Питър Уот
Горда птица (67)

66.

Докараха Гордън в имението малко преди вечеря. Състоянието му беше тежко и доктор Блейни, който вече бе пристигнал от Балаклава, реши, че единственият изход е да ампутира крака до коляното. Мълнията бе обгорила сериозна част от крака и костта и операцията беше наложителна. Мери Камерън щеше да асистира.

Положиха инспектора върху добре почистената кухненска маса. Той беше изтощен. Червени вълни заливаха съзнанието му и всяка от тях засилваше болката. Доктор Блейни бе удивен от самоконтрола на младия мъж. На фронта той бе виждал много по-калени от него бойци, които крещяха дори и при по-безобидни рани.

Уили Харис лежеше в стаята за гости и очакваше смъртта си. Лекарят го бе прегледал, докато чакаше да доведат инспектора, но установи, че не може да се направи нищо, освен да седи до леглото и да му държи ръката. Оловото бе пробило белия му дроб и той се давеше бавно в собствената си кръв.

Матилда бе предложила да стои до умиращия. Седна до него и започна да гали челото му с нежните си ръце. Уили се замята и се опита да каже нещо, но от устата му излязоха нечленоразделни звуци. От очите му потекоха сълзи, но не от самосъжаление, а заради неизпълнената клетва. Историята на майка му не биваше да умре с него. Думите най-сетне започнаха да излизат от устата му бавно и мъчително и колкото повече говореше, толкова повече се разширяваха очите на Матилда. Думите му затвърдиха вярата й, че проклятието продължава да действа. Как иначе би могла да си обясни случайната среща между младежа и Гренвил Уайт и фаталните последствия от нея?

Лекарят извика двамата полицаи, които го придружаваха, и ги помоли да държат инспектора прикован за масата, докато реже крака. Те се съгласиха с готовност. Мери се увери, че има достатъчно топла вода и чисти кърпи.

— Трябва ни нещо, което да захапе по време на операцията, госпожо Камерън — обърна се Блейни към стопанката.

— Става ли дървена лъжица?

— Надявам се да свърши работа.

Мери донесе лъжицата и лекарят се обърна към унеслия се Гордън.

— Сложете я между зъбите си. Мисля, че се досещате защо.

Гордън кимна.

— Сара? — промълви, преди да сложи дървото в устата си.

— Няма промяна в състоянието й — отвърна доктор Блейни.

После сложи лъжицата между зъбите му и погледна към Мери.

— Готова съм, докторе — увери го тя.

— Започваме — каза той и избра от набора с инструментите остър хирургически нож.

При първия разрез Гордън сдъвка дръжката на лъжицата, сякаш беше тънка вейка. Агонизиращият му вик достигна чак до бараките на работниците.

Мери потръпна за миг, но остана твърдо до ранения. Доктор Блейни сряза артерията и стените на малката кухничка се окъпаха в кръв. На опитния военен хирург му отне не повече от десетина минути да отстрани обгорения край на крака, да зашие артерията и да превърже здраво раната. Слава на бога, че младежът търпеше болките, без да създава главоболия. Колкото повече го опознаваше, толкова уважението му към него растеше. Скоро той приключи работата си. Оттук нататък всичко беше в божиите ръце.

Гренвил Уайт пушеше пура на верандата, когато чу нечовешкия вик на инспектора. Бурята бе утихнала и ранното утро беше спокойно и свежо. От близките храсти се чуваше чуруликането на птиците. Викът от кухнята наруши идилията. Птиците млъкнаха, а Гренвил подскочи. По дяволите, това място! Агентът по недвижимите имоти трябваше да го вземе до час и той започна да се моли да дойде по-скоро. Нищо тук не му харесваше. Проклетият управител, вместо да му благодари, че го спаси от онзи бандит, му се бе разсърдил. Що за невъзпитание! И този грубиян се надяваше да вземе добри препоръки? В никакъв случай нямаше да ги получи! Да върви по дяволите и той, и досадната му съпруга!

Ампутираният крак се изтърколи от масата и тупна на пода. Гордън дишаше тежко, останал без сили. През цялото време бе в съзнание. Страхуваше се, че ако припадне, ще срещне още веднъж призрака на Питър.

— Свърши се — прошепна в ухото му госпожа Камерън и изтри горещото му чело с влажна кърпа.

— Моля ви — вкопчи се в ръката й Гордън, — погребете крака ми до гроба на Питър.

Тя кимна. За нея тази молба беше съвсем естествена.

— Веднага ще кажа на моите хора и молбата ви ще бъде изпълнена, господин Гордън.

— Защо не глътнете малко чист въздух, госпожо Камерън — обърна се към нея доктор Блейни, който вече миеше ръцете си. — Починете си, сега болният няма нужда от вас.

— Ще отида да видя Матилда и онова момче — стана Мери и хвърли последен поглед към ранения. — Ще поръчам чай и ще оправя стаята, която господин Уайт освобождава. Там ще е по-удобно за капитана.

— Много добре — усмихна се лекарят. — Следващите два дни ще са критични за него. Ако раната остане чиста, ще живее. Ще дойда да видя другия ранен, преди да тръгна за Балаклава. Ако остана още малко в района, може да не успея да се пенсионирам. Броят на пациентите ми расте с всяка минута.

