Питър Уот
Горда птица (13)

12.

— Отряд, мир-р-рно!

Гордън Джеймс продължаваше безмилостно строевата подготовка по прашния плац. Ръцете на полицаите започнаха да ги болят. Вече часове маршируваха с карабините на рамо, сваляха ги и заставаха в позиция, готови за стрелба. Целта на Гордън беше да доведе мъжете до такава физическа и психическа готовност, че те да престанат да мислят за болката и стреса. Беше научил тази техника от баща си, когато беше малко момче и го наблюдаваше как води занятията на полицаите в Таунсвил.

— Онзи полицай там! — извика, когато забеляза, че един от редицата маха с ръка. — Третият отляво. Все още не съм отменил командата „мирно“, полицай! Дори мисля да отида до столовата да вечерям и тогава да ви освободя.

Всички полицаи изпъшкаха, но тихо, за да не бъдат чути. Не че им се вярваше, че новият началник ще ги остави един час в тази позиция, но всички изругаха наум своя колега, който си бе позволил тази волност.

— Очите широко отворени. Не мигай, не съм разрешил!

Полицаите се изпънаха като струни в очакване на спасителната команда „Свободно“. Но команда не последва и те стояха като замръзнали. Офицерът пред тях сякаш беше онемял. Изведнъж гласът му долетя до измъчените им от напрягане уши като съскане на змия.

— Знам, че се страхувате от воините калкадун. Някои от вас дори си мислят, че диваците са истинските господари на тази земя. Предпочитате да се криете в казармите като баби и да вдигате безпомощно ръце. Добре, това е първата ми среща с вас и както виждате, няма да чуете нито дълги речи, нито женски приказки от рода: „Приятно ми е, да се запознаем.“ Но ви обещавам, че след две седмици ще ви сърбят ръцете да хванете карабините и да хукнете след чернилките. Обещавам ви още, че ще станете най-добрият полицейски отряд в колонията, ако не и в цялата империя. А сега, внимавай! Отр-р-ряд, свободно! Не! Много бавно, мамка му! Ще го направим отново и отново, докато не се научите да изпълнявате командите като един.

И те продължиха. Залязващото слънце обливаше в пот измъчените им лица. Гордън нарочно беше строил хората си с лице към слънцето. Виждаше как се опитват да гледат срещу оранжевата топка и колко трудно им беше, но не го правеше, за да се забавлява с дискомфорта им. Имаше си конкретна цел.

— Вторият полицай отляво. Да, ти. Кажи ми, къде е сержант Роси? — извика той и полицаят се размърда, за да открие сержанта, който бе освободен от учение.

— Не смей да мърдаш! Гледай право напред! — изрева Гордън. — Кажи, къде е сержант Роси?

— Не е тук, сър — отговори полицаят, докато се взираше в огнените ленти, които се стелеха по небето чак до хоризонта. Пред очите му заиграха черни звезди. Той примига и неочаквано видя една фигура на десет крачки вляво от шефа си. Това беше сержант Роси.

— Сержант Роси е пред мен, сър — стъписа се той.

— Ако сержантът беше шибан калкадун с шибано копие — каза кротко Гордън, — вече щеше да си мъртъв. А аз щях да напиша на майка ти писмо, пълно с лъжи, за това колко си бил смел, как въобще не си близвал алкохол и си уважавал слабия пол. Аз се боя от бога и за мен да напиша такова писмо би било истински ад. Но ще се наложи, за да съм спокоен, че поне майка ти ще си отиде щастлива от този свят.

Кратката реч на Гордън към алкохолизирания и развратен полицай, както и сравнението между дребния сержант, герой от войната срещу Гарибалди, и гигантите от племето калкадун, предизвикаха присмех и подигравки от страна на колегите му. Гордън ги остави да се смеят. Знаеше, че трябва да им даде малко свобода, за да изиска пълното им внимание през двете седмици, които имаше, за да ги подготви за опасната задача. По одобрителните погледи разбра, че е спечелил момчетата, както стана с местните хора в Клонкъри. Усещаше, че всички са изплашени, но вярваше, че тези племена не са по-различни от онези, в чието разселване беше участвал.

