Питър Уот
Горда птица (10)

9.

Бен се събуди от бъбривото чуруликане на свраките. Снощи беше толкова изтощен физически и душевно, че не усети студа, но сега тялото му се беше сковало от студ. Потръпна и разтри енергично мускулите си. Стана бавно с натежали крака и ръце и погледна към къщата. Малката Беки стоеше на вратата и го гледаше. Щом забеляза, че е станал, заслони с ръка очите си, за да се предпази от утринните лъчи, и му помаха.

— Татко, направих ти закуска — извика.

Колко много прилича на майка си, помисли си той и сърцето му се изпълни с бащина любов. Сякаш Джени живееше в нея.

— Тази нощ говорих с майка ти — каза той, когато седна и отчупи от топлия хляб, който Беки бе опекла сама. — Двамата с нея решихме, че е най-добре Уили да ви заведе до Таунсвил при леля Джудит и чичо Соломон.

Двете момчета, които вече бяха закусили и чакаха разпорежданията му, изумено се спогледаха. Беше немислимо да напуснат дома си точно сега. Баща им имаше нужда от тях, а и какво щяха да правят в града? Там имаше само тесни улици и сгради, които ограничаваха свободата. Но те бяха добре възпитани и умни, не показаха несъгласие, само смръщиха лица. Беки обаче не беше толкова силна. Тя погледна баща си с големите си детски очи и долната й устна затрепери.

Бен видя търкалящите се по бузите й сълзи, вдигна я на ръце и я сложи в скута си. Вдиша аромата на гъстите руси къдрици и усети пробождаща сърцето болка от предстоящата раздяла. Но не можеше да ги остави сами в Йерусалим. Нямаше кой да се грижи за тях, докато пътува със стоката из района.

— Само временно — каза нежно той, — за няколко години, докато оправя нещата тук.

— Какви неща? — изписка с тънкото си гласче Сол. — Какво се е променило? Мама умря. Ние сме достатъчно големи, за да го разберем. Ти имаш нужда от мен и Джонатан. Изпрати Беки, но нас остави.

— Казах няколко години! — сопна се Бен. Сол винаги е бил по-дързък от Джонатан, помисли си той. — Няколко години, за да получите подходящо образование и да решите какво искате да правите с живота си. Тогава, ако все още не сте си променили мнението, можете да се върнете. Ние с Уили ще се справим тук. По мъжки.

— Не ни трябва училище, за да управляваме бизнеса — продължи безстрашно Сол. — Ние сме почти толкова добри, колкото и Уили. Ти ще ни научиш как да се грижим за добитъка. Това ни стига.

— Ще тръгнете на училище — отсече Бен. — Това беше желанието на майка ви. Тя искаше да ви даде образование и аз ще изпълня волята й, а ти ще се съобразяваш с баща си.

„Да изпълня волята й — хвана се за думите Уили. — Да отмъстя на човека, който е донесъл толкова болка и покруса в живота на мама.“ Той облегна лакти на масата и сряза Сол:

— Млъквай, момченце! Слушай какво ти казва баща ти.

Сол гневно се извъртя към него:

— Той не е твой баща! Чух какво ти каза мама, преди да умре. Така че си гледай работата!

Кръвта се отдръпна от лицето на Бен. Той вдигна юмрука си и го стовари върху сина си. Сол изхвърча от стола.

— Да не съм чул да го казваш втори път! — изсъска през зъби.

Уили наведе глава, усетил изведнъж прилив на нежност към човека срещу себе си. До този момент той отказваше да го приеме за свой баща, защото чувстваше, че Бен му е съперник за любовта на майка му. Но сега нея я нямаше и той можеше спокойно да признае пред себе си, че не бе срещал по-добър човек в краткия си, но нелек живот.

— Никога, Сол! — повтори тихо Бен, за да подчертае, колко важно е това за него. — Няма думи, които да наранят по-силно майка ти, от тези, които каза току-що. Добре, че не може да те чуе.

— Извинявай — измърмори Сол и седна отново на стола си.

Усети вкус на кръв и му стана жал за самия него, но погледна към баща си и прочете в очите му съжаление, че го е ударил. Това му донесе известно удовлетворение.

