Дорис Мортман
Кръгове (23)

Глава двадесет и трета

— Няма да го позволя!

— Някак си не си спомням да съм те молил за разрешение — изгледа я Търк. — Аз те напускам и ти не можеш да ме спреш.

Те стояха в противоположните краища на спалнята им, разделени не само от разстоянието. Докато Търк натъпкваше последните си вещи в един отворен куфар, Диъдри го гледаше намръщено, бледият тен на лицето й бе заменен с червенина от гняв.

— Ще се боря с теб на всяка крачка от пътя ти. Чуваш ли ме!

Търк щракна куфара и се отправи към вратата, но Диъдри бързо се премести и му прегради пътя.

— Защо? — Търк потисна желанието си да я отмести настрана. Бе прекарал няколко трудни часа и копнееше да приключи с цялата сцена. — Помисли си — каза той, — без мен на снимката можеш да заживееш по-щастливо. Сигурен съм, че баща ти няма да е на себе си от радост. Може да ти купи дори Охайо, като награда за щастливото ти избавление.

— Не прави това с мен! — Диъдри сграби ръката му. Гласът й се люшкаше между предупреждението и отчаянието. — Имам нужда от теб.

— За какво? Един чувал за отупване?

Търк се придвижи по-близо до вратата.

— Ти направи живота ми същински ад. Изпържен съм така, че хрускам, скъпа. Не остана нищо за пържене.

Той отвори вратата и бързо се отправи по дългия коридор, който водеше към извитата стълба. Понеже не чу никакви стъпки зад себе си, помисли, че накрая Диъдри е признала поражението си, но точно когато постави крака си на първото стъпало, тя изтича след него.

— Имам нужда от теб! — гласът й бе писклив от паника. — Не ми ли вярваш?

— Честно казано, не.

— Но наистина се нуждая от теб. Винаги съм се нуждаела. Както казваше толкова често, можех да имам всеки, когото си поискам. Ти беше прав. Наистина можех.

Тя го последва надолу по стълбите, а гласът й се извисяваше, докато вървяха.

— Но аз исках мъж. Мъж, който да ме обича и да ми позволи да го обичам в замяна. Мъж, който да ме накара да се почувствам като жена, а не като тефтер за сметки.

— Опитах се — избъбри Търк. — Бог ми е свидетел, че се опитах.

— Така ли? — Диъдри застана под кристалния полилей, който заемаше голяма част от антрето. — Ти бе толкова увлечен да защитаваш гордостта си и мъжествеността си, че не си позволи да ме обичаш. Вместо това ти се състезаваше с мен.

— А ти винаги печелеше, нали?

— Ти си мислеше така — очите й се навлажниха. — За един брак са нужни двама, Търк, и там, където може би съм отсъствала емоционално през повечето време, и ти не си бил там наистина.

Думите й бяха като киселина, сложена върху рана, и за момент той долови истината в това, което каза тя, но бе чакал твърде дълго, за да я остави да обсъжда заплетеността на брака си сега. Той вдигна куфарите, без да я погледне и се отправи към вратата.

— Обичам те! — думите бяха приглушени, но го жегнаха достатъчно и го заставиха да се обърне назад.

Тя бе седнала превита на пода на разкошното им фоайе, раменете й бяха увиснали като на счупена кукла, а лицето й бе заровено в ръцете й. Когато погледна нагоре, по бузите й се стичаха сълзи и тя му заприлича на изтощено дете, на пеленаче, което нямаше търпение да спре да се преструва, че е пораснало и се връщаше към спокойствието, при което за него се полагаха грижи!

— Обичам те — повтори тя между хълцанията. — Не виждаш ли? Винаги съм те обичала. Винаги си бил моя сила и моя подкрепа. Не мога да оцелея без теб…

Търк бе очаквал гняв. Бе предвидил дори малко сълзи. Но в очите й имаше правдивост, която го разтърси.

— Имаш странен начин на изразяване на любовта си, Диъдри.

— Ще се променя. Или поне обещавам, че ще се опитам. Само не ме напускай. Помогни ми. Не знам друг начин…

Търк се взираше в нея, като че ли тя бе някакъв странник. В този момент бе толкова покъртително уязвима.

— Не, не мисля, че можеш да се държиш по друг начин. Ето защо не мисля, че някога това ще ни помогне.

— Може да помогне. Знам, че може — очите й го умоляваха, но той не помръдна. — Ти винаги си бил толкова груб и рязък. Мислех си, че искаш жена, която да противостои на силата ти. Не исках да ме захвърляш или да ме пренебрегваш по начина, по който баща ми пренебрегваше майка ми. Тя бе слаба и боязлива и той я мачкаше. Заклех се, че с мен никога няма да се отнасят така.

— Може би преигра своята роля — изрече Търк озадачен. — Твърде късно е, Диъдри — той се запъти към вратата, а куфарът му се стори неочаквано тежък.

— Правиш грешка. Ще видиш…

Търк се опита да си запуши ушите, но гласът й отекваше от стените. Странно, той излъчваше предупреждение, а не враждебност. Втренчи се в жената, която му бе съпруга. Русата й коса бе разпиляна, а сатененият пеньоар — набръчкан около краката й. Изглеждаше уязвима и нуждаеща се дори тук, закрепостена от богатството си. Картината смути Търк и за момент той почувства, като че ли някакъв магнит го дърпа назад, против волята му. Бързо завъртя месинговата топка на вратата, която отвеждаше навън.

Когато я затвори, зад гърба му остана едно от най-трудните неща, които му се бе наложило въобще да прави.

Диъдри не бе сигурна колко дълго остана просната на пода, но когато най-сетне се надигна и отиде до библиотеката, краката й се олюляваха, а тялото й бе станало хладно. Тя си сипа бренди и прибави няколко дървета в огъня, докато те зацвърчаха и запращяха, като нарушиха тишината. Зачуди се дали Търк е със Зийна. Чудеше се дали я държи в ръцете си и дали прави любов с нея. Диъдри го виждаше как гали тялото на другата жена и почувства как вътрешностите й я заболяха от желание. Тя си представи как той милва Зийна и издърпа пеньоара си по-плътно, като притисна хладната тъкан към кожата си. Видя във въображението си как той целува Зийна и скоро горещи сълзи измиха неприятния мираж.

Не беше си представяла, че ще се получи така, но може би Търк имаше право. Вече бе твърде късно.

Беше си отишъл, и да, баща й щеше да остане доволен, но не леглото на баща й щеше да изглежда празно и студено заради отсъствието на Търк. И не животът на баща й щеше да се превърне в изхабен и безсмислен.

Диъдри напълни отново чашата си с бренди и премина през библиотеката, като се опита да избистри главата си. Обичаше Търк и го искаше обратно. Скалъпваше схеми една след друга и след това ги отхвърляше. Ето как го беше загубила.

След това Диъдри се свърза с единствения човек, който знаеше, че може да й помогне; единствения човек, който щеше да разбере кухата болка, която изпитваше, и коварното отчаяние, което бе завладяло душата й.

Диъдри се обади на майка си.