Питър Уот
Горда птица (1)

Пролог
Колония Куинсланд

За белите заселници това беше сурова, негостолюбива земя — необятно пространство със самотни храсти, пясъци и островърхи скали, из чиито цепнатини денем дебнеха най-смъртоносните змии в света, а нощем бродеха странни двуутробни същества. Земя, чиято суха, червеникава твърд аборигените наричаха своя родина и успяваха да съществуват в странна, необяснима за европееца хармония с природата й.

Уолъри не се чувстваше сам на тази земя. До него бяха душите на хората от неговия клан и фактът, че още беше жив, доказваше тяхното съществуване. Вече много години последният нирамбура бродеше из хълмовете и падините на страната си и живееше в очакване на божествената буря. Знаеше, че тя скоро ще връхлети върху света и ще промени живота на хората завинаги.

Той беше вече в средата на жизнения си път, дългата му черна брада се беше прошарила, тялото му беше осеяно с белези от многобройни битки, а очите му бяха посърнали. Но въпреки годините той все още беше Храбрият воин и всички племена, които бе срещал, докато кръстосваше колонията надлъж и нашир, засвидетелстваха страха и уважението си към него. Помнеха го и европейските заселници и вечер, край огъня, разказваха страшни истории за неговата жестокост. Уолъри беше станал част от местната митология. Наричаха го зъл дух и плашеха децата с него. Бавачките шепнеха, че нощем се вмъквал през комина и отвличал непослушните в страшните пещери на север.

Тази нощ Уолъри щеше да запали огън пред лагера си, да седне с кръстосани крака и да изпее песента на своите Праотци. Духовете щяха да чуят пращенето на сухите съчки и протяжната мелодия, да долетят с шепота на вятъра и да разкрият на изпадналия в безпаметен сън воин странните събития, които щяха да разтърсят света на белите. Духът на Праотците щеше да се надигне и да изсипе върху главите им гръмотевици и мълнии, и да отмъсти за пролятата кръв. Щяха да поискат от него да тръгне още веднъж на север, към земята на свирепите воини калкадун, и да се срещне отново с този, който щеше да съхрани кръвта на нирамбура за бъдещето. Уолъри не разбираше какво точно означава това, но знаеше, че трябва да послуша гласовете.

Уолъри, последният от своето племе, остана още дълго в света на сънищата. Отнякъде се чуваше печалният вой на куче динго, смъртоносен тайпан изпълзя от огромен процеп в глинестата земя и тръгна да търси плячка.

Когато слънцето докосна върховете на храстите, Уолъри напусна прохладната сянка на древната пещера и се отправи на север към земята на племето калкадун.