Питър Уот
Горда птица (55)

54.

Гренвил Уайт подсмръкна доволно, докато чакаше мастилото от подписа на Хобс да засъхне върху документа.

— Взехте правилно решение, Хобс — погледна той към треперещия от страх счетоводител от другата страна на бюрото му. — Знам, че уважавате господин Дъфи, но в момента има по-важни неща от вашата лоялност.

Хобс не отговори. По-добре да отговаря за предателството си в следващия живот, отколкото да се изправи отново пред дявола. Какво го интересуваше войната между богатите? Той беше само пионка в ръцете им. А и господин Уайт се погрижи да прехвърли в сметката му солидна сума, за да смекчи удара от принудително взетите му показания. Знаеше, че неговият доклад за забелязаната измама беше от решаващо значение за хода на събитията. Можеше да си представи заглавните страници на вестниците: „ГЕРОЯТ ОТ СУДАН — ПРЕДАТЕЛ НА ИМПЕРИЯТА“.

Господин Уайт щеше да нападне Патрик Дъфи със скалъпените доказателства за неговата измяна. Скандалът щеше да засегне и лейди Инид. Но Хобс се надяваше случаят да бъде поредната буря в чаша вода. Господин Уайт му бе обещал тържествено да не отнася въпроса в съда. Просто искаше да си възвърне контрола върху корабния бизнес. В замяна щеше да обезщети господин Дъфи с добра сума и да му осигури чин в местния полк. Армията си оставаше първата любов на господин Дъфи и подписвайки документа, Хобс бе убеден, че всичко е за доброто на капитана.

— Свободен сте, господин Хобс — каза Гренвил, без да го погледне. — Искам да помните, че успехът на тази операция означава и персонален успех за вас. Тя може да ви донесе голямо повишение.

— Благодаря ви, господин Уайт — измънка счетоводителят, стана и се запъти към вратата.

Отвори я и едва не се сблъска с един слаб и нервен човек, който държеше шапката си в ръка.

— Господин Хобс, ако не се лъжа? — каза вместо поздрав той.

Счетоводителят го позна и се почувства още по-зле. Наведе глава и побърза да изчезне от офиса. Наистина ли господин Уайт притежаваше такава власт, че можеше да си позволи да въвлече в пъкления си план дори и вестника, купен лично от Инид Макинтош?

 

 

— Господин Ларсън, моля, седнете — надигна се Гренвил и посочи стола, който Хобс бе освободил преди минута. — Бих искал да кажа, че тази среща е удоволствие за мен, но предвид обстоятелствата не намирам нищо приятно в нея.

Ларсън седна и за своя изненада Гренвил усети лек страх. Знаеше, че лесно ще принуди Хобс да му сътрудничи, беше убеден, че счетоводителят е слаб и страхлив човек. Но главният редактор на вестника на Инид беше друго нещо. Той имаше репутация на честен и безкомпромисен мъж — нещо необичайно за един журналист. Но Гренвил се бе потрудил да разбере за страстта на Ларсън да изравя историйки, които дискредитират силните на деня, и бе решил да заложи на това.

— Получих съобщението ви, че имате нещо, свързано с господин Дъфи — започна директно Ларсън. — Надявам се, че оценявате моята лоялност към лейди Макинтош. Аз работя за нея.

Гренвил се насили да остане спокоен.

— Точно по тази причина се обърнах към вас, а не към друг журналист — отвърна любезно.

— За какво става дума, господин Уайт?

Гренвил долови професионалния интерес на журналиста и си отдъхна.

— Страхувам се, че тази история, колкото и да се опитваме да скрием фактите, които уличават господин Дъфи, рано или късно ще излезе наяве. Затова предпочетох вие да сте човекът, който пръв ще я съобщи на обществеността, за да могат да се предотвратят всякакви спекулации по темата и компанията да понесе възможно най-малко щети. И, разбира се, да се опитаме с общи усилия да спасим репутацията на Патрик Дъфи.

— Всеки удар върху репутацията на господин Дъфи неминуемо ще засегне и лейди Инид — свъси вежди редакторът. — Това ще подкопае и моята позиция като главен редактор на нейния вестник.

— Така си помислих и аз — кимна Гренвил. — След излизането на компрометиращия материал за господин Дъфи съм сигурен, че бордът на директорите ще настоява всички предприятия да минат под мое разпореждане, а това включва и вестника. Надявам се, разбирате какво огромно значение има това за вашето бъдеще.

Той видя, че думите му направиха впечатление на Ларсън, но усети, че не е успял да го убеди напълно. Беше време да разкаже всичко.

— Наскоро нашият счетоводител ми обърна внимание на нещо изключително важно за фирмата. Явно вече не можеше да понесе да е част от измяната на господин Дъфи.

— При цялото ми уважение, господин Уайт — намръщи се журналистът, — ще отбележа, че Джордж Хобс винаги е бил лоялен към госпожа Макинтош. Не ми се вярва ей така, изведнъж, да реши да ви каже нещо, което би я поставило в неловко положение.