— Вярвам, че научихте урока от моето малко упражнение. Но ще повторя: когато преследвате майолите срещу слънцето, винаги пазете очите си от лъчите му, иначе онова, което си мислите, че е сухо дърво или голям камък, може ненадейно да ви промуши с копието си. Сержант Роси?

— Сър? — изтрака с токове дребният италианец.

— Плацът е твой!

— Сър!

— Продължи учението, докато слънцето се скрие — каза той и се загледа в черните мустачки на сержанта, завити нагоре с брилянтин. — После нареди да почистят карабините и да ги подготвят за проверка. Ще ги инспектирам към девет часа.

— Сър!

Сержантът козирува и краищата на мустачките му потрепнаха от напрежение. Началникът му отвърна на поздрава мързеливо, като всеки офицер.

— Отряд, мир-р-рно!

Гордън тръгна към канцеларията с чувство на удовлетворение, както винаги след здрава тренировка. Беше усвоил добре уроците на баща си. Успяваше с лекота да влезе под кожата на хората си. Дали щеше да успее и със Сара Дъфи?

Питър Дъфи проследи началника си с противоречиви мисли и чувства. Щяха ли да се променят нещата между тях? Можеха ли да останат все още приятели?

 

 

След вечерната проверка той се запъти към канцеларията на инспектора. Почука на грубо скованата дървена врата и съобщи името си. Отвътре му отговори глух глас. Питър отвори вратата и влезе. Гордън седеше на бюрото си и попълваше някакъв документ. Над главата му висеше стар портрет на още младата кралица Виктория. До нея имаше оплюта от мухите карта на обслужвания от отряда район. На един пирон вляво висяха коланът и пистолетът му.

Гордън пишеше искане за попълване на амунициите и хранителните запаси. До лявата му ръка имаше купчина изписани листа, най-вероятно докладът за ситуацията, която бе заварил в казармите при пристигането си. Той остави Питър да чака, докато завърши страницата. Най-накрая сложи подпис под искането, вдигна глава и троснато попита:

— Не забрави ли нещо?

Питър сбърчи озадачено чело. Какво можеше да е забравил? Беше облечен в униформа, всичко си беше на място.

— Не мисля, сър.

— Забрави да козируваш, полицай Дъфи! — изгледа го строго той.

— Съжалявам, махми — стегна се Питър и козирува.

Гордън не беше с кепето си и затова отговори с кимване на глава, както изискваше протоколът.

— Така е по-добре — каза вече по-меко. — Като мой приятел разбираш, че е важно да спазваме дисциплината, независимо от отношенията си.

— Разбирам, махми — отвърна чинно Питър и се помъчи да скрие обидата от хладното отношение на приятеля си.

— Седни и престани да ме наричаш махми. Само черните ме наричат така.

— Аз съм наполовина черен, сър — горчиво отвърна Питър и приседна на кожения стол пред бюрото. — Може би трябва да ви наричам махми през половината от времето.

— Докато сме тук, ще ме наричаш сър. Знам, че за теб ще е трудно, но ние сме служители на Нейно величество и трябва да се съобразяваме с правилата.

Питър кимна. Ето в какво се бе превърнал неговият приятел за няколко месеца. Педантичният мъж пред него нямаше нищо общо с онова сърцато и буйно хлапе, с което бе отраснал. Може би го правеше, за да не изложи легендарния си баща? А може би не, поклати глава следотърсачът. Познаваше добре чичо Хенри и го бе обичал като собствен баща. Но Хенри не си бе позволявал да се държи така с никого, най-малкото пък с най-близките си приятели. Надменното държание на Гордън си беше лично негова заслуга. Той просто се бе превърнал в конски задник.

— Четох доклада, който изпрати до Таунсвил — каза Гордън. — Ужасно е да се случи такова нещо на опитен офицер и затова искам да те попитам дали наистина беше опитен.

