Питър Уот
Горда птица (5)

4.

На следващата сутрин Патрик се събуди и красивият летен ден зарадва сърцето му. Облаците бяха изчезнали и през прозореца се виждаха истинските цветове на Ирландия: море от тъмнозелена трева, гъсти храсталаци и високи, подредени в дълги прави редици дървета. В далечината, отвъд синьото езеро зеленото море продължаваше до малък, обрасъл с дървета хълм.

На вратата се почука. Веднага след това пантите изскърцаха и вратата се отвори. В стаята влезе розовобуза девойка с голяма купа топла вода. Беше на не повече от шестнайсет години. Миглите й игриво запърхаха, когато видя, че красивият англичанин е само по долни гащи. Смущението му я развесели още повече.

— Извинете, че ви безпокоя, капитан Дъфи — каза тя, макар да беше очевидно, че не съжалява ни най-малко, — но татко предположи, че ще ви трябва топла вода, за да се измиете.

Патрик забеляза, че момичето безсрамно се е втренчило в слабините му, и се изчерви.

— Благодаря ви, госпожице…

— Морийн Райли — отвърна тя и сложи купата на пода. — Бърнард Райли е мой баща.

Патрик се усмихна на безцеремонното поведение на момичето. Не беше красавица, но имаше здрав и апетитен вид. Имаше гладка кожа, червени бузи, а черната й коса бе прибрана в стегнат кок. Бедрата й бяха едри, но талията бе добре подчертана.

— Тогава благодарете и на баща си за топлата вода.

— Всъщност за мен беше истинско удоволствие да ви я донеса, капитан Дъфи — провокира го тя. — И… ако има нещо друго, с което мога да ви услужа, ще го сторя с удоволствие.

Младежът разбра какво има предвид тя под „нещо друго“ и смутено се почеса по носа. Поведението на това момиче беше в ярко противоречие със задушаващите правила и забрани на католическата църква.

— Непременно ще помисля върху предложението ви, Морийн — надви смущението си той и й намигна — жест, който би могъл да се възприеме като флирт от госпожица Райли.

Но всъщност тя не беше много наясно с тези работи и не знаеше какво трябва да прави, ако капитанът откликнеше на предложението й. Просто копираше поведението на жените, които работеха в бара на баща й.

— Разбрах, че се каните да посетите стария Джордж Фицджералд заедно с отец О’Брайън — каза тя. Очите й шареха любопитно из спартанската, но иначе чиста стая.

— И по кое време ще стане това, ще ме информирате ли? — шеговито попита той.

— Не знам — отвърна невинно Морийн. Сарказмът му й убягна. — Но сигурно ще е следобед, понеже сутрин отец О’Брайън е много зает.

— Е, значи трябва да се подготвя — каза той, с което й намекна да си върви.

Морийн беше наивна, но не и глупава. Тя му се усмихна съблазнително, завъртя сластно бедра и излезе от стаята.

 

 

Когато същия следобед двамата с О’Брайън крачеха през полето, Патрик започна да изпитва леко неудобство от предстоящата среща с брата на баба си.

Той знаеше, че баба му е избягала от родителите си с дядо му. Знаеше също, че нейният баща е искал да убие „проклетия папист“ заради любимата си дъщеря. Такива заплахи бяха напълно реални за ирландците, те се предаваха от баща на син и клетвите никога не се забравяха.

Бързата крачка му помогна да се успокои и да се възхити на гледката. Двамата мъже бяха напълно различни. Патрик беше висок и широкоплещест. Свещеникът беше дребен, слаб и подтичваше, за да не изостава от спътника си. Скоро се намериха в съседство с куполообразния малък хълм, който младият мъж бе забелязал сутринта от прозореца си.

— Този хълм е странен — отбеляза. — Сякаш не принадлежи на това място.

О’Брайън се спря и също се загледа в хълма. Зад тъмния му връх се простираше необичайно спокойният, но студен Атлантик.

— Мисля, че е направен от хора. Сигурно е затрупана гробница на някой крал или келтски вожд. Според мен е от бронзовата епоха. С господин Фицджералд обсъждаме възможността да започнем разкопки.

