Питър Уот
Горда птица (22)

21.

Фиона Уайт, с моминско име Макинтош, имаше среща с жената, чиято любов бе най-скъпият дар в живота й. Времето сякаш нямаше власт над красотата на Пенелопе, понастоящем баронеса Фелман. Къдриците й бяха все така блестящо руси, формите на тялото й напомняха пясъчен часовник. Тя продължаваше да възбужда желанията на мъжете, макар сега ефектът да се постигаше с помощта на стегнат до пръсване корсет.

Красотата на Фиона цъфтеше като тази на розата, макар че тук-там в черните като ебонит кичури блестяха сребърни нишки. Но изумруденозелените очи бяха пълни с живот. Когато братовчедка й се приближи, в тях грейна пламъкът на любовта.

Застанали една до друга в хола на великолепната къща на Пенелопе, двете представляваха изумителна гледка. Изящната фигура на Фиона, черната й коса и кожата с цвят на слонова кост контрастираха с прасковения тен на любимата й и нейните пищни форми. Пенелопе се приближи и ясносините й очи погледнаха в зелените зеници срещу нея с такава любов, каквато не бе изпитвала към никого другиго. Двете братовчедки не се бяха виждали от три години, когато Фиона бе посетила имението на Фон Фелман в Германия. Тогава тя бе довела дъщерите си Дороти и Хелън от Англия, за да продължат образованието си в Европа. Беше съвсем естествено да избере колеж в Германия, защото знаеше, че леля им и Манфред щяха да се грижат за тях, а за нея беше много важно децата й да имат близък човек до себе си. Сега бе пристигнала от Лондон, за да уточни някои важни неща със съпруга си Гренвил Уайт и да се види с Пенелопе.

Бракът й с извратения благородник бе приключил след посегателството му върху собствената им дъщеря. Когато Фиона разбра какво е направил на Дороти, се опита да убие съпруга си, но не успя и напусна Австралия с децата. Завръщането й в Сидни беше инцидентно и щеше да е за кратко. Щеше да изчака Манфред да уреди бизнеса си тук и да се върне с тях в Германия, в тяхното имение и по-специално, в леглото на Пенелопе.

Манфред знаеше за любовните отношения между съпругата му и нейната братовчедка и дори купи една ловна хижа в Бавария, за да могат двете да прекарат известно време насаме. Той не се страхуваше, че ще загуби Пенелопе. Знаеше, че тя го обича по свой начин.

Гренвил Уайт също беше наясно за връзката между Фиона и сестра му, но не проявяваше интерес. Или може би знаеше, че е безсилен пред волята на жена си? След раздялата той бе останал съвсем сам. Вече нямаше нито съпруга, нито деца. Фиона се бе заклела, че никога няма да му позволи да ги види отново.

Двете жени се втурнаха една към друга, целунаха се и забъбриха, нетърпеливи да споделят тревогите и радостите си. Разговорът се насочи около образованието на синовете на Пенелопе Ото и Карл, както и около дъщерите на Фиона, които учеха в един от най-скъпите немски колежи. Темата за децата неминуемо събуди спомена за порасналия син, откраднат от собствената й майка. Нейната първа рожба, Патрик Дъфи.

— Виждала ли си го, откакто заминаха за Англия с майка ти? — попита Пенелопе и нежно погали ръцете на братовчедка си.

Фиона се усмихна тъжно. Въпросът разлюти незарастващата в сърцето й рана, но въпреки болката имаше нужда да говори затова.

— След посещението ни у вас, в Прусия, отидохме да се видим със семейството на майка ми в Англия. Исках да посетя Патрик в Итън.

Тя замълча и се опита да преглътне сълзите, но не успя.

— Видя ли го? — попита Пенелопе.

— Не. Боях се, че ще ми отвърне с насадена от майка ми омраза — промълви тя и отвърна поглед от сините очи на любовницата си.

Пенелопе замълча. Знаеше, че никакви думи не могат да успокоят сърцето на майка, загубила два пъти сина си. Първият път, веднага след раждането, и втория път, когато майка й я принуди да избира между него и любовта си към Пенелопе. Фиона избра да запази любимата си. Изборът беше жесток и тя все още страдаше от последствията му.

Фиона освободи ръката си и избърса сълзите си.

