Питър Уот
Горда птица (48)

47.

Почти нищо не се бе променило в селцето за изминалата година, но същото можеше да се каже и за последните пет века. Патрик забърза през сивата мъгла към покритата с лишеи църква, където се надяваше да открие отец Еймън О’Брайън. Хората в селото реагираха някак странно на повторното му появяване. Оглеждаха го с необичаен интерес и шушукаха зад гърба му. Докато се регистрираше в хана на О’Райли, забеляза, че селяните странят от него. Никой не го попита как е минала военната операция. Дори и Райли остана сдържан към клиента си.

Той стигна дома на енорийския свещеник и почука на вратата. Еймън отвори и щом го видя, лицето му светна от удоволствие. Усмивката му прогони студа от душата на Патрик.

— Господ чу молитвите ми, капитан Дъфи. Влизайте! Радвам се да ви видя след толкова дълго отсъствие.

Гостът се засмя, разтърси ръката на свещеника и влезе в топлата стая.

— Събличайте се. Аз ще потърся нещо за сгряване — подкани го Еймън и забърза към кухнята, за да намери бутилката уиски, която пазеше за специални случаи.

Патрик свали палтото си и седна на старата дървена маса. След минутка Еймън се появи с бутилка и две чаши.

— Радвам се да ви видя отново, отче — каза той и вдигна пълната си чаша. — Защо ми се струва, че пристигането ми предизвика смут сред местните хора? Можете ли да ми помогнете?

— Да… ще говорим и за това. Но първо искам да попитам дали ще останете за вечеря?

— С удоволствие.

— Радвам се. Нищо специално, впрочем. Госпожа Кейси излезе и ще се прибере късно, така че ще се наложи да притоплим вчерашното ястие.

— Като познавам госпожа Кейси, сигурен съм, че ще си оближа пръстите — отвърна любезно младежът и отпи от силното питие. Топлината отпусна напрегнатите му мускули.

Отец О’Брайън също отпи и отново напълни чашите.

— Изглеждате променен, Патрик — вгледа се в госта си той. — Сякаш сте преживели много лоши неща. Толкова зле ли беше?

— И много повече — тихо отвърна Патрик и се вгледа в белезите по дървената маса, някои от тях оставени преди повече от двеста години. — Лошо е, когато живееш ден за ден и единственото, което те крепи, е надеждата, че ще получиш поне една-единствена дума от любимия човек. Но всичките ти надежди са напразни. Тогава се отчайваш.

Еймън свали очилата си и старателно ги избърса с края на расото. Много добре разбираше какво има предвид гостът му. Знаеше, че трябва да намери сили и да му каже това, което рано или късно щеше сам да научи.

— Джордж Фицджералд почина — изрече той. — Господ прибра душата му преди два месеца. Умря спокойно, в съня си.

— А Катрин? — попита със свито сърце Патрик.

— Тя не е вече в селото. Сега имението се управлява от етърва й, която се прибра от Индия миналата седмица. Някъде по това време Катрин изчезна. Никой не знае къде е, дори и етърва й. Катрин е наследница на дядо си и притежава част от имението.

— Имате ли някакви предположения къде може да е заминала? Дъблин? Лондон?

— В началото и аз мислех така, но сега съм сигурен, че е отишла по-далеч, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Тя… не е сама — поясни Еймън. Колко много му се искаше не той да е вестителят, особено като видя колко болезнено възприема новината младежът.

Патрик пое дълбоко въздух. Свещеникът стана и отиде до кабинета си, за да му даде време да се съвземе. Върна се с купчина неразпечатани писма. Неговите писма до Катрин.

— В завещанието си Джордж се е разпоредил — обясни тихо О’Брайън — аз да взема съдържанието на бюрото му и да не казвам на никого какво има вътре. Като ви показвам писмата, нарушавам последната му воля. След заминаването ви Катрин очакваше с трепет появяването на пощальона. Дядо й я уверяваше, че няма писма от вас. С времето тя се промени. Сърцето й беше разбито, беше убедена, че сте забравили за нея.

Патрик се загледа в неотворените писма пред себе си. Те обясняваха мълчанието на Катрин.

— Сега, когато Джордж го няма, мисля, че мога да ви ги върна — продължи Еймън. — Те ви принадлежат.

Младият мъж вдигна едно от писмата и моментално разпозна малките тъмни петна по ръба на плика. Бяха от собствената му кръв. Писмото беше писано малко след битката при Макнийл Зареба. Беше се опитал да предпази плика, но раната на рамото му все още кървеше много силно.

Еймън седна отново до масата и оброни глава. Знаеше, че най-лошото тепърва предстои да бъде казано.

— С кого замина тя, отче О’Брайън? — едва успя да сдържи мъката и гнева си Патрик. — С онзи… господин Норис ли?

Еймън не посмя да вдигне глава, сякаш се надяваше по този начин да отклони и въпроса. Наля остатъка от уискито в чашата на госта си и така си спечели още малко време.

— Изпийте това, Патрик. Ще имате нужда от него, за да чуете отговора.

Патрик се подчини и изпи на един дъх съдържанието на чашата.

— Един мъж дойде в селото. Не онзи Брет Норис, от когото се страхувате, а друг. Дойде да търси покой за измъчената си душа. Аз не можах да говоря с него насаме, но селяните ми казаха, че животът му е бил низ от опасности и нещастия. Решил да намери себе си в живописта. Бил нает да нарисува портрета на Катрин. Тя… не се надяваше, че ще ви види отново.

— Кой беше този човек? — заплашително се наклони към него младежът, но свещеникът го спря с ръка и го накара да изслуша търпеливо обясненията му.

— Приличаше много на вас, Патрик. Истински мъж, който, това всички го признават, не поощри с нищо решението на Катрин. Всъщност е достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Но тя се е почувствала силно привлечена от него. Когато той разбра за чувствата й, напусна селото. Тя го последва.

Еймън замълча за миг, за да събере сили да произнесе името на човека.

— Този мъж… е вашият баща.

Патрик се олюля. Стаята се завъртя пред очите му. Ушите му забучаха, сякаш пред него избухна граната. Неговият баща! Та той отдавна беше мъртъв! Потресен от току-що чутото, той прошепна задавено:

— Баща ми е убит още преди да се родя.

— Не, Патрик — каза тихо отец О’Брайън, пресегна се през масата и хвана ръката му. — Баща ви е жив и хората от селото винаги са го знаели. През целия си живот е бил преследван от полицията и затова се крие от семейството си.

— Значи Катрин… е бог знае къде с… баща ми — промълви той и отчаяно се взря в свещеника. — За бога, Еймън, ако знаете къде са, трябва да ми кажете!

— Щях да ви кажа, ако знаех, кълна се в светата църква. Но никой в селото не знае.

Патрик задиша учестено, сякаш бе пробягал дълго разстояние. Баща му… жив… и с жената, която обичаше повече от собствения си живот! Бог си правеше жестока шега с него. Сякаш някаква злонамерена сила се присмиваше над нещастието му.

— Ще ги намеря — задъха се той, — без значение какво ще ми коства това! Ще ги намеря!