Патрик продължи да се взира в хълма, сякаш там имаше нещо, което го привличаше. Забеляза дребната фигура едва когато тя се размърда. Засенчи с ръка очи и тренираното му войнишко око безпогрешно различи дълги червеникави къдрици, падащи свободно на раменете на стройна девойка. От двете й страни вървяха огромни ловджийски хрътки.

— Изглежда, някой ни наблюдава от хълма, Еймън — каза той.

— Има ли косата й цвят на пожар?

— Вие я виждате?

— Не — отвърна тихо Еймън, — но трябва да е Катрин Фицджералд. Тя често обикаля из това странно място.

— Косата й е като пожар — повтори Патрик и отново се обърна към девойката, но в този момент тя се скри между дърветата. — О, тя изчезна! — В гласа му се прокрадна разочарование.

— Странно момиче е Катрин — обади се Еймън, когато двамата продължиха пътя си. — Дете на любовта. Горкото момиче, роди се без законен баща.

Изведнъж падрето си спомни приказките на енориашите си тази сутрин и замълча. Дори огромният океан между Австралия и Ирландия не можеше да спре клюките. Хората шушукаха, че Патрик е незаконен син на католик и протестантка.

Настъпи неловка тишина. И двамата знаеха какво я бе предизвикало. Но Дъфи скоро наруши мълчанието с въпрос.

— Кои са родителите й?

— Майка й е Елсбет, дъщеря на Джордж Фицджералд. Баща й… ами, никой не знае. Елсбет никога не спомена името му. Горкичката, умря при раждането и Джордж отгледа детето.

Ако имаше жена, която можеше да накара Еймън да наруши обета си за безбрачие, това беше Катрин Фицджералд. Тя беше само на шестнайсет, но излъчваше женственост и предизвикателство, каквито той никога не бе срещал.

— Но тя е истинско дете на природата — въздъхна. — Нито е протестантка, нито приема правата вяра. Мога да кажа направо, че не е християнка. Вярва в древните ирландски богове.

Изведнъж му хрумна странна мисъл. Той помнеше мита за Мориган, богинята на войната, смъртта и раждането. А Патрик? Не му ли приличаше той на легендарния ирландски герой Кукулан? Асоциацията бе странна, дори богохулна, и той бързо я прогони от ума си.

Патрик не забеляза смущението на спътника си. Загледа се в гарвана, който излетя от короната на един далечен бор. Еймън проследи погледа му и потръпна. Легендата започваше именно така — Мориган се превръща в черен гарван, за да избяга от мястото, където среща за пръв път Кукулан.

Двамата мъже прекосиха ябълкова градина и обширно място с малинови насаждения, и не след дълго се озоваха пред имението на Джордж Фицджералд. Голямата каменна къща с много стаи, стъклени прозорци и бели стени говореше ясно за богатството, силата и властта на собственика й. Имението можеше да се сравни по великолепие с това на Макинтош в Англия, прецени Патрик. Личеше си, че богатството и на двата рода е трупано с векове.

 

 

— Капитан Дъфи, присъствието ви в селото даде повод за всякакви спекулации — каза Джордж Фицджералд, прикривайки враждебността си. — Някои смятат, че сте дошли да запалите отново огъня на проклетата революция по тези места и че униформата на Нейно величество е само дегизировка.

— Това са приказки на невежи хора, господин Фицджералд — отвърна хладно Патрик. Погледът му следеше внимателно всяко движение на стария човек. — Аз наистина съм офицер от Втори шотландски пехотен полк и не симпатизирам на бунтовниците.

Еймън О’Брайън се почувства неудобно. Беше ясно, че старата семейна вражда не е забравена. Високият мършав мъж все още таеше горчивина. Дали не допусна грешка, като доведе Патрик при далечния му роднина?

— Капитан Дъфи е в отпуск. Неговият полк скоро ще отплава за Хартум да се притече на помощ на генерал Гордън, Джордж — побърза да каже той, за да разтопи леда между двамата мъже. — Знаеш ли, че е участвал в битката при Тел-ел-Кибир, под командването на сър Гарнет Уолсли?

