатнати женствени форми. С русата си коса приличаше на Рейчъл, когато бе на същата възраст.

— Довечера ли? — невярващо попита Хоуп.

— Довечера.

— И местата са хубави? — продължи да подпитва Саманта.

— Страхотни са.

Хоуп стисна ръце развълнувано.

Рейчъл нямаше време за концерти. Нямаше и пари. Но ако картините й направеха впечатление, парите щяха да дойдат, а колкото до времето — животът беше твърде кратък. А и щеше да е добре за Саманта да се откъсне от телефона, а Хоуп — от котката си. Беше добре дори за Рейчъл да се махне от своите платна.

— О, божичко, трябва да се обадя на Лидия! — извика Саманта.

— Това, което трябва да направиш — поправи я строго Рейчъл, — е да се подготвиш за училище. Тръгваме след час.

Със сигурност беше откачила: да си зареже работата! Момичетата също бяха затрупани със задачи, но… но това беше Гарт Брукс!

Върна се в ателието и поработи още час, ала не й спореше. После с дъщерите й се качиха в спортната кола и се отправиха на север. Магазинът, който й трябваше, беше по пътя за Сан Хосе. Беше все още отворен, когато стигнаха там, и предлагаше богат избор. След като пропиляха трийсет минути и безсрамно количество пари, те изскочиха от него усмихнати, пременени в каубойски ботуши и шапки.

След още половин час колата, пропита с миризмата на бургери и пържени картофки от „МакДоналдс“, летеше по пътя за Сан Хосе.

Всичко онова, което видяха, когато пристигнаха, отговаряше на очакванията им. Имаше тълпи от фенове, светлинни ефекти и дим, съоръжения, които изникваха сякаш от нищото. От тях се появяваше самият певец и изпълняваше неуморно хит след хит, и то в най-дългите им варианти. Как можеше Рейчъл да не се впечатли от всичко това, щом Саманта и Хоуп танцуваха до нея? По време на първите една-две песни бе малко по-сдържана, но след това всякаква срамежливост я напусна. Тя скочи на крака и затанцува, пеейки и пляскайки с ръце. Викаше одобрително, когато прозвучаваха познатите акорди на някоя любима песен, аплодираше шумно края й. Трите пяха на воля до последния бис и си тръгнаха от стадиона, хванати за ръце — три приятелки, които по някаква случайност бяха майка и дъщери.

Вечерта бе наистина чудесна. Рейчъл не съжали нито за една преживяна минута, дори и когато Саманта я попита коварно:

— Видя ли момичето, което беше точно пред нас? Забеляза ли розата, татуирана на рамото й? Ако поискам нещо такова, какво би казала?

— Не — отвърна Рейчъл, загледана в пътя, който ги водеше на юг в тъмнината.

— Ами ако е съвсем миниатюрна? Малка звездичка на глезена?

— Не.

— Но това е страшно готино. Защо не?!

— Защото тя беше по-голяма от теб. Когато станеш на двайсет и пет…

— Но тя не беше толкова стара!

— Добре, когато станеш на двайсет и две, можеш да мислиш за татуировки. Сега не.

— Това няма нищо общо с възрастта, а по-скоро със стила.

— Ами да — съгласи се Рейчъл, — стилът, който заявява нещо, но което може и да не искаш да демонстрираш, когато си на двайсет и две. Особено ако си хвърлила око на някого, който не цени особено този вид символи.

— Откога си станала такава конформистка?

— Откакто моята петнайсетгодишна дъщеря се е отправила директно към истинския свят.

— Татуировките са модни, всички деца ги имат.

— Не и Лидия, не и Шели. Не и тези, които виждам да слизат от училищния автобус.

Саманта скръсти ръце и се отпусна на седалката си, мятайки гневни погледи изпод каубойската си шапка. Хоуп, свита отзад, бе заспала дълбоко с килната настрани шапка.

Рейчъл постави един компактдиск и продължи да кара в тъмнината, тананикайки песните, които бяха чули тази вечер. Обичаше шапката си, ботушите си, своите момичета… Макар да се наложи да изостане с работата си, преживяното си струваше.

 

 

Но не беше съвсем убедена в това на другата сутрин, когато момичетата се събудиха късно и с кисели физиономии. Едва успяха да опитат закуската и за малко не изпуснаха автобуса. Рейчъл въздъхна облекчено, като видя, че успяха да се качат, но я обхванаха лоши предчувствия малко по-късно, когато застана в ателието си и започна мислено да очертава следващите три седмици.

През деня работи трескаво, като прекъсна само колкото да посрещне момичетата на спирката и да хапне с тях на обяд. Саманта все още държеше на своята приумица да се татуира и затова снощният спор се повтори почти буквално. Момичето се оттегли начумерено в стаята си. Хоуп поостана малко по-дълго, прегърнала котката си. Най-накрая и тя изчезна някъде.

Рейчъл прекара още един час в ателието. Почти убедена, че картината с видрите е завършена, тя спря да рисува и сложи вечерята във фурната. Но когато се върна, погледът й отново попадна на картината и тя реши да й отдели още малко време. Винаги се получаваше така…

Още една минутка!, каза си тя за кой ли път вече. Непрекъснато хвърляше погледи ту към рисунката, ту към фотографията. Морските видри играеха, оплетени в кафяви водорасли. Истинското предизвикателство за нея беше да предаде влажността на кожата им. Беше започнала с умбра и кобалтовосиньо, но й се стори твърде тъмно. Идеалното съчетание беше умбра с ултрамарин.