Мери намери Матилда до леглото на Уили. Завесите бяха спуснати и стаята тънеше в мрак. Работата на момичето беше към своя край. На Уили не му трябваше вече нищо.

— Духът му няма да почива в мир — тихо промълви Матилда. — Ще остане на земята да търси един мъж. Лош мъж.

После разказа на господарката си всичко, което бе чула от мъртвия.

Скоро двуколката се зададе по пътя и агентът махна с ръка на Гренвил. „Най-сетне“ — отдъхна си той. Най-сетне щеше да се махне от това мрачно място!

Стана от плетения стол на верандата и нетърпеливо изчака двуколката да влезе в двора. Беше щастлив, че никога повече няма да види това място. Вратата на къщата се отвори и Мери Камерън се появи с каменно изражение на лицето.

— Няма нужда да ме изпращате, госпожо Камерън — каза студено Гренвил, усетил враждебното й отношение. — Това ще бъде неприятно и за двама ни.

— Не съм дошла да ви пожелая лек път, господине. Дойдох да ви попитам дали искате да засвидетелствате уважението си към младежа, когото убихте.

— Не мисля, че един престъпник заслужава уважение.

— Матилда смята, че духът му ще остане сред живите, докато не срещне един конкретен човек. — Тя го прониза с поглед. — Мога ли да ви задам един въпрос, преди да си заминете?

— Питайте — троснато отвърна той.

— Познавате ли момиче на име Джени Харис?

Гренвил трепна и пребледня.

— Може би. Откъде сте чули това име?

— Преди да умре, момчето е казало на Матилда, че това е името на неговата майка и единственото, за което съжалява, е, че не е успял да открие баща си в Сидни. Неговото име било Гренвил Уайт и макар че се случват странни съвпадения, аз си мисля, че става въпрос за вас. Така че искам да ви съобщя, че току-що убихте собствения си син. Затова ви предложих да почетете паметта на момчето.

Думите на жената изпълниха пространството между тях с призраци. Призраци от миналото, които протегнаха дългите си ръце към сърцето му, за да го изтръгнат от треперещото му тяло. Изведнъж усети режеща болка в гърдите.

— Господин Уайт!

Той чу тревожния вик на Мери Камерън, но вече не бе господар на тялото си. Останал без сили, се свлече на колене. Болката се разнесе из цялото му тяло.

— Доктор Блейни! — извика жената. — Елате бързо!

Гренвил се опита да се надигне, но вместо това се просна върху дървения под на верандата, облян в студена пот.

Пръв от призраците го достигна този, чието място бе заел преди много години. Видя Дейвид Макинтош, тялото му бе покрито с рани от туземни стрели и каменни брадви. Високият младеж надвеси окървавеното си тяло над него и му се ухили злобно. После… не беше ли това Майкъл Дъфи? Или синът му? Накрая на пътешествието стоеше Уили Харис. Той държеше за ръка малко момиченце и Гренвил разпозна Джени. После всичко потъна в дълбок вечен мрак.

— Съжалявам, господин Уайт е мъртъв — заяви доктор Блейни и се надигна. — Получил е масивен инфаркт.

— Все пак мълнията го застигна — каза тъжно Мери.

— Извинете, госпожо, не ви разбрах — погледна я объркано лекарят.

— Нищо, господи Блейни, просто си припомних разговора с господин Уайт миналата вечер.

— Трябва да пренесем тялото му оттук. Вие, господине! — посочи той към стъписания кочияш на двуколката. — Ще ми помогнете ли да го пренесем?

Мъжът пристъпи, все още шокиран от неочакваната смърт на клиента си. Как бе възможно, чудеше се той. В един момент господинът им махаше весело, а в следващия — лежеше мъртъв на земята. Двамата мъже повдигнаха тялото, внесоха го в стаята, където лежеше мъртвият Уили, и го положиха на пода до него.

Агентът по недвижими имоти ги последва и когато видя другия мъртвец, ахна:

— Боже мой! Какво е ставало тук?

— Не знам, но ако не бях лекар, щях да си помисля, че някакъв местен призрак е раздавал правосъдие.

Агентът изгледа смаяно лекаря. Той бе чувал слуховете за някакво местно проклятие, но не им вярваше. Но Мери Камерън вярваше напълно. Тя потръпна и погледна крадешком към Матилда. Момичето й кимна с разбиране.

Адел Ранкин седеше във всекидневната на къщата си в Балаклава и кърпеше чорапите на съпруга си. Беше сама, но изведнъж усети полъх, сякаш някой отвори външната врата и се насочи към стаята на Сара. Тя се надигна да разбере кой може да е, но не видя никого. Стана и излезе на верандата. Денят беше хубав, слънчев и свеж, като след буря. Природата се възраждаше, птиците огласяха околността. Тя се заслуша в звуците на новия живот, но й се стори, че чува и още нещо. Някакъв шепот, сякаш въздухът бе населен с призраци, които си шепнеха нещо.

Обърна се, готова да влезе вкъщи, и въобще не се изненада, когато видя Сара Дъфи на прага на входната врата. Нощницата й все още беше мокра от потта, но тя беше здрава и весела.

— Питър беше тук, госпожо Ранкин — каза тя. Гласът й все още бе дрезгав от преживяната треска. — Но си тръгна.

— Знам — отвърна Адел и протегна ръце към момичето да го прегърне. — Знам.