Двамата равни по сила мъже все още стояха един срещу друг и се изучаваха. Единият беше стар едър земевладелец в ирландско село, другият — арогантен и наперен австралиец. Но споменаването на военните заслуги на Патрик смекчи враждебността на стария човек.

Джордж посочи към старите кожени столове в библиотеката и каза:

— Моят син също беше капитан, господин Дъфи. Загина по време на войната в Кафир.

Той не даде повече обяснения и остана прав до камината.

Патрик също не попита за подробности. Знаеше, че някои спомени не са подходяща тема за разговор, и се огледа наоколо.

Огромното помещение беше мрачно, разделено на две. Едната част беше библиотека, а другата явно служеше за кабинет на домакина. И двете бяха пълни с купища подвързани с кожа книги. Оскъдната светлина осветяваше единствено един квадрат от избелелия килим в средата на стаята и Патрик не успя да прочете заглавията на книгите във високите до тавана шкафове със стъклени лавици. По стените и на специални лавици имаше препарирани птици: бухали, фазани и един орел с разперени криле и отворена човка, готов да се защити от нападател. Близо до него висеше снимка на млад офицер с униформа от пехотата на Нейно величество и се усмихваше на всеки, влязъл в стаята. Патрик веднага забеляза приликата с домакина и разбра, че това е загиналият му син.

— Съжалявам за загубата ви, господин Фицджералд — каза той искрено. — Щеше ми се да познавам сина ви.

Домакинът кимна и Еймън забеляза, че враждебността към внука на онзи проклетник, който някога Джордж се бе заклел да убие, започна бавно да се топи. В погледа му дори се мерна нещо, подобно на уважение.

— Ще пиете ли едно уиски със сода, господин Дъфи? — попита той и прекоси стаята към бюрото си, покрито с всякакви документи и хартии. — Знам, че отец О’Брайън го предпочита.

— Аз също го обичам, благодаря.

Джордж отвори шкафчето на бюрото и извади една бутилка. Наля в три кристални чаши, добави и сода и подаде двете от тях на не толкова неочакваните си гости. Новината за пристигането на Патрик се бе разнесла из селото и той знаеше, че срещата им е неминуема.

Беше ирония на съдбата внукът на красивата му сестра, горда наследница на някогашни нормандски завоеватели, чието потекло можеше да се проследи до дванайсетото столетие в двора на крал Хенри II, да носи името на онзи негодник, помисли си той. Върна се на мястото си пред камината и вдигна чаша.

— За кралицата! Господ да я благослови!

— За кралицата! — отвърна Патрик.

Той забеляза, че свещеникът също повдигна чашата си, но не изрече тоста.

— Еймън пие за скорошното прогонване на британската корона от Ирландия — каза Фицджералд и се усмихна. — Двамата с него често обсъждаме възможността за една ирландска република и в много отношения възгледите ни съвпадат. Въпреки че е прекарал голяма част от живота си в Англия, той е пътувал доста из Европа и понякога доброто му образование взима връх над духовника. Това позволява ние с него да водим подобни разговори.

Патрик се изненада от думите му. Строгото католическо възпитание от ранните му години не го бе подготвило за такъв открит разговор за бъдещето на Ирландия.

— Капитан Дъфи проявява интерес към нашата история, Джордж — обади се Еймън. — Без съмнение най-много ще наблегне на имената на двата рода Фицджералд и Дъфи през вековете.

Патрик забеляза, че въпреки религиозните и идейни различия свещеникът и господин Фицджералд са приятели.

— Тогава е дошъл тъкмо навреме. Утре вечер съм поканил няколко приятели на вечеря. Сред тях е и професор Кларк, с когото водим кореспонденция за нашата могила. Според него си заслужава да започнем разкопки.

— Видяхме Катрин, докато идвахме насам — неочаквано каза Еймън.

Сякаш някаква сянка премина през лицето на стария мъж, но той не каза нищо.

