Питър Уот
Горда птица (9)

8.

Патрик тръгна по пътеката, по която бе дошъл вчера с отец О’Брайън. Стъпките му отекнаха зловещо в тишината, нарушавана единствено от бухането на бухал, който търсеше мишки в нощта.

Луната скоро очерта обраслия с дървета хълм пред него. Беше глупаво, но той се загледа в острия връх с надежда да зърне Катрин. Нещо го накара да прекоси полето и да тръгне нагоре към гъстата гора през мократа от росата трева. Пълзящата по склона мъгла го погълна и той усети силния тръпчив мирис на бор. Коленете му се намокриха. Стана му студено. Той се намръщи и поклати глава. Не беше подходящо време да броди из това усойно място, но много му се искаше да разбере с какво тази могила привлича Катрин.

Изкачването не беше трудно, защото върхът не беше висок. По-страшна беше тишината, с която го посрещнаха вековните дървета. Те надвиснаха над него като огромни черни великани и се отдръпнаха едва когато стигна билото. Самият връх беше оголен. Патрик излезе на откритото и видя почти правилен кръг, ограден с бели камъни.

Варовик, помисли си и пристъпи в мистериозния кръг. Със сигурност бяха подредени от човешка ръка. Формата беше почти геометрична, тук-там тревата беше избуяла над белите очертания, сякаш се опитваше да разкъса кръга, оставен тук от някаква древна цивилизация.

Патрик прескочи камъните, застана в средата на кръга и зачака. Лунните лъчи проникваха между клоните на дърветата и очертаваха сребърни пътеки към тихите води на океана. Зловещият звук на падащи борови иглички нарушаваше тишината. Младежът плъзна ръка в дългия войнишки чорап и стисна дръжката на камата си. В същия миг огромна сянка се надвеси над него с ниско заплашително ръмжене. Патрик се приведе и стисна камата, готов да нападне.

„Вълк! Не, не беше вълк, беше куче!“

— Луф! Не!

Гласът на Катрин спря животното и то застана на задните си лапи в очакване на нова команда. Патрик си отдъхна и погледна по посока на гласа. Тя се бе появила внезапно, стоеше в светлината на една от лунните пътеки. Зад нея стоеше второто куче. Младият мъж прибра камата си и се изправи.

Катрин се раздвижи. Ръбът на дългата до глезените й червена рокля покри белите камъни до нея.

— Не се сбогувахме, капитан Дъфи — прошепна тя.

Като по някаква няма команда кучетата легнаха до ръба на белия кръг и се загледаха в черната гора.

— Видях, че сте заета с господин Брет Норис — малко сърдито отвърна той. — Реших, че дори няма да забележите отсъствието ми. Ние с вас едва се познаваме.

— О, грешиш. Познаваме се от хиляди години. — Очите й проблеснаха подобно на тези на нейните пазачи. — Познаваме се още от времето, когато тази могила е построена. Из тези места ти беше познат като Кукулан, а аз… аз бях Мориган.

— Кой е Кукулан?

— Легендарен ирландски воин, убил много врагове, също като теб. Нямало сила, която да му се опре. Бил получовек, полубог. Син на бога на слънцето. Но християните дошли и унищожили паметта му.

— А Мориган? Коя е тя?

— Богинята, която закриляла Кукулан в неговата борба.

— Те… били ли са влюбени?

Катрин отклони погледа си и въздъхна.

— Мисля, че един ден трябва да се върнеш в Ирландия и сам да намериш отговора. Легендата е описана в старите текстове, пазени от монасите в техните прашни архиви.

Гласът й прозвуча някак тъжно. Патрик не откъсваше поглед от очите й, които сега изглеждаха тъмни като нощта над тях, и се опитваше да разбере каква магия притежава тази жена. В момента тя нямаше нищо общо с красивата девойка на масата на Джордж Фицджералд, която кокетираше с надутия господин Норис. Отново се бе превърнала в загадъчната босонога фея, омагьосала сърцето му в библиотеката на дядо си.

