Питър Уот
Горда птица (59)

58.

Голяма част от пейзажа, който Патрик видя от прозореца на каретата, му напомни за родината му. Дори навъсените фермери приличаха на австралийските си братя — консервативни мъже, живеещи по строги закони, подвластни на непредвидимите капризи на природата. Под брадите си лицата им криеха презрение към градските хора.

Пътят му минаваше покрай скалистите върхове на планинската верига близо до Кейптаун, през Трансваал до безкрайните африкански равнини на колония Кейп. Дори сезоните бяха подобни на тези в Австралия. Нямаше снежна Коледа, както в Англия и Холандия, а сух и горещ въздух, който изгаряше дробовете и на неговите сънародници.

Дори и барът в град Де Аар, където бе влязъл да изпие една студена бира, му напомни на „Бурк“ или „Уолгет“. Само дето клиентите говореха някакъв гърлен език, който не приличаше много на познатия му немски. Патрик беше единственият, който говореше английски в заведението, и бе благодарен, че барманът се оказа англичанин. Огромен мъж с биволско лице, той изглеждаше способен да се справи с всеки бур, който имаше нещо против неговия произход.

Де Аар беше отправната точка, препоръчана му от полковник Годфри за издирването на баща му. Това беше градът, където предаваше сведенията си за британското разузнаване и съответно имаше човек, който осигуряваше връзката. Младежът нае карета от гарата и реши, че барът на града е добро начало за издирването на Майкъл Дъфи и Катрин.

Петима от клиентите на бара — яки брадати мъже — го изгледаха навъсено и измърмориха нещо на своя език.

— Имаш ли нещо против да си допиеш питието в другия салон, приятелю? — попита го барманът. — Тези юнаци пият още от сутринта и появяването ти кара кръвта им да закипи. Те смятат бара за своя собственост и приемат за лична обида присъствието на англичани в него.

— Аз не съм англичанин — отвърна високо Патрик, за да го чуят бурите. — Австралиец съм.

— За тая пасмина всеки, който говори английски, е англичанин.

Младежът прие съвета на бармана и тактично се оттегли в съседния салон. Още с влизането си вниманието му бе привлечено от голяма картина на стената. Беше портрет на красива жена, излегнала се гола върху диван. Той погледна лицето й и се вкамени. Катрин Фицджералд гледаше право в него и му се усмихваше съблазнително.

Успя да се окопити и извика бармана:

— Тази картина… откъде я имаш?

Мъжът го изгледа подозрително.

— Защо питаш?

— Искам да се срещна с художника.

— Ако искаш да я купиш — присви очи той. — Може да покриеш сметката, която тоя тип ми дължи.

— Колко?

— Двайсет фунта — отвърна бързо барманът. — Но си струва всяко пени. Тя е истинска красавица.

— Двайсет фунта, и ще ми кажеш къде да го намеря.

Внезапно англичанинът стана уклончив. Но австралиецът бе обещал да изплати дълга на художника, а и лицето му много приличаше на…

— Познаваш ли Майкъл Дъфи? — попита тихо, за да не могат да го чуят в другия салон.

— Името ми е Патрик Дъфи. Аз съм негов син — отвърна младежът. Едва успяваше да сдържи вълнението си.

— Имаш ли някакво доказателство? — попита барманът и Патрик си помисли, че именно той може да е свръзката на баща му.

Защо не? Беше безопасно да си поръча една бира и да размени няколко думи със съдържателя.

— Погледни ме добре — отвърна и приближи лицето си към неговото. — Казват, че съм копие на баща си. Това не ти ли е достатъчно?

Мъжът кимна и се ухили.

— Така си е. Липсва ти само черната превръзка. Ако търсиш баща си, тръгни по пътя за Приеска. Лагерът му е на двайсетина километра оттук, до реката. С него има и каруца с провизии.

— А има ли и една млада жена?

— Това е всичко, което мога да ти кажа.

— И това е добре. Сега ми кажи къде мога да намеря кон — попита той, извади от джоба си дебела пачка пари и отброи двайсет фунта.

Барманът му каза. Патрик допи бирата си и забърза към вратата.

— Какво да правя с картината? — настигна го гласът на бармана.

— Пази я. Ще я взема, когато се върна.

Патрик бе допуснал само една грешка в разсъжденията си — че барманът работи за баща му. Всъщност англичанинът не обичаше Майкъл Дъфи, защото подозираше, че продава оръжие на бурите.

— Хей, англичанино — подвикна му най-възрастният от петимата, които изпратиха с враждебни погледи Патрик. — Австралийчето ти купи „Катерината“, а?

— Да, Лукас. Изплати дълговете на баща си.

— Какво? Това синът на хер Дъфи ли беше? — учуди се мъжът.

Той се обърна към компанията си и каза на африкаанс^[1]:

— Тоя, дето беше тук, мирише отдалече на войнишки ботуш.

Лукас Бронкхорст знаеше много за английските войници. Беше се бил срещу тях при Маджуба и денят, в който бурите победиха „мръсните англичани“, бе един от най-щастливите в живота му.

Приятелите му поклатиха глави в знак на съгласие. Оставиха няколко монети на масата и станаха. Предстоеше им още едно забавление. Щяха да проследят австралиеца и да сгащят бащата. Съвсем наскоро хер Дъфи им бе продал германски маузери, дефектни до един. Време беше да си плати за измамата.

Патрик нямаше представа, че някой го следи. Успя да намери приличен кон срещу огромна сума пари и сега яздеше през африканската савана, покрита с огромни пасища и ниви, на които се трудеха местни африканци. Високите, добре сложени мъже и жени с лъскава черна кожа и деца с широко ококорени очи спираха работата си, за да огледат конника. Но любопитството им премина в страх, когато на километър зад него се зададе групата от петнайсетина добре въоръжени мъже. Селяните побързаха да се приведат над нивите си и се замолиха този път конниците да ги подминат, без се заяждат с тях или с жените им. Бурите отминаха, следвайки неотклонно австралиеца. Движеха се на достатъчно разстояние от него, но не толкова, че да изгубят следите му.

По залез Патрик най-сетне съзря мътните води на малката рекичка. Погледна към долината и видя двата вола, които пасяха спокойно сочната трева, каруца и един мъж, който миеше канчето си в реката. Беше виждал този човек. В спомените му изплува сребърният долар, който един сивоок мъж с превръзка на окото му бе дал отдавна, още когато живееше при чичо си Даниъл.

Той срита леко коня си и се спусна по склона към коритото на реката. Мъжът се изправи на крака и инстинктивно сложи ръка върху колана си, откъдето се подаваше дръжка на пистолет. Всички гости в живота му бяха потенциални врагове.