„Жилав хлапак — наведе глава Бен. — Напълно заслужава един ден да наследи Йерусалим.“ Тази мисъл го накара да изпита вина към Уили, който беше най-голям и ако беше негов истински син, един ден трябваше именно той да го замести. „Кръвта вода не става“ — виновно поклати глава Бен.

— Кога искаш да тръгна с децата? — попита Уили и той му беше благодарен за въпроса.

— Утре. Щом станете, стягаме багажа и тръгвате за Таунсвил. Ще ви дам писмо за Соломон. На връщане ще купиш малко стока от града. Не забравяй пушката си.

— Значи ще тръгнем с колата?

Бен кимна.

През цялото време Джонатан мълчеше. Дори хвърли укорителен поглед към Сол заради невъздържаното му поведение. Макар че не му се разделяше с баща му, той изпитваше облекчение, примесено с вина. Момчето все още ясно си спомняше първите си години в Таунсвил, където имаше толкова примамливи неща, от които бяха лишени в Йерусалим. Там имаше деца. Можеше да си играе с тях, вместо да работи до изтощение в имението. Имаше и книги, щеше да ги прочете, когато тръгне на училище и се научи да чете. Не, животът в града нямаше да бъде толкова лош. А и семейство Коен имаха много пари. Нямаше нужда да се бъхтят до изнемога за всяка коричка хляб.

На следващата сутрин Уили оседла най-добрите коне и взе малко храна за из път — брашно, консерви с говеждо, чай, захар и бидони с вода. Взе още пушката си, малко патрони, един чаршаф за сянка и малко зоб за конете.

Момчетата седяха в колата. Беки беше между тях и стискаше любимата си кукла. Джени й я направи от парцали и тя не се разделяше с нея. Къдриците на момиченцето бяха заплетени и провиснали — нямаше я майка й, за да ги среши.

Уили размаха камшика и конете потеглиха. Колата тръгна през двора на новия обор и скоро излезе на пътя. Тежките колела вдигнаха облак червена прах, която бавно се слегна зад тях.

Нахлупил широкополата шапка ниско над очите си, Бен стоеше насред двора и гледаше със свито сърце след отдалечаващата се кола. Момчетата също гледаха към него с големи и тъжни очи. Беки се обърна и му помаха с ръка. Бен почувства остра болка. Крадешком изтри сълзите си и нахлупи още по-ниско шапката.

Колата се скри от погледа му, но той не се прибра вкъщи. Запъти се към гроба на Дженифър, приседна до малката могила и заговори. Разказа й всичко, убеди я, че така е по-добре за децата, и й обеща, че един ден те ще се върнат такива, каквито тя мечтаеше да ги види — възпитани и образовани.

Изведнъж усети, че не е сам. Бавно се огледа и забеляза, че от близките храсти го следят десетки черни очи. Очи на страховити воини, прикрити зад сивите храсти с готови за атака копия и бумеранги. Сигурно бяха видели заминаващата кола и знаеха, че е сам.

Но този път копията останаха в ръцете на туземците. Теритуба разпозна мъжа, дошъл при тях преди два дни с храна вместо със смърт, и даде знак на хората си да го оставят на скръбта му. Вождът на племето калкадун бе харесал този човек, не виждаше никакъв смисъл да го убива. На тази земя имаше достатъчно бели хора, които заслужаваха да умрат, и той бе решен да ги преследва, докато ги избие до един или ги принуди да напуснат равнината, която принадлежеше на хората му от незапомнени времена.

Теритуба даде знак на воините си и те свалиха копията. Тихи като сенки, туземците се скриха в шубраците и поеха към своя лагер до сухото дере. Чакаше ги важен съвет. Скоро щяха да се присъединят към други родове на племето, за да обмислят как с общи сили да изгонят белите дяволи от земите си.

Уили не се обърна назад нито веднъж. Къщата му напомняше за мъртвата Джени, а той искаше да я запомни жива. Вече беше решил — нямаше да се върне в Йерусалим. Не искаше да застава между Бен и синовете му. Прекрасно съзнаваше, че тази земя принадлежи на Джонатан и Сол. Щеше да ги остави в Таунсвил, да потърси начин да се върне в родния си град Сидни и да изпълни клетвата, която бе дал пред себе си. Щеше да убие своя баща.