— Но намерих сили да вляза и да разговарям с учителите му. Бяха много мили. Казаха ми, че Патрик е един от отличниците в класа, но доста необуздан и своенравен. Наскоро едва не го изключили за лоша дисциплина. По-големите момчета се страхували от него. Веднага налитал на бой, ако някой от тях си позволи да го закачи.

Пенелопе се засмя с глас. Братовчедка й явно се гордееше с поведението на сина си.

— Несъмнено прилича на баща си. Не мога да си представя Майкъл да пълзи пред някого и послушно да изпълнява заповедите му.

При споменаването на името на бившия й любим усмивката на лицето на Фиона се стопи.

— Виждала ли си Майкъл наскоро? — попита тя.

Пенелопе стана сериозна.

— Не, но Манфред го споменава често и сипе ругатни по негов адрес. Каза ми, че Майкъл бил някъде из Ориента, работел срещу кайзера. Бил маша на онзи ужасен малък англичанин Хорас Браун.

— Знае ли къде се намира сега? — развълнувано попита Фиона.

Макар да обичаше своята братовчедка, тя все още не можеше да забрави страстните целувки на ирландеца, който бе събудил скритата дълбоко в сърцето й страст и я бе превърнал в жена.

— Спомена, че миналата година бил в Шанхай, но после хората му го изгубили от поглед — отвърна Пенелопе и отново хвана ръцете й в своите. — Но съм сигурна, че отново ще чуем за него. Майкъл е като голям красив котарак с девет живота.

— Девет живота — въздъхна Фиона. — Все пак не са безброй и от това, което знам за него, вече е похарчил поне осем от тях. Ах, дано синът ми да е наследил късмета на баща си.

Майкъл Дъфи беше доста неудобна тема за двете жени. Той преследваше мислите и сънищата им. Пенелопе винаги бе чувствала вина, когато беше в леглото с Фиона, заради кратката си връзка с него. Знаеше, че той е единственият мъж, когото братовчедка й бе обичала истински. Успокояваше я само фактът, че в изпълнения с опасности и смърт живот на Майкъл нямаше място за любов. Той беше обречен да търси ласките на жените за една нощ, дори само за един-два часа. Нямаше какво да предложи на жената до себе си, нямаше право дори да й разкаже за самотния си живот. Може би, ако не бяха интригите на Гренвил, нейния ужасен брат, които го принудиха да се превърне в беглец от собствената си родина…

— Сигурна съм, че Патрик ще е по-голям късметлия от Майкъл — каза тя, за да успокои Фиона, която явно се тревожеше за него. И двете знаеха, че Патрик участва във войната в Судан и рискува живота си всеки ден. — Не забравяй, че веднъж вече оцеля.

„По-добре да е тук“ — безгласно си каза Фиона. Беше в състояние да преглътне студеното отношение на Инид, но страхът, че може да загуби сина си някъде из нубийската пустиня, я караше да настръхва от ужас всеки път, щом прочетеше във вестника за нова битка в Судан.

— Ще ми се да видя Майкъл поне още веднъж — глухо изрече. — Сигурна съм, че той би могъл да убеди Патрик, че не съм го оставила нарочно, че обстоятелствата ме принудиха да направя избор, който смятах за правилен навремето. Тогава вярвах, че Моли ще му намери добро семейство, което да го обича.

— И тя направи точно това, скъпа — отвърна нежно Пенелопе. — Занесе го на семейството на Майкъл и там го отгледаха с много любов.

— Знам. — Очите на Фиона се разшириха като на подгонено животно. — Но се страхувам, че майка ми е отровила душата и ума му с омраза към мен. Казала му е, че аз съм искала да го изпратят в приют за бедни деца. — Тя си пое дъх и страхът в погледа й се замени с ярост. — Ти знаеш, че не аз, а тя искаше да го убие, Пени. Беше заповядала на Моли да го заведе там, където нежеланите бебета умират от глад и болести.

— Сигурна съм, че един ден Патрик ще се върне в Сидни и ти ще имаш възможност да му кажеш истината — стисна ръката й Пенелопе.

Братовчедка й се опита да се усмихне, но усмивката й изразяваше повече отчаяние, отколкото надежда.

— Ако някога се върне тук, ще бъде принуден да води друга война. Гренвил подготвя план, за да докаже на борда на директорите в „Макинтош къмпани“, че Патрик няма право да управлява фирмата.

— Съмнявам се, че ще успее — поклати глава Пенелопе. — Майка ти вече подшушна на много хора, че Патрик е твой син и че има доказателства, които ще му осигурят права на наследник.

