Питър Уот
Горда птица (64)

63.

Гордън не се учуди на студеното посрещане от страна на управителя на Балаклава.

— Искам само да поговоря със Сара, господин Ранкин — горещо се замоли той. — Обещавам, че след това веднага ще си тръгна.

— Знам всичко за вас, капитане — изръмжа Ранкин. — Знам какво сте причинили на семейството и повярвайте, не ми е приятно да ви видя отново.

— Разбирам ви и не отричам нищо от чутото. Искам само да поговоря пет минути с госпожица Дъфи.

Управителят изгледа продължително младежа. Лицето му изразяваше такава скръб и отчаяние, че сърцето му омекна. Погледна към жена си и тя кимна.

— Ще съобщя за вас, инспекторе — отвърна вместо съпруга си тя и влезе в къщата.

След миг Сара се показа на вратата, а семейство Ранкин се оттегли тактично в дома си.

Гордън свали кепето си и погледна тъжно момичето.

— Сара, дойдох да ти кажа, че те обичам и винаги ще те обичам. Длъжен бях да ти го кажа.

— Знам, Гордън — едва чуто отвърна тя. — Аз също те обичам. Искам да те прогоня от сърцето си, но не мога.

Той я погледна с натежали от сълзи очи и затърси думи, за да изрази противоречивите си чувства.

— Дошъл съм да ти поискам прошка.

— Ще ти простя, но не мога да убедя Питър да ти прости. Трябва да го попиташ лично.

— Питър е мъртъв — отвърна Гордън. — Иска ми се да го помоля за прошка, но е невъзможно.

— Трябва да намериш начин да поговориш с него — каза тя и на него му се стори, че разговарят като хора от два различни свята. — Това е много важно за бъдещето ни.

Те замълчаха. Между тях имаше пропаст от кръв, която нямаше да се затвори, докато духът на убития не намери покой. Дали любовта им бе в състояние да се пребори с това изпитание?

„Любовта е по-силна от всичко“ — спомни си думите на Кейт и те му дадоха сили да продължи.

— Трябва да се върна в Рокхамптън, за да приключа някои неща. После ще напусна полицията и ще се върна за теб. Ще ме чакаш ли, Сара?

— Да, Гордън — отвърна тихо тя. — Както винаги съм те чакала.

И той разбра, че му е простила.

— Леля Кейт ми предложи работа. Ще започна при нея и ще можем да бъдем близо един до друг.

Тя кимна и сълзите потекоха по бронзовата й кожа на малки блестящи вадички. Гордън бързо се намери до нея.

— Толкова те обичам, скъпа, че по-скоро бих умрял, отколкото да те нараня отново! — прошепна в ухото й и я целуна. — За мен няма нищо по-важно от любовта ми към теб.

Тя се притисна до него и на Гордън му се прииска тази прегръдка да трае вечно. Ледът в сърцето му се разтопи и той усети сладката болка на споделената любов.

Застанал до жена си, Хъмфри Ранкин наблюдаваше сцената и от време на време поглеждаше озадачено към нея. Но съпругата му не пожела да коментира промяната в чувствата на своята гувернантка. Всъщност винаги бе подозирала, че девойката продължава да обича инспектора въпреки жестоката му постъпка. И не можеше да я вини. Знаеше отлично, че животът следва единствено пътя на сърцето.

Гордън си тръгна скоро и тримата му помахаха за сбогом. Сара влезе и малко засрамено им съобщи, че всичко между нея и капитана е изяснено, че ще се извини пред годеника си и ще се омъжи за Гордън веднага, щом той се върне от Рокхамптън.

За Гордън животът отново придоби смисъл. Сара беше най-красивата, умна и благородна девойка на този свят и най-важното, все още го обичаше. Кейт Трейси излезе права. Любовта побеждава всичко.

На следващия ден Гордън, двамата полицаи и лекарят се приготвиха да тръгнат обратно за Рокхамптън. Тъкмо поставяха седлата си, когато Хъмфри Ранкин се появи като вихър на своя кон. Лицето му бе посивяло от тревога.

— Инспектор Джеймс, върнете се в имението — задъхано извика, без да се сети за поздрав. — Сара е много болна. Има висока температура. Страхувам се за живота й.

Гордън го изгледа слисано.

— Но вчера беше в отлично здраве! Как е възможно това?