— Ще се върна, обещавам ти! Но ми се иска да не те открия отново в компанията на господин Норис.

— Той е просто приятел, който иска да се ожени за мен.

— А ти искаш ли?

— Не. Поне не завинаги.

Отговорът й попари току-що зародилата се надежда в душата на младежа. Значи английското конте все още играеше някаква роля в живота й. Или тя си играеше и с двамата?

— Не знам кога ще се върна — отвърна той, твърдо решен да не се поддава на играта й. — Всичко може да се случи на бойното поле.

— Ти няма да бъдеш наранен, капитан Дъфи! Мориган ще бди над теб.

— Аз не съм твоят Кукулан, Катрин. Аз съм обикновен войник на Нейно величество и съм изложен на риск като всеки друг — рязко я прекъсна той. — Но ще се върна тук, дори и само да науча повече за тази страна и за себе си.

— И не заради мен?

— Този въпрос няма лесен отговор — отвърна той и се загледа към огромния, блестящ като стомана океан. — Само ти можеш да отговориш на него. Добре си помисли дали това наистина е важно за теб.

— А какво е важно за теб? Важно ли е да намериш себе си тук?

Патрик се изненада от нейната прозорливост. Дали наистина тази проклета Мориган не се бе вселила в нея? Способността й да вниква в най-съкровените му мисли беше смущаваща. Те трябваше да принадлежат единствено на него.

— Важно е да направя своя избор. Знам, че каквото и да избера, ще загубя — или семейството на баща ми, или баба ми Инид — горчиво изрече. — Искам още да намеря отговор на въпроса как една майка може да бъде толкова жестока, че да изпрати детето си на явна смърт.

— Твоята майка ли имаш предвид? — попита тихо тя.

Той кимна.

— Между нас има повече общи неща, отколкото си мислиш, капитане. Само че аз никога не съм знаела кой е баща ми, докато твоят си има име и се е превърнал в легенда в тази част на света.

— Страхувам се, че хората от селото го бъркат с някой друг — тъжно се усмихна Патрик. — Макар че е примамливо да си мисля, че баща ми е легендарният Майкъл О’Флин, това не е така.

— Това място е вълшебно, Кукулан — сериозно каза тя. — Отвори сърцето си и може би един ден ще откриеш, че именно Майкъл О’Флин е твой баща.

Патрик тихо се засмя. Протегна импулсивно ръка и докосна нежната меката кожа на лицето й.

— Започвам да вярвам в това. Ти правиш това място вълшебно. Караш ме да приема дори невероятното.

Тя хвана ръката му и почти извика:

— Вярвай, Патрик! Повярвай и един ден ще откриеш себе си в своя баща и ще се върнеш тук. Това е много важно.

Стъписан от реакцията й, той не намери какво да каже. Изведнъж я придърпа към себе си и с неочаквана ярост впи устни в нейните. Тя му отговори със същата страст. Взаимният глад за другия изгори кожата им. Телата им пламнаха от желание. Но Катрин намери сили да го отблъсне и почти изплака:

— Не! Не сега!

— Обикнах те още щом те видях на хълма, Катрин! Сякаш винаги съм те обичал, въпреки че не знам как е възможно това. Може би наистина си Мориган. Кажи ми как завършва тяхната история?

Девойката пое дълбоко дъх. Кучетата се надигнаха, но тя ги успокои с жест. Те отново положиха глави на лапите си и впериха изпълнени с подозрения погледи в Патрик.

— Върни се, когато намериш каквото търсиш, и аз ще ти разкажа всичко — успя да се овладее тя.

Отстъпи крачка назад и сведе поглед към шотландската му поличка.

— Сигурна съм, че притежаваш храбростта на Кукулан, както и неговата мъжка сила — изкикоти се тя. Младежът се изчерви от неудобство. — Мога да се закълна, че под полата си носиш gae bulga.