Питър осъзна, че въпросът е продиктуван от желанието на приятеля му да смекчи грубото си отношение преди малко. Такива въпроси се задаваха само между равни по чин.

— Беше истински глупак — отвърна. — Нямаше никаква представа колко добри воини са калкадун, особено когато защитават земята си.

— Нашата земя — поправи го Гордън. — Земята, на която живеят, беше законно купена или отдадена под аренда на хората, които защитаваме ние.

Питър не отговори. Неговото собствено положение в този спор беше доста объркано. От една страна, беше полицай и представител на имперската власт. От друга страна, беше наполовина абориген и тази част от него симпатизираше на преследваните туземци. И не можеше да бъде иначе. Въпреки че притежаваше най-високото възможно образование за австралиец, за белите си оставаше черен или негър, или въглен, както искаш го наречи.

— Искам да ми кажеш защо смяташ решението на инспектор Потър да преследва местните из планините за грешка.

— Той не предполагаше, че воините на калкадун са способни да ни устроят капан. Подцени ги. Сметна, че са съвсем първобитни във военните действия, и това му коства живота.

— Но ти успя да се спасиш, Питър. Как?

Въпросът беше напълно логичен. Питър не бе включил намесата на Уолъри в доклада си и измъкването му от онази касапница будеше недоумение.

— Уолъри ме спаси. Той беше с тях.

Гордън трепна, сякаш някой го удари през лицето. Уолъри! Мъжът, който ги бе научил на бойното изкуство на дарамбал, когато бяха деца. Магьосникът, който от години въртеше на малкия си пръст полицията и се бе превърнал в част от местния фолклор. Мъжът, който бе обрекъл баща му на страшно древно проклятие. Приятел и враг едновременно.

— Уолъри е жив?

Питър кимна и той наведе глава, за да събере мислите си. За миг се подвоуми, но после разсъдъкът му се проясни, разбра как трябва да постъпи. Дългът пред Короната надви личните му чувства.

— Тъкмо ще имаме възможност да го хванем и да го изправим пред съда за престъпленията му в Бъркланд.

— Не можеш да хванеш призрак, Гордън — тихо отвърна приятелят му. — Никой не може да хване Уолъри.

— Твоята черна половина ти пречи да мислиш обективно, Питър — повиши глас Гордън. — Уолъри е само един престъпник, търсен за убийство на много бели хора.

— Някога беше твой приятел и учител. Спаси баща ти от копията на киовара, въпреки че имаше основателна причина да не го прави. Или вече не си спомняш тези неща?

— Спомням си — процеди през зъби Гордън, — но служа на закона и на правителството. И ти също трябва да служиш вярно, ако искаш да запазиш мястото си до нас!

— До вас? — вдигна вежди Питър. — Не с вас, така ли? Разбира се, че е така. Въпреки образованието ми и кръвта на баща ми за теб аз винаги ще си остана негър. Както и сестра ми.

— Млъкни, преди да кажеш нещо, за което ще съжаляваш! — кипна Гордън. Питър бе докоснал най-уязвимото му място. — Не споменавай за Сара! Предупреждавам те като твой приятел, не като шеф.

Но Питър беше толкова възмутен, че дори предупреждението да беше направено официално, пак нямаше да спре. Мисълта за това как щеше да постъпи Гордън със сестра му напоследък не му даваше мира. Тримата бяха израснали заедно и Сара беше равноправен член на детската им банда. Но колкото повече растяха, толкова повече тя променяше отношението си към Гордън. Започна да избягва общите им игри и той забеляза, че се смущава от присъствието на приятеля му. С годините Питър доби собствен опит с противоположния пол и разбра какво става между двамата и докъде би могло да доведе.