— Това ще ви убеди ли? — попита Гренвил и бутна към журналиста току-що подписания от Хобс документ.

Ларсън го прочете и по изражението му Уайт разбра, че е успял да го убеди.

— Той споменава, че един от получателите на съответните суми е Джон О’Грейди. Откъде ще знае Хобс за подривната дейност на О’Грейди срещу Короната? — попита бавно Ларсън, сякаш все още се опитваше да приеме току-що прочетеното.

— Предполагам, от статиите във вашия вестник, господин Ларсън — отвърна с демонична усмивка Гренвил. — Всички сме чели за раздвижването на бунтовническите сили, за усилията им да намерят средства дори и тук, в Сидни, и за подготовката на ново въстание.

— И Хобс е прехвърлял надлежно всяка сума, така както се предполага, че му е наредил Патрик Дъфи?

— Капитан Дъфи е подценил верността на Хобс към Короната — отвърна Гренвил и със свито сърце видя как Ларсън започва отново да се съмнява. — Предположил е, че привързаността му към семейството е по-силна от тази към кралицата.

— Всичко това ми се струва много странно — замислено каза журналистът и заопипва ръба на шапката си. — Но моят дълг е да разследвам историята и да публикувам истината.

— Това е всичко, за което ви моля, господин Ларсън — усмихна се Гренвил. — Една държавна измяна не бива да се толерира, независимо кой е въвлечен.

— Ще говоря с О’Грейди — каза Ларсън и стана от стола. — Ако потвърди, че е получавал суми от въпросния дарител и те съвпаднат с тези във вашата счетоводна книга, тогава, предполагам, че няма да имам избор.

Гренвил знаеше резултата от проверката. Съответните суми бяха надлежно изплатени за негова собствена сметка и подписани от мистериозен благодетел с прякор „Капитана“.

— Но искам да ви предупредя — продължи журналистът, — дори и да открия, че обвиненията ви са основателни, няма да публикувам нищо, преди капитан Дъфи да се завърне от Африка. Мисля, че е редно да чуя и неговата гледна точка.

— Разбира се, господине, не очаквам нищо повече — отвърна Уайт и с мъка прикри разочарованието си, — макар да съм убеден, че капитан Дъфи ще отрече ролята си в тази афера.

Ларсън излезе от кабинета, без да каже „довиждане“. Колкото и да не харесваше Гренвил Уайт заради съмнителната му репутация, не можеше да отрече, че фактите са срещу внука на лейди Макинтош. Дори съдът да го намереше за невинен, съмненията щяха да останат. Консервативните членове на борда на директорите щяха да настоят да му се отнеме управлението и ресорите да се прехвърлят на Гренвил Уайт. Лейди Инид беше възрастна, беше само въпрос на време зет й да поеме цялата компания в ръцете си.

Беше забелязал разочарованието на Гренвил, когато му каза, че ще изчака със статията. Това му донесе поне малко удовлетворение, защото той обичаше лейди Инид и вярваше, че капитан Дъфи е достоен човек.

Гренвил изчака журналистът да затвори вратата зад себе си. На лицето му се появи злорада усмивка. Колко лесно се оказа да очерни врага си! Без Дъфи Инид оставаше един стар и самотен рицар, който лесно можеше да бъде отстранен. Трябваха му само малко пари и безкомпромисна решителност.

 

 

Усмивката му бавно се стопи, когато каретата му наближи дома на Пенелопе. Въпреки успеха си през деня настроението му падна, щом в края на работния ден получи писмо от адвокатите си. Някой пречеше упорито на усилията му да обедини своя дял с този на дъщерите му и той знаеше кой. Тази, която бе отказала да му роди син и наследник.

Каретата спря пред тъмния вход. Той слезе по стълбичката и се загледа несигурно в голямата сграда. Изпитият в клуба алкохол му бе вдъхнал кураж за срещата с Фиона, но дали щеше да я завари сама? Сестра му можеше да е в спалнята й, а той отдавна бе разбрал, че тя бе опасен противник. Беше наследила способността да заговорничи и да нанася удари в гръб, също като него.

Почука на вратата и бе посрещнат от сънената и сърдита слугиня, която бе готова да го нахока за късното посещение.

— Аз съм господин Гренвил Уайт — каза надменно той — и идвам при съпругата си. Така че ми освободи пътя и ме остави да мина!

Жената се опита да му попречи, но той мина покрай нея, като й връчи палтото и шапката си. Тя не успя да реагира, смути се, но в крайна сметка вдигна рамене. Господинът не изглеждаше някой нехранимайко. Щом е съпруг на гостенката на госпожата, нея какво я интересуваше? Тя имаше задължения единствено към господарите си — барона и баронесата.