— Какво е gae bulga? — смутено попита той. Не познаваше друга жена, която да говори така открито за тези неща.

— Това е древно келтско копие с много остриета. Опасно оръжие. Ако се забие в тялото ти, няма излизане. Като те гледам, твоето копие може да се мери само с копията на моите кучета.

Смутеният вид на Патрик я разсмя. Окуражена от объркването му, тя продължи да го шокира:

— Не се прави на толкова срамежлив, капитан Дъфи! Като мъж с опит трябва да се радваш, че едно момиче от тази глуха провинция забелязва твоята мъжественост. Тези неща са част от училището на живота.

— Ами… — запъна се той. — И аз съм наясно с тези неща, но това не е разговор за смесена компания.

— Ние сме сами, Патрик, и аз чувствам, че мога да бъда откровена с теб — каза тихо Катрин и погледна към океана. — Трябва да се върна, преди дядо да е забелязал отсъствието ми. Боя се, че няма да е много доволен, ако разбере с кого съм се срещала. На вечерята исках да седна до теб, но той настоя да бъда между Брет и ужасната му сестра.

— Защо не останеш още малко. Нямах време да те опозная.

— Когато се върнеш — погали лицето му с пръсти тя, — ще имаш тази възможност. Но преди да тръгна, искам да ти дам нещо. Носи го винаги в себе си. То ще ти напомня за обещанието ти да се върнеш при мен.

Тя отстъпи от центъра на каменния кръг към едно дърво, наведе се и взе нещо не по-голямо от дланта й. Върна се и постави странния предмет в ръката му, но пръстите й продължаваха да го стискат.

— Обещай ми, че винаги ще носиш Шийла-на-гиг със себе си, където и да отидеш. Но искам да ми обещаеш още, че няма да я поглеждаш, докато не влезеш в стаята си и останеш напълно сам.

— Обещавам — отвърна Патрик, леко объркан. — Но какво е Шийла-на-гиг?

— Богиня, чиято мощ е по-голяма дори и от тази на Мориган. Намерих я преди няколко години тук, на могилата. Но я криех, за да не попадне в колекцията на дядо.

Младият мъж усети студения камък в ръката си, прокара пръсти по него и разпозна извивките на женско тяло. Почувства, че в него се крие някакво вълшебство, както и в момичето, което се приближи и го целуна. Целувката й беше дълга и нежна. Никой от двамата не посмя да развали магията на момента с думи. Луната вече падаше ниско в подножието на хълма и скоро щеше да стане тъмно като в рог.

— Пази се, Патрик — прошепна в ухото му тя и сладкият й дъх докосна бузата му. — Ще се моля Шийла-на-гиг да бди над живота ти, където и да си.

Катрин се откъсна от прегръдките му и пое по обратния път към имението. Двете кучета застанаха като стражи от двете й страни и групата скоро потъна в гъстата гора. Патрик прехвърли няколко пъти камъка в ръцете си и макар да изгаряше от любопитство, спази обещанието си и не го погледна, докато не стигна кръчмата на Райли и не влезе в стаята си. Какво ли щеше да му разкрие тази статуетка с форма на жена? Щеше ли да му покаже истинската същност на момичето с огненочервената коса?

Изведнъж сърцето му се изпълни със суеверен страх. Трябваше да си тръгне, преди феите и вълшебните същества да дойдат и да поведат душата му към вечността. Или червенокосата фея вече бе откраднала сърцето му завинаги?

 

 

Когато достигна до кръчмата, луната вече бледнееше. Студът бе сковал селото, всички спяха и стъпките му отекваха самотно по тесните каменни улички. Далечен лай на куче отекна в нощта. Когато съненият и ядосан Бърнард Райли му отвори вратата, Патрик се опита да поблагодари, но мъжът само изръмжа и побърза да се върне в леглото си.