— Катрин знае за историята не по-малко от нас с дядо й — обърна се свещеникът към Патрик, като че искаше да оправдае присъствието на момичето на хълма. — Тя говори свободно галски, знае много за келтите, а е веща и в обичаите на друидите.

— Не разбирам как може да пренебрегне френския заради този мъртъв език — изсумтя дядо й и напълни наново чашите. — Страхувам се, че интересът й към скверните митове ще обърка малката й главичка.

Отец Еймън О’Брайън трябваше да се съгласи с него. Езическите практики в Ирландия бяха жестоки, изпълнени с разюздани сексуални изстъпления и безнравствен култ към древните келтски герои.

Докато обсъждаха пагубното влияние на старата келтска религия, Патрик изведнъж усети, че в стаята има още някого. Течението донесе мирис на куче и ухание на прясно откъснати полски цветя. Босите крака на Катрин стъпваха толкова леко, че мъжете не бяха забелязали кога е застанала до тежката дъбова врата.

Двете кучета бяха впечатляваща гледка. Всяко едно беше високо около осемдесет сантиметра. Дългата сива козина ги правеше да изглеждат още по-големи. Патрик беше чувал за легендарните ирландски хрътки, които били неизменна част от интериора на дворцовите зали на келтските крале. Те били използвани при лов на вълци и елени и двата екземпляра до момичето наистина изглеждаха достатъчно зли и едри, за да се преборят с елен, колкото и голям да е той.

Кучетата отидоха до огъня и се проснаха в краката на стария Фицджералд.

— Катрин, отец О’Брайън ни е довел гост — каза той. — Запознай се с капитан Патрик Дъфи.

Патрик стана и се обърна към нея. Изведнъж нещо го прониза, сякаш беше прострелян от тежкия куршум на „Хенри Мартини“. В рамката на тежката врата стоеше най-красивата девойка, която някога беше виждал. Огненочервената й коса падаше свободно по раменете. Млечнобялата й кожа беше гладка като кадифе, пламъкът от камината се отразяваше в дълбоките зелени очи. Носеше плътно прилепнала към тялото си блуза, отворена отпред, подобна на тези, които носеха циганите. Дългата пола се уви около глезените й, докато пресичаше стаята. Патрик трябваше да положи доста усилия, за да възвърне самообладанието си.

— Госпожице Фицджералд, за мен е удоволствие да ви се представя — запъна се той.

Но за негова изненада и неудоволствие тя му отвърна с ледено безразличие. Дяволско момиче, знаеше, че е красиво! Колко ли мъжки сърца бе разбила досега?

Катрин срещна възхитения му поглед и отвърна с равнодушна усмивка:

— Знаех, че ще ви видя тук, капитан Дъфи. Забелязах ви, докато идвахте насам с отец О’Брайън.

— Аз също ви видях, но после сякаш изчезнахте някъде.

— Мога да го правя — предизвикателно изрече тя. — Мога да изчезна, когато си поискам.

Патрик не видя в ръцете на девойката диви цветя и разбра, че ароматът им е плод на въображението му, но по някакъв начин именно това ухание бе предвестник на появяването на Катрин в живота му. В живота му ли? Какъв живот, за бога? След четирийсет и осем часа щеше да напусне това село, да се върне в полка си в Англия и да отплава за Северна Африка. Щеше да се озове в пустинята на Судан и да се изправи срещу свирепите врагове на Короната. Никой не можеше да гарантира живота му в предстоящата битка. Но той усети, че е срещнал жената на своя живот.

— Надявам се, че няма да изчезнете утре вечер — каза той. — Вашият дядо ме покани на вечеря.

— Капитан Дъфи трябва да облече отвратителните си дрехи — обърна се към дядо си тя — или няма да присъства на вечерята.

Старецът се усмихна, запленен от игривото поведение на внучката си.

— Желанията на внучката ми са закон в тази къща, капитане — засмя се той. — Така че, ако имате някакви отвратителни дрехи, облечете ги, моля ви.

— Има — каза уверено Катрин. Тя имаше приятелки в селото и една от камериерките в хотела вече й бе разказала всичко за красивия капитан. — Има червена куртка и поличка.

