Питър Уот
Горда птица (69)

68.

Каруцата беше изгорена до основи. Бяха останали единствено железните части. Патрик стоеше на мястото, където преди няколко часа се бе разделил с баща си. Навсякъде се виждаха патрони, сякаш някой бе разпилял сребърни монети върху зеления килим на тревата. Ясното утринното небе и веселата усмивка на слънцето правеха мястото на битката някак нереално.

Зад него стояха десет британски войници на коне и любопитно оглеждаха свидетелствата за кървавата схватка. Или по-скоро, липсата на свидетелства.

— Май сме закъснели, капитан Дъфи — каза със съжаление младият лейтенант. — Познавах лично баща ви. Беше истински джентълмен.

Загледан в обгорелите останки от каруцата, Патрик не отговори. Нямаше нито едно тяло, нито на ранен, нито на мъртъв. Нямаше дори и кръв. Единственото свидетелство за жестоката битка бяха разпилените патрони. Всъщност не биваше да очаква нещо повече, като се имаше предвид, че му бе отнело цял ден, докато стигне до селото на Мбулази. И още два, докато зулусът го свърже с британските военни части в града.

— Разбира се, ще направим разследване — продължи лейтенантът, — но тези проклети холандци ще отрекат всичко. Няма да признаят дори, че са напускали фермите си. Наистина са опасни.

— Би могло да разпитате дали някой е виждал баща ми тези дни, лейтенант Крофт — отвърна Патрик, докато оглеждаше наоколо. Нещо ми говори, че баща ми не е мъртъв.

Крофт кимна, макар че според него убеждението на Патрик не почиваше на никакви реални доводи, а единствено на желанието му.

— Ще се погрижа — каза той, — но мисля, че засега нямаме повече работа тук.

Патрик се върна при коня, който му бяха осигурили от поделението. Качи се на седлото и лейтенантът даде заповед за завръщане в Де Аар. Това, което можеше да направи за ирландеца, беше да пусне рапорт до местната полиция и да предизвика разследване на случая. Можеше да помогне поне да намерят тялото на господин Дъфи. Защото за него беше напълно ясно, че няма човек, който би могъл да избяга от петнайсет решени на всичко бури.

„Кажи на майка си, че я обичаш“ — повтаряше си Патрик по обратния път. Защо не бе попитал баща си, дали той бе обичал майка му навремето? Защо го преследваха за убийство в Сидни? Имаше да пита за толкова много неща! Защо бе оставил всичко за по-късно? Защо бе повярвал, че баща му ще успее да се справи с петнайсет въоръжени мъже? Може би не бе повярвал. И двамата знаеха, че предстоящата битка е безнадеждна, но не искаха да го изрекат открито. Защо? Защото това бе единственият начин Майкъл да каже на сина си „тръгни“ и той да тръгне.

Баща му сигурно беше мъртъв, трезво прецени младежът, но краткият спомен за силния мъж с едно око щеше да остане завинаги в сърцето му.

Патрик въздъхна дълбоко и пришпори коня. Щеше да се върне в Сидни през Гърция. Катрин беше някъде там и той щеше да я намери.