Питър Уот
Горда птица (44)

43.

Щом влезе в библиотеката на Инид Макинтош, Фиона усети как ужасните спомени от младостта отново оживяват в съзнанието й. Тук преди близо четвърт век младата, влюбена в Майкъл Дъфи девойка бе изпитала за пръв път смазващата сила на волята на бездушната си майка.

Сега отново се изправяше пред нея. Но този път беше по-силна и по-решителна отпреди. Двете жени продължаваха да изпитват дълбока враждебност една към друга и вместо поздрав размениха помежду си отровни погледи.

— Можеш да седнеш, ако искаш — хладно я посрещна Инид и придърпа високия стол към дървения плот на бюрото си. — Ще поръчам на Бетси да ни донесе чай.

— Благодаря — отвърна равнодушно Фиона и седна.

Домакинята позвъни и Бетси веднага влезе в стаята. Получи нарежданията, кимна и побърза да сложи чайника на печката. Майката първа наруши ледената тишина.

— Желанието ти да ме видиш е малко необичайно. Да не би да е умрял някой? — попита саркастично тя.

— Аз също нямам желание да те видя. — Дъщеря й съзнателно не я нарече „мамо“. — Поисках срещата заради скорошните събития, които със сигурност те вълнуват.

— Имаш предвид завръщането на внука ми от Африка?

— Твоят внук е мой син — подчерта Фиона.

— Ти го изостави още при раждането му. Или вече не си спомняш?

Фиона си наложи да потисне надигащия се в гърдите й вик.

— Знам, че си му наговорила какви ли не лъжи. Убедила си го, че не съм го искала, както ти не ме искаш в живота си. Знам, че си казала, че съм пожелала да го изпратя в приют, за да мога да се омъжа спокойно за Гренвил.

— И нима не беше точно така? Нима не поиска да се освободиш от него? — победоносно я изгледа Инид.

— Изобщо не беше така — задавено отвърна дъщеря й. — Бях много млада и объркана и ти се възползва от това. Убеди ме колко важно за сина ми е да бъде даден за отглеждане на някое добро семейство, за мое и негово добро. Знаеш, че никога не бих го оставила, ако имах и най-малка представа къде се каниш да го изпратиш. Признай си, майко, бог ми е свидетел.

— Не знам такова нещо — отвърна Инид, но Фиона долови съвсем леко, почти незабележимо трепване на гласа й.

Инид бе озадачена от решителния вид на дъщеря си. Беше ли успяла да се освободи от чувството си за вина, което я измъчваше вече толкова години? Винаги я бе смятала за слаба, колеблива личност, а виж какъв характер проявяваше!

— Дойдох, за да ти помогна да се отървеш от вината и срама, които, сигурна съм, дълбоко в себе си изпитваш — глухо произнесе Фиона.

„Ах, значи вината била моя!“ — вдигна вежди Инид. Пред очите й се появиха огромните зелени очи на Патрик, същите като на дъщеря й, и нещо я прободе в сърцето.

— Не се чувствам виновна за нищо — отвърна твърдо тя. — Няма от какво да се срамувам.

— Тогава се обръщам към твоята алчност. Готова съм да ти връча контролния пакет акции на „Макинтош къмпани“ и да ти помогна да застанеш отново на кормилото. В замяна искам да разкажеш на сина ми истината за раждането му.

— Как смееш! — прониза я с поглед Инид. — Как не те е срам да ми предлагаш такова нещо, след като продаде своя дял на проклетия си съпруг?

— Забрави ли, че дъщерите ми притежават две трети от третия дял на акциите?

— Не, но подозирам, че Гренвил също го знае — изфуча майка й. — И доколкото познавам хищната му душа, съм убедена, че при първа възможност ще изкупи дяловете им.

Фиона се усмихна тъжно и тя разбра, че дъщеря й вече бе мислила за това.

— В момента той няма нужните средства, за да им предложи сделка. Но аз имам капитал от трансфера на моя дял и мога да им предложа сума, която ще ги удовлетвори.

Инид погледна към дъщеря си и за пръв път усети нещо като уважение към нея. Но какво се опитваше да направи тя?

— Винаги съм се чудила защо даде на съпруга си толкова голяма власт, като му продаде твоя дял. За да ме нараниш още веднъж или за да унищожиш веднъж завинаги името Макинтош?

Фиона уморено поклати глава.

— Направих го, за да защитя сина си и наследството му. Много мислих, преди да се реша на тази стъпка, но това беше единственият начин да спра Гренвил да подаде молба за решаването на спора в съда. Тогава щеше да се наложи да даваш обяснения за раждането на Патрик, и то под клетва. Ние с него сключихме споразумение. Ето защо продадох дела си.

Разкритията на Фиона лишиха старата дама от отговор. Простото обяснение хвърляше мост между майката и дъщерята. Но Инид не умееше да прощава и да изразява любов.

— Завърне ли се Патрик, ние няма да имаме нужда от твоята помощ — отвърна тя и мостът между тях се срути.

Фиона наведе глава, за да скрие сълзите си. Какво друго можеше да направи? Стана от стола си точно когато Бетси влезе с подноса за чай.

— Не познавам друг по-безсърдечен човек от теб — изрече. — Исках от теб само едно — да кажеш на Патрик истината. Да му кажеш, че го обичам. За тази малка услуга бях готова да ти подаря управлението на безценната ти компания. Жал ми е за теб, майко. Жал ми е, че не знаеш какво е любов и прошка, че не можеш да изпиташ никакво човешко чувство.

Бетси погледна двете жени и мъдро заключи, че не е добре да застава между двата огъня на бойното поле. Остави подноса на бюрото на Инид, промърмори някакво извинение и тактично се оттегли. Не бе направила и две крачки, когато Фиона я настигна, изблъска я от пътя си и изхвърча от библиотеката.

Инид остана зад бюрото си. Нито един мускул не трепна по лицето й. Една част от нея бе готова да извика след Фиона, че приема предложението, но другата отчаяно се съпротивляваше на мисълта, че нейният внук може да я обвини в лъжа.

Тя се надигна от стола си и неочаквано и за себе си извика. Звукът, който излезе от устата й, приличаше на звук от чупене на сухи съчки.

— Фиона! Дъще! Прости ми!

Но дъщеря й вече се качваше в каретата. Риданията й заглушиха всички други звуци. Моментът за прошка бе пропуснат. Пропастта оставаше.