Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бърд и Дъфи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flight of the Eagle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Питър Уот. Горда птица

Австралийска, първо издание

 

Peter Watt

Flight of the Eagle, 2001

Bird/Duffy №3

 

Редактор: Лилия Анастасова

Дизайн на корица: Димитър Стоянов — Димо, 2007 г.

ИК „Плеяда“, 2007 г.

ISBN: 978-954-409-251-1

История

  1. — Добавяне

55.

Гордън се изненада, когато забеляза Сара на верандата пред къщата на Кейт в Балаклава. Не се бе надявал, че ще я види отново. Тя стоеше на най-горното стъпало и го пронизваше с поглед, а очите й светеха като черни слънца.

Повел полицаите и вързания арестант зад себе си, той усети срам. Погледът й премина през него като електрически ток. Очите им се срещнаха и той разбра, че и двамата са нещастни. В нейните очи нямаше укор, само дълбока скръб.

— Слезте от конете! — заповяда той и полицаите с облекчение стъпиха на твърдата земя.

Сара не каза нищо и продължи да наблюдава навъсено неканените гости. После забеляза ранения бандит и в очите й трепна жал. Ръцете му бяха във вериги и беше блед. Под шапката се виждаше кървава превръзка.

— Пристигнаха полицаи, госпожо Ранкин — обърна се към къщата тя.

Адел Ранкин изтича на верандата да посрещне гостите. Подобно на Сара тя носеше дълга, пристегната в кръста рокля, украсена отзад с плохи. Адел беше около трийсетте, но жестокото австралийско слънце бе състарило преждевременно лицето й. Въпреки това жената имаше приятна усмивка и симпатично лице.

— Виждам, че водите ранен, инспекторе — обърна се към Гордън тя. — Отведете го отзад, пред кухнята.

Ранените и болните мъже, без значение какъв беше цветът на кожата им, бяха често срещана гледка в двора на имението Балаклава. В този район госпожа Ранкин имаше славата на лекар.

Гордън се разпореди да отнесат ранения отзад и се приближи до двете жени.

— Мъжът очевидно е ваш арестант — заключи Адел, докато наливаше в един леген вода от резервоара. — Какво е направил?

— Убил е няколко души — отвърна той, но им спести информацията, че Колдър е и изнасилвач. Не искаше да ги разстройва.

Тримата отидоха при ранения мъж. Колдър отвори очи и впи зъл, изпълнен с похот поглед в Сара.

— Не смей да я поглеждаш, копеле! — изсъска Гордън.

— Защо, за себе си ли я пазиш, инспекторе? — озъби се Колдър.

Гордън сви ръката си в юмрук. Искаше му се да размаже наглото му лице, но се въздържа. Не биваше да усложнява положението на и без това отпадналия арестант.

— Извинявайте, дами — обърна се към Адел и Сара. — Съжалявам, че трябваше да чуете това.

— Сара, донеси чисти чаршафи от кухнята. И медицинската ми чанта — извика Адел и размота кървавата превръзка от главата на Колдър.

Пръстите й внимателно отстраниха слепналите от кръвта кичури.

— Черепът изглежда цял. Няма фрактура.

Колдър потръпна и изохка, когато пръстите й достигнаха до раната и предизвикаха ново кървене.

— Ще зашия раната. Това ще ви помогне да го отведете жив в участъка.

— Това ще ни свърши работа — отвърна Гордън, леко изненадан от уменията на жената.

Госпожа Ранкин пое чантата си от Сара и погледна накриво Гордън.

— Между другото, не се представихте, инспекторе — отбеляза.

— Извинете ме, госпожо. Аз съм Гордън Джеймс.

— Гордън Джеймс? — Вдигна глава тя и в погледа й се появи неочаквана враждебност. — От Таунсвил?

— Бях там. Сега съм командирован в Рокхамптън.

— Значи, вие сте виновникът за смъртта на онези нещастни туземци на север оттук миналата година. Познавате моята помощница, госпожица Сара Дъфи, нали? — понижи глас жената и се огледа за момичето, което стоеше като статуя малко по-настрана.

— Да — смутено отвърна Гордън.

— В такъв случай не сте добре дошли тук, инспекторе. Не повече от този тип — каза и посочи към Колдър.

— Не мислим да се застояваме, госпожо Ранкин — отвърна смутено младежът. — Просто имахме нужда от вашата помощ за ранения. Ще тръгнем веднага, щом приключите с него.