— Знам, но Гренвил е решен да се бори за правата си в съда.

— Мисля, че няма основание за това — намръщи се другата жена. — Инид има свидетели — семейство Дъфи и ти. Всъщност ти какво ще правиш, ако се наложи да свидетелстваш?

Фиона наведе очи и братовчедка й усети, че тя не е подготвена за такава ситуация.

— Ще мълчиш? — взря се в нея и братовчедка й и тя кимна смутено. — Защо? Не вярвам, че един възможен обществен скандал би те възпрял. Защо тогава?

— Сключих споразумение с Гренвил — промълви Фиона. — Обещах му, че ще мълча, ако не предявява иск пред съда. Но ако не спази обещанието си, ще се явя като свидетел и ще призная Питър за мой син.

— Но Патрик е конкурент на брат ми за контролния пакет акции на „Макинтош къмпани“ — обърка се Пенелопе. — Познавам много добре Гренвил и не разбирам защо ще се съгласява на това?

— Защото му продадох моя дял от акциите, които наследих от татко — прошепна Фиона и братовчедка й я изгледа ужасено.

— Но така той става собственик на една трета от активите на компанията — бавно изрече тя. — И ако дъщерите му се обединят с него, когато навършат двайсет и една и получат своите дялове от баба си, той ще заграби контролния пакет. И ще държи „Макинтош къмпани“ в ръцете си.

— Знам — отвърна Фиона и се замисли върху импулсивното си решение, което всъщност бе променило напълно съдбата на семейството й.

Беше осигурила на Гренвил пълен контрол над бащината й компания, нещо, за което той се бе борил цял живот. Сега апетитната хапка беше в алчните му ръце. Но това му бе коствало много във финансов план. Той бе изчерпал възможностите си за кредит от банката.

Пенелопе бързо прецени последиците от решението на братовчедка си. Сър Доналд Макинтош бе завещал една трета от компанията си на своето единствено останало живо дете. Друга една трета трябваше да бъде разделена между децата на Фиона — неговите внуци. Последната третина беше за лейди Инид.

Делът на Дороти и Хелън се управляваше от специален фонд, докато двете станат пълнолетни. Сър Доналд не бе предвидил нищо за незаконния си внук, понеже не знаеше нищо за него. Лейди Инид вече бе задвижила съдебна процедура, за да може Патрик да получи малък, но решителен дял, който би й позволил да вземе надмощие над своя омразен зет поне докато двете й внучки не навършат пълнолетие. Тя съзнаваше опасността те да се съюзят с баща си и контролът да премине в ръцете на Гренвил, но дотогава имаше много време. Сигурно щеше да измисли нещо.

Пенелопе разбра, че наивната постъпка на Фиона бе продиктувана от любовта й към Патрик и желанието й да го предпази от последиците на един мъчителен съдебен процес, който щеше да залее с мръсотия и него, и майка му. Тя бе прехвърлила огромно количество пари и власт в ръцете на мъж, за когото и двете знаеха, че не би се спрял пред нищо, за да постигне целта си. Дали осъзнаваше, че това е удар под кръста, насочен към майка й? Мечтата на Инид да даде всичко в ръцете на Патрик и да унищожи собствената си дъщеря и съпруга й ставаше неосъществима. Фиона й отреждаше същата жестока съдба, каквато тя предвиждаше за нея.

Госпожа Уайт разбираше, че с постъпката си лишава Патрик от възможността да застане начело на компанията, но делът, който Инид бе издействала за него, щеше да му осигури добър живот. Съпругът й може и да беше хищник, но беше и добър бизнесмен, и щеше да осигури стабилно бъдеще на „Макинтош къмпани“.

Пенелопе обаче не бе доволна от новината. Възможността брат й да получи такава неограничена власт запали огън в стомаха й, сякаш беше погълнала отрова. Мразеше този човек от цялото си сърце. Той я бе използвал като играчка за задоволяване на сексуалните му перверзни в детските й години и това я бе наранило повече, отколкото някога би признала дори и пред себе си. Тя успя да си го върне, като направи собствената му съпруга своя любовница, но това не беше истинско отмъщение. В основата на постъпката й стоеше любовта към братовчедка й, която беше силна и постоянна, въпреки че хората не можеха да я разберат. Искаше още. Искаше да удари така, че Гренвил никога да не успее да се съвземе от удара.