— Някаква туземна треска — вдигна безпомощно ръце мъжът. — Виждал съм същите симптоми у работниците ни. Казват, че става така, когато те обладаят зли духове.

— Аз съм лекар — намеси се Блейни. — Ще дойда с вас. Учудвам се, че можете да вярвате в подобни измишльотини.

Ранкин го погледна с леко презрение, характерно за местните към новопристигналите в колонията.

— Очевидно сте отскоро по тези места, докторе?

— Какво значение има това? — подразни се Блейни. — Ако момичето има треска, това няма нищо общо подобни суеверия.

Но Гордън не беше съгласен с него. Дълбоко в сърцето си знаеше какво трябва да направи, за да свали проклятието от Сара. И щеше да го стори, дори и да му костваше живота.

Доктор Блейни прегледа Сара и поклати недоумяващо глава. Момичето се мяташе и бълнуваше несвързано, силите му отслабваха. Чаршафите бяха мокри от пот. Температурата ту се покачваше, ту спадаше рязко. Той беше сигурен, че болестта й има научно обяснение, но без апаратура нямаше как да определи диагнозата. Във всеки случай категорично отхвърли брътвежите на госпожа Ранкин за някакво си туземно проклятие. А уж е била някога медицинска сестра, възмути се той.

— Няма как да й помогнем в момента, освен да я поддържаме с течности, за да не се обезводни, госпожо Ранкин — въздъхна той. — Признавам, че не мога да открия причината за високата температура.

— Уважавам професията и знанията ви, доктор Блейни — отвърна Адел и сложи нова влажна кърпа на челото на Сара, — но, повярвайте ми, тук съм видяла много неща, които не могат да бъдат обяснени от науката.

Лекарят изми ръцете си в легена до леглото на момичето и се обърна към домакинята:

— Защо държите да припишете болестта на някакви свръхестествени сили, госпожо?

— Видях я вечерта, преди да си легне — обясни Адел. — Беше много добре. Но малко по-късно я чух да вика от стаята си, сякаш спореше с някого. Уплаших се да не би някой от работниците да се е вмъкнал в къщата с лоши намерения. Но щом влязох в стаята…

Тя се поколеба, погледна уплашено към Сара, но събра сили и продължи:

— Знам как ще прозвучи това, което ще ви кажа, господине, но все пак ще го споделя. Влязох в стаята и видях… кълна се, че вътре имаше призрак. Момичето бе изпаднало в транс и спореше с призрака на брат си. Той… беше напълно реален. Като вас.

— За какво се караха? — чу се да пита лекарят и се изуми от себе си. Трябваше да си признае, че докато слушаше разказа й, сърцето му потрепна от някакъв примитивен страх.

— Те… не точно се караха. Тя го молеше за прошка, но той не се съгласяваше. Предполагам, че е свързано с решението й да се омъжи за инспектор Джеймс.

— Но какво общо има брат й? — Лекарят се опитваше да намери зрънце логика във всичко това.

— Инспекторът уби брат й тук, в Глен Вю, преди година.

— Има такава научна теория, че съзнанието може да боледува така, като и тялото — замисли се Блейни. — Може да се породи от някакво въображаемо чувство за вина. Това би обяснило защо не мога да открия никакви други симптоми освен тази треска. Но трябва да призная, че не съм много наясно с тази теория, просто търся рационално обяснение.

— Може и да сте прав — с дълбоко съмнение в гласа каза Адел, — но местните имат друго обяснение за света. Кой може да каже дали вие сте прав или те?

Лекарят замълча и започна да събира медицинските си принадлежности. Те очевидно нямаше да са му от полза. Момичето продължаваше да се люшка между живота и смъртта.

Той излезе от стаята и се присъедини към господин Ранкин и Гордън, които чакаха в съседната стая. Двамата го посрещнаха с ням въпрос в очите. Той повдигна безпомощно ръце.

— Единственото, което можем да направим сега, е да чакаме. Не съм съгласен с теорията за местното проклятие, но ако туземците предлагат някакъв техен лек, ви препоръчвам да го използвате, тъй като, признавам, аз съм безсилен.

Гордън се извини и отиде да види болната.

Влезе тихо, коленичи до леглото й и нежно прокара пръсти по мокрото от пот лице. Но тя не усети ласката му, лежеше неподвижно с отсъстващ поглед. Той взе ръката й в своята и се вгледа безмълвно в тъмните очи. После стана и тихо напусна къщата.