Патрик повдигна учудено вежди и тя му отвърна с поглед: „Знам повече за теб, отколкото си мислиш.“

— Аз ще облека червената си рокля — продължи весело тя. — Ще бъде чудесно допълнение към вашата униформа. Ще ви очаквам с нетърпение, капитан Дъфи.

— Нетърпението е взаимно, госпожице Фицджералд — отвърна той. — Ирландската митология ме вълнува много повече от историята. Отец О’Брайън ме информира, че вие сте веща в тази област.

— Митологията често се базира на исторически събития — стрелна с поглед свещеника тя. — Смея да твърдя, че историите за вашия баща, разказвани от нашите селяни през последните няколко години, един ден ще станат част от нашата митология.

— Вашите съселяни имат добро въображение, госпожице — тихо отвърна той, — но баща ми бе убит във войната с маорите в Нова Зеландия още преди да се родя.

— Може и да сте прав — сбърчи носле тя. — Нашите хора обичат да разказват небивалици по кръчмите. Това е част от традицията. Наистина, много от легендите са се зародили именно там.

Еймън бе чувал тези истории. Те разказваха за силния ирландец, който се представял под много имена. Бил се с маорите в Нова Зеландия и участвал в Гражданската война в Америка, после воювал с индианците в Дивия запад. Бил и войник на съдбата в Мексико.

Говореше се, че имал само едно око и бил висок над два метра.

Един ирландски златотърсач се бе завърнал в селото и се бе заклел в гроба на майка си, че веднъж срещнал Майкъл Дъфи в град, наречен Куктаун. Това било преди десет години и мъжът наричал себе си Майкъл О’Флин.

— Може селяните да грешат, капитан Дъфи — въздъхна Катрин, — но описваният от тях мъж заслужава да се нареди в пантеона на ирландските герои.

— Ако в слуховете имаше капчица истина, повярвайте ми, госпожице, аз щях да знам — каза Патрик с тъжна усмивка.

— Много бих искала да са истина. Щеше да ми е приятно да се запозная със сина на такъв човек и да си представям, че един ден и вие бихте могли да продължите подвизите на баща си.

С тези думи тя напусна стаята. Двете кучета станаха от удобните си места пред камината и предано я последваха.

Патрик не разбра много от последвалия мъжки разговор. Остави Еймън и Джордж да коментират предстоящата визита на професор Кларк и възможността да открият нещо уникално при археологическите разкопки на могилата. Всичките му мисли бяха насочени към красивото създание, с което се бе запознал днес.

Създание? Каква по-подходяща дума от тази? Защото красотата й бе достойна за богиня. Той отново се замисли за този Майкъл О’Флин. Странно, как хората бяха свързали името му с образа на неговия баща!

Скоро отец Еймън О’Брайън се сети, че има неотложна работа, и разговорът замря. Трябваше да изповяда няколко души, имаше посещение в селото, а после трябваше да се приготви за вечерната меса. Патрик благодари на Джордж Фицджералд за гостоприемството и младите мъже поеха по обратния път към селото. Когато минаха покрай могилата, той вдигна поглед с надежда да зърне отново Катрин, но тя не беше там. Възвишението вече тънеше в мрак, слънцето бавно потъваше в ледените води на Атлантика. Ирландските вечери бяха дълги и изпълнени с вълшебна тишина. Магия беше и аурата около красивата девойка, която бе срещнал за кратко този следобед.

Отец Еймън О’Брайън беше достатъчно прозорлив и забеляза искрите, прехвърчали между Патрик и Катрин. Със свито сърце си припомни думите на девойката. Молеше се те да се окажат чисто съвпадение, макар да подозираше, че тя знае много добре какво и защо казва: „Ще облека червената си рокля.“ Не беше ли наметнала Мориган червена мантия за първата си любовна среща с Кукулан?

Лятото беше и времето за отдаване на почит към друидите — езически същества, които живееха дълбоко в умовете на хората тук. А Патрик дойде в селото точно в деня на лятното слънцестоене.