Сара стискаше ръцете си една в друга и упорито отказваше да погледне към него. Бившата медицинска сестра се зае да почисти раната и изряза с ножица косата около нея. Колдър започна да хленчи, но тя бързо му заяви, че трябва да се държи като мъж. Щом свърши, вдяна памучен конец в една голяма игла и се огледа за помощ.

— Дръж го — нареди на един от туземните полицаи, който наблюдаваше отстрани с любопитство и страх. — Сигурна съм, че това, което се готвя да направя, няма да му хареса.

Полицаят сграбчи ранения за раменете и изсъска заплашително нещо в ухото му. Арестантът се сви и жената започна да шие зейналата рана. По лицето му се затъркаляха сълзи, но той не помръдна.

— Готово! — най-после въздъхна доволно тя. — Ще сложа чиста превръзка и можете да тръгвате.

— Благодаря ви от сърце, госпожо Ранкин.

— Няма защо, инспекторе. Бих направила това за всеки, дори и за вас.

Гордън се убеди, че Кейт е разказала всичко на икономката. Само така можеше да си обясни враждебното й отношение.

Госпожа Ранкин превърза раната, затвори чантата си и се оттегли в къщата без излишни любезности.

— Сара — повика я Гордън, когато видя, че тя се колебае дали да последва Адел. — Може ли да поговорим?

— Гордън, аз… не мисля, че има за какво да си говорим. Трябва да вървя.

— Моля те! — хвана ръката й той, сигурен, че хората му го гледат. — Искам да ми дадеш само няколко минути… насаме.

Посочи с глава полицаите, притаили дъх, за да могат да доловят нещо от разговора на шефа си с тъмнооката красавица. Гордън разбра, че Сара няма да тръгне с него, извъртя се и изгледа зверски подчинените си. Те веднага хванаха юздите на конете и ги поведоха на водопой. Дори и не помислиха да погледнат отново към тях.

Сляпа за тревогите на Гордън, момичето заговори развълнувано:

— Дойдох тук като помощница на госпожа Ранкин, за да забравя горчивите спомени, за които си виновен ти, Гордън. Леля Кейт ми предложи работата с надеждата, че ще преодолея скръбта по мъртвия си брат. Не трябваше да идваш.

— Нямах намерение да убивам Питър. Трябва да ми повярваш! — отчаяно я погледна той. — Обичах го като брат, но онзи ден нещата излязоха от контрол. Кълна ти се, ако можех да върна времето, бих направил така, че аз да умра, не той!

Сара го погледна в очите и видя, че скръбта му е искрена.

— Какво искаш да кажеш? Защо един от двамата е трябвало да умре? Всичко това можеше да се избегне, ако си бе подал оставката.

— Не можеше да се избегне — поклати отчаяно глава Гордън. — Още преди много години Питър ми каза какво са прошепнали вашите праотци на Уолъри. Казали са, че ние с Питър няма да останем приятели заради това, което баща ми е сторил на вашите хора още преди да се родим. И когато пораснем, единият ще убие другия.

За момент Сара се ядоса на нелепото му обяснение, но нещо я задържа на място и я накара да го изслуша. Не беше ли казала леля й Кейт, че има неща, които не могат да се обяснят с физическите закони? Добрата монахиня, която й бе преподавала катехизис, също обясняваше много от мистериите със сили, неразбираеми за човека.

— Вярваш ли, че духът на моето племе все още е жив?

— Вярвам, Сара — отвърна тъжно той. — Не знам как стана, но започнах да вярвам, че тази земя е различна от останалата част на света. Има някаква особена сила, подвластна единствено на местните аборигени.

В очите й се появиха сълзи.

— Колко ми се иска да мога да ти простя, Гордън Джеймс — промълви. — Особено сега, когато знам, че ще приемеш моя свят, съчетан от две същности.

— Сара, обичам те и винаги ще те обичам — отвърна той, задавен от сълзи. — Бях глупак, оставих амбициите да заглушат чувствата ми. Всичко, което ти казах, преди да тръгна след Питър… кълна ти се, че наистина го исках. Това, което стана после, не беше мое решение. Сякаш някаква сила действаше от мое име.

— Това вече е без значение — изхлипа девойката. — Ние с теб никога няма да бъдем заедно.

— Но защо? Защо, Сара? Обичам те повече от всичко на света!

— Защото съм сгодена за друг и до един месец ще се омъжа — закри тя лицето си с ръце и изтича към къщата.

Гордън беше поразен. Безпомощно я изпрати с поглед, докато тя се скриваше зад вратата. Убийството на Питър съсипа живота му, но да загуби Сара, означаваше да живее като мъртвец.