Младежът се прибра, запали нетърпеливо свещта на ниския шкаф до леглото си и сложи камъка под бледата мигаща светлина.

— Боже милостиви! — възкликна той.

Мъждивото пламъче играеше върху малката фигура и танцуващите сенки създаваха илюзията, че е жива. Ето защо Катрин криеше Шийла-на-гиг от всички.

Шийла-на-гиг беше богиня на плодородието. Издълбаните в камъка очи гледаха право в неговите и го приканваха с омайна усмивка. Лежеше по гръб, със сластно разтворени крака. Ръцете й минаваха под коленете и придържаха огромната й вагина, широко отворена и набъбнала от желание. Това открито, примитивно представяне на очакваното удоволствие от съвкупяването и зачеването го зашемети. Малката фигура му разкриваше истинската душа на неговите ирландски прадеди — мъже и жени, отдадени на своята чувственост и на първичната сила на секса. Сега тази първична сила бе впрегната в руслото на религията и бе държана под контрол с помощта на усърдни молитви и множество религиозни обреди, но тя съществуваше. И той знаеше със сигурност, че притежава част от нея.

Патрик дълго гледа фигурата на Шийла-на-гиг. Струваше му се, че сега разбира по-добре онази дива част от себе си, която копнееше за свобода.

— Благодаря ти, Катрин! — прошепна задавено той. — Ти си моята богиня и така ще бъде завинаги! Където и да се намирам, аз ще мисля за храма на твоята душа и тяло.

Той взе камъка и го скри на дъното на войнишката си торба, после въздъхна дълбоко, свали ботушите и гетите и се мушна в леглото. Сънят го завладя бързо и той потъна в неясни и тревожни сънища, където образът на зелената могила се смеси с друг, трептящ на горещия въздух хълм от другата страна на света. Той не бе виждал този хълм, но бе чувал за него от баба си Инид Макинтош. Това беше свещен хълм на древните хора, населявали някога Глен Вю, но били избити преди близо две десетилетия по настояване на дядо му. Кой знае как той успя да види сивите скали на върха, но в неговия сън склоновете му бяха покрити с гъсти борови гори. Два свещени хълма на два народа, чиито езически божества нямаха място в съвременния свят.

 

 

Когато се събуди, сънят все още беше в него — жив и ярък, както и споменът за срещата му с Катрин. Морийн вече чукаше на вратата му.

Розовобузестата девойка влезе, без да изчака разрешение, и Патрик трябваше да стане. Този път не беше по бельо, все още носеше снощните си дрехи. Тя постави купата с топла вода на шкафа и той скочи, за да замени униформата с цивилни дрехи, които бяха по-меки и удобни за предстоящото пътуване.

След богатата закуска с бекон, яйца и мляко Патрик отиде да си вземе довиждане с отец О’Брайън и Мери Кейси. Мъжете изразиха съжаление за краткото време, което не им бе позволило да обсъдят всички общи теми. Мери Кейси го целуна сърдечно и му пожела бог да е с него в кръстоносния поход срещу неверните мюсюлмани. Помоли се и за „горкия“ генерал Гордън. Явно пред лицето на общия християнски враг тя бе готова да му прости странните протестантски идеи.

Докато файтонът го отвеждаше в Белфаст, Патрик гледаше назад към малкото село на брега на студения Атлантически океан. Сякаш нищо не се бе променило от древността, въздъхна той. Тук времето губеше значението си.

Какво бе постигнал с това пътуване? Бе намерил вълшебно място и жива богиня в тялото на красива млада девойка с огненочервена коса. Какво го очакваше? Пустиня, дервиши и евентуална смърт. Обещанието, дадено на Катрин да се върне, изглеждаше невероятно далечно и почти неосъществимо.

— Пази се, капитан Дъфи! — отекваше гласът й в него. — Ще преминеш през много опасности, но, моля те, върни се!