— Часовникът на фурната иззвъня, мамо — извика Хоуп от вратата.

— Благодаря ти, мила — измънка Рейчъл и направи още няколко мазки с четката. — Моля те, изключи газта.

— Вече го направих — Хоуп се беше озовала до нея и изучаваше платното. — Смятах, че си го завършила.

— Нещо не беше както трябва — тя се отдръпна назад, за да го огледа от по-далече, и остана доволна. — По-добре е — без да откъсва очи от платното, остави палитрата настрани, посегна за напоения с разтворител парцал и изтри ръцете си. — Ще почистя и идвам веднага. Саманта нареди ли масата?

— Аз го направих.

— Тя пак ли говори по телефона?

— Все още не е затваряла — сухо отвърна Хоуп и Рейчъл се засмя.

После прегърна малката си дъщеря внимателно, за да не я изцапа.

— Изчакай пет минутки само — обеща й тя и я отпрати.

След малко Рейчъл разпределяше лазанята и салатата в кухнята. Двайсет минути по-късно, преглъщайки храната си наред с последните клюки, които Саманта бе научила от приятелките си, Рейчъл разпореди да разтребят масата. След това отми под душа миризмата на бои и облече чисти дрехи. Започна да четка косата си, когато изведнъж спря и трескаво се заоглежда за книгата, която беше чела предния уикенд.

Претърси разхвърляната си спалня без никакъв успех. Помисли си, че може да я е изнесла оттам, и се върна в кухнята.

— Книгата ми тук ли е?

Момичетата бяха заети с чиниите. Саманта миеше, а Хоуп подсушаваше.

— Бих погледнала — троснато отвърна Саманта, — но ми каза да не правя нищо друго, докато не приключа с домакинството.

Рейчъл разрови купчина модни каталози и готварските книги. После се наведе да провери по седалките на столовете, тикнати под масата.

— Спомням си, че я държах в ръка — промърмори тя, когато търсенето се оказа безплодно.

— Никак не си организирана! — атакува я Саманта.

Рейчъл редовно й проповядваше какви са предимствата на добрата организираност.

— О, не, напротив — разсеяно отвърна майка й. После отиде в дневната и започна да търси и там. — Просто сега ми се струпаха прекалено много проблеми.

Това беше меко казано. Откриването на изложбата й щеше да е само след три седмици и вече усещаше напрежението, като виждаше колко бързо наближава този момент. Е, поне най-сетне постигна нещо ценно с морските видри. Все пак оставаше да довърши фона, както и на още шест картини, а на осемнайсет трябваше да се поставят и рамки. Нямаше да се плаши толкова, ако имаше да върши само това… Но се налагаше да купува рокля на Саманта за първия й бал; да организира пикник за класа на Хоуп по случай завършването на седми клас; да води двете момичета на лекар и зъболекар; да подготви парти за рождения ден на Бен Уулф — собственика на галерията, с когото от време на време излизаше; да прекара цял ден с трима петокурсници, които не познаваше, за да споделя с тях неща, свързани с кариерата й…

Снощи се беше изсилила, не трябваше да ходи никъде.

Но то бе заради момичетата. А читателската група беше само за нея. Обичаше да споделя прочетеното и дори трескавата й работа да станеше още по-напрегната, нямаше да пропусне сбирката.

Хоуп се появи зад рамото й.

— Мисля, че е в ателието ти.

Затворила очи, Рейчъл си представи ателието, което се намираше в далечния край на къщата. Беше го напуснала, после се бе върнала за малко. А преди да се върне, държеше книгата в ръката си.

— Благодаря, миличка — тя погали Хоуп по брадичката. — Добре ли си?

Детето изглеждаше нещастно.

— Гуинивер ще се оправи — нежно я успокои Рейчъл. — Тя похапна, нали?

Хоуп кимна.

— Виждаш ли? Това е добър знак — тя целуна детето по челото. — По-добре да вървя за книгата, закъснявам.

— Искаш ли да ти я донеса?

Рейчъл си спомни какво е рисувала, преди видрите отново да привлекат погледа й. Искаше да се увери, че картината е сложена на сигурно място.

— Благодаря, скъпа, аз ще се справя — Хоуп очевидно не искаше да се разделят, затова Рейчъл я помоли: — Помогни на Сам, моля те — и тръгна.

Книгата се намираше там, където я беше оставила — в ъгъла, на голямата работна маса. До рисунката — една скица с въглен, която Хоуп беше видяла, докато Рейчъл все още стоеше пред статива.

Рейчъл вдигна внимателно скицата и я мушна в една тънка папка. В съзнанието й изплува образът, който нейният въглен бе пресъздал — мъж, проснат сред измачкани чаршафи. Стиснала твърдия лист, тя сякаш почувства стегнатите му бедра, извивката на гръбнака му, широките му плещи… Ако не беше косата, можеше да мине за невинно упражнение по рисуване на човешко тяло. Косата обаче беше тъмна и прекалено дълга. Самоличността му не можеше да бъде сбъркана — тази фигура си имаше име… По-добре беше малките да не я виждат.

Пъхна папката зад бюрото, взе книгата и прекоси обратно къщата. Целуна набързо момичетата за довиждане, обеща да се върне до единайсет и се качи в колата си.