— Не, няма да млъкна! Ще ти кажа точно как вие постъпвате с нас, черните. Сара е хубава и умна. Може да постигне нещо в живота. Около нея се навъртат подходящи младежи, които с радост биха простили тъмния тен на лицето й и биха се оженили за нея. Но тя отклонява всички предложения и се моли един ден да й предложиш брак. Не знае колко се страхуваш, че ако предприемеш такава стъпка, шансовете ти за кариера в полицията ще намалеят. И понеже не ти стиска да й кажеш, ще я мамиш, ще я използваш, докато не се появи някоя подходяща бяла девойка. Ти ще се ожениш за нея и ще зарежеш сестра ми, ще я оставиш да се продава. Тя…

Пребледнял от гняв, Гордън скочи от стола си. Питър бе отишъл твърде далеч!

— Ти не знаеш нищо за мен и Сара! — Гласът му беше тих, но изпълнен с хладна ярост. — Нито знаеш нещо за моите планове.

— Така ли?

Как се стигна до темата за Сара? Или всичко друго беше чиста формалност, а всъщност истинската цел на разговора им беше именно тя?

Гордън погледна към приятеля си и изпита вина. Казаното от Питър беше истина. Да, той наистина я желаеше, но много добре знаеше какво щеше да стане, ако заяви открито любовта си към нея.

— Аз… — започна и сякаш вече не беше офицер, разговарящ със своя подчинен, а мъж, който се оправдава пред брата, загрижен за любимата сестра. Вдигна ръка към очите си, сякаш за да се предпази от обвиняващия поглед на приятеля си. Какво стана с тях? До вчера двамата се гонеха из храсталаците, смееха се и споделяха мъжките си тайни, а сега… Умът му трескаво търсеше някакво оправдание и нищо не можеше да измисли. Слава богу, на вратата се почука и това го спаси. Седна, възвърна самообладанието си и извика:

— Кой е?

— Сержант Роси, сър!

— Влезте, сержанте!

Вратата се отвори и италианецът направо влетя вътре. Черните му очи блестяха, а мустаците му трепереха. Беше толкова възбуден, че забрави да отдаде чест. Гордън го отдаде на горещата южняшка кръв на италианеца и не му направи забележка.

— Скузи, сър, черен донесъл съобщение.

— За какъв черен говорите, сержант Роси?

— Полицай не го познава, но казва, че може да е дарамбал.

Гордън погледна Питър, но приятелят му изглеждаше удивен, колкото и той самият.

— Уолъри? — изсъска към него и в отговор Питър повдигна вежди, макар също да си мислеше за него. Кой друг можеше да бъде? — Къде е черният сега?

— Той заминал — отвърна сержантът. — Говорил с черни полицаи. Говорил, че черен бос на калкадун е готов да бие с вас и че не страхува. Убие всички полицаи, които отидат да търсят него.

— Много добре, сержант Роси — каза тихо Гордън. — Сега се върни и нареди на хората да оседлаят конете си и да хванат вестоносеца.

Сержант Роси сви рамене.

— Черни полицаи боят от дарамбал. Казват, че мъж бил дявол. Казват, че той стане на зъл дух.

— Кажи им, че кралицата им плаща за това. Кажи им също, че са длъжни да преследват чернилките, които имат наглостта да ме заплашват. Ясно ли е, сержанте?

— Сър!

— Тогава бягай и кажи на хората да тръгнат на север. Най-вероятно този дарамбал е слязъл по северния склон на планината. Веднага да тръгнат натам.

Сержантът козирува, завъртя се и тръгна към спалните помещения. Гордън го изчака да напусне и освободи Питър.

— Нали знаеш, че няма да го хванем — каза Питър, докато отваряше вратата, за да се присъедини към останалите полицаи.

— Защо пък не? — изфуча Гордън. Това, че славният дарамбал бе дошъл лично до казармите, го бе изкарало извън нерви. Дали пък между Уолъри и Питър не съществуваше някаква скрита връзка? Дори и Сара може да бе намесена в заговора. В края на краищата те бяха наполовина дарамбал.

— Защото той познава тактиката на белите. Баща ми го е учил — отвърна Питър и излезе, като остави офицера на страховете и мислите му за Сара, Уолъри и едно разбито приятелство.