 

 

Сара не пожела на Гордън приятен път. Докато патрулът се изтегляше от имението, тя седеше на един стол в стаята си и се взираше в стената, неподвижна като статуя. Защо животът постъпваше така жестоко с нея? Защо трябваше да срещне Гордън само месец преди сватбата си с началника на гарата в Пени Даун — млад, добре образован англичанин на име Чарлс Харпър, който се бе влюбил в нея от пръв поглед и бе приел без колебание екзотичния й произход?

Двамата се запознаха преди шест месеца, докато чакаше на гарата госпожа Ранкин да я посрещне и да я отведе в Балаклава с каруцата си. Оказа се, че е далечен роднина на Адел, и посети дома им още на следващата вечер. Чарлс беше изключително възпитан, красив и внимателен и тя усети как малко по малко горчивината в сърцето започна да отстъпва място на радостта от живота. Но Гордън се появи и тя видя любовта и болката в очите му. И душата й се обърка отново.

 

 

Гордън се върна в Рокхамптън с арестанта си. Веднага написа ново заявление за напускане, макар да съзнаваше, че волният, изпълнен с приключения живот ще му липсва. Но усмивката на Сара заслужаваше всякакви жертви.

Подсуши мастилото, сгъна листа и се отправи към щаба на гарнизона. Пое дълбоко въздух и почука.

— Влез — изгърмя един глас отвътре и той влезе.

— Инспектор Джеймс? — вдигна вежди началник Стъбс. — Тъкмо щях да пратя човек да ви извика.

Гордън усети, че се изпотява под твърдата куртка. Стъбс не приличаше по нищо на неговия началник в Таунсвил, Гейлс. Беше едър мъж около трийсет и пет годишен, с лице, което не познаваше усмивка. Винаги беше в лошо настроение и Гордън не знаеше какво да очаква от него.

— Искали сте да ме видите, сър?

— Онзи мъж, Колдър, дето го доведе оня ден — стана от стола си Стъбс. — Иска да подаде официално обвинение срещу теб заради убийството на партньора му. Казва, че си го застрелял, когато онзи хвърлил оръжието, за да се предаде.

— Н-но, сър, той сам го застреля — заекна Гордън.

— Има ли свидетели на случилото се?

— Сержант Джонсън от Бъркалдин беше с мен.

— Видя ли какво стана?

— Беше близо до мен, но не видя, когато Колдър стреля в Хеслоп — отвърна отчаяно младежът. Надигналата се в гърлото му буца заплашваше да го задуши. Беше полицай достатъчно дълго, за да разбере докъде можеше да доведе всичко това. — Не съм го убил, сър. Колдър го застреля случайно или умишлено.

Стъбс го погледна право в очите.

— Вие разбирате, капитан Джеймс, че след като има официално обвинение, съм длъжен да проведа разследване.

— Разбирам, сър.

— Сигурен съм, че бандитът лъже. Не ви познавам от дълго, но мога да разпозная добрия полицай. Сигурен съм, че сте съвестен служител на Кралицата. Но ще ви помоля да останете на поста си и да не напускате Рокхамптън, докато не завърша официалното разследване на случая и не изпратя доклада си.

— Тъкмо идвах да ви дам молбата си за напускане — каза Гордън и подаде сгънатия на четири лист на Стъбс, но той не я пое. — Надявах се да я разпишете, за да се върна в Таунсвил.

Началникът погледна заявлението и отново смръщи вежди.

— Ако на този етап приема оставката ви, капитане — отбеляза, — ще изглежда, сякаш искате да избягате и аз ви помагам.

Гордън отпусна ръка. Знаеше, че Стъбс е прав.

— Причината да моля за подписа ви няма нищо общо със случая Колдър. Имам лични причини за избора си.

— Това си е ваша работа. Важното е да сте тук, докато отпаднат обвиненията срещу вас. Дотогава оставате на работа. Не напускайте града.

— Разбрано, сър! — козирува Гордън.

— И, капитане, не се набивайте в очи, просто си вършете кротко работата — настигна го гласът на началника.

Гордън козирува отново и напусна канцеларията. Защо Колдър бе застрелял собствения си партньор, а сега обвиняваше него? Отговорът беше прост. Искаше да го повлече със себе си в ада. Някои мъже бяха устроени така, че бяха готови да продадат душата си на дявола, за да си отмъстят. Колдър искаше да увисне на въжето заедно с този, който го бе хванал.