Гренвил намери жена си сама. Щом отвори вратата и бледата лунна светлина очерта фигурата му, Фиона инстинктивно придърпа чаршафите до брадичката си. Той влезе, без да пита, и седна на стола до големия скрин.

— Какво правиш тук? — попита изплашено тя.

— Мислех, че ще се сетиш сама — отвърна студено той.

Фиона веднага разбра, че е пил. Пиян беше още по-опасен.

— Напусни веднага стаята ми! — изсъска тя.

Но това само го разсмя. Той бръкна в джоба си, извади тънка пурета и запали. Жълтеникавата светлина освети лъсналото му от пот лице.

— Може да си под покрива на сестра ми, скъпа моя, но все още си моя законна съпруга и мога да използвам правата си винаги когато пожелая. Не забравяй това.

Фиона се сви между чаршафите и усети, че стомахът й се бунтува. Мили боже! Дали не беше дошъл да се гаври с нея?

— Дойдох да те попитам защо дъщерите ми се обърнаха срещу мен — попита той и в гласа му се появи заплашителна нотка.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна тя. — Как да се обърнат срещу теб? Та ти не си ги виждал от години.

— И двете отхвърлиха предложението ми да изкупя дяловете им от „Макинтош къмпани“. Днес получих писмо от Германия.

Сега Фиона разбра причината за посещението му.

— Те са достатъчно големи, за да преценят сами кое е добро за тях — отвърна спокойно. — Ако са решили да запазят дяловете си, това си е тяхно право.

— Знаеш много добре, че биха ги продали на баща си. Освен ако някой не ги е посъветвал обратното.

— Нямам представа за какво говориш.

— Лъжкиня! Проклета лъжлива кучка! — разтрепери се Гренвил. — Дороти и Хелън ми писаха, че ти си ги посъветвала да не подписват документите.

Фиона не отговори. Подозираше, че той блъфира. Наистина ги бе посъветвала да не продават, но те бяха обещали, че няма да споменават за намесата й.

— Или майка ти им е писала? — замисли се той и дръпна силно от пуретата. — Не бих се учудил.

Значи, блъфираше, отдъхна си Фиона. Децата й не я бяха издали.

— Няма значение — продължи той. — Щом продам Глен Вю и се сдобия с малко пари, ще замина за Германия и лично ще поговоря с тях.

— Не можеш да продадеш Глен Вю — възкликна Фиона. — Мястото е специално за семейството ми.

— Твоето семейство! Ха! — избухна Гренвил. — Ти ненавиждаш майка си и винаги си ми казвала, че си готова на всичко, за да я уязвиш.

Изведнъж осъзна, че тя няма предвид само лейди Инид.

— О, ти говориш за онова копеле, Патрик Дъфи, нали? Заради него ли ми подливаш вода? Сигурно планираш ти да изкупиш дяловете на Дороти и Хелън и да ги поднесеш на тепсия на безценния си син?

Фиона усети, че злобата я задушава.

— Казвам, че съм против да продаваш земята, на която са погребани баща ми и брат ми Гренвил. Нищо повече. Но ти си далеч от подобни сантиментални глупости, нали?

— Е, сестра ми не е. Тя би те разбрала — жлъчно отвърна той. — Споделяш ли сантименталните си чувства с нея, когато сте в леглото, скъпа? Или нямаш време, защото крещиш от удоволствие?

Лицето на Фиона пламна. Гренвил си позволяваше да се подиграва с най-скъпото за нея същество след децата й.

— Разкажи ми какво правите една на друга, Фиона! Дали…

— Млъкни, мерзавецо! — надигна се тя. — Затвори си мръсната уста, за да не отворя моята! Знам всичко за извратените ти връзки. Знам, че онова момиченце, Джени Харис, е родило дете от теб на тринайсет години.

Той се сви като ударен. Не предполагаше, че тя е наясно с неговите похождения. Но в момента мисълта за съпругата му в ръцете на Пенелопе просто го влудяваше.

— Знае ли безценният ти син, че майка му е долна уличница, която спи с други жени? — задъхан от злоба извика.

— Не ме изнудвай, Гренвил! — Фиона веднага разкри хода му. — И да разбере, надали ще ме намрази повече от сега. Искам да знаеш, че вече съм уредила нещата си и се местя завинаги в Германия. Ще живея с Пенелопе и децата. И преди да ме запиташ дали Манфред знае за връзката ни, аз ще ти отговоря. Да, знае и няма нищо против.

Гренвил стана от стола и тръгна към жена си като насън. Тя се сви от ужас. Дълго прикриваната омраза и у двамата изпълзя от душите им и изпълни въздуха между тях. Той вдигна юмрук да я удари, но изведнъж се поколеба. На устните му заигра злобна усмивка, очите му проблеснаха.

— Не заслужаваш да си цапам ръцете с теб — изрече спокойно. — Има друг, много по-ефикасен начин да те накарам да виеш от мъка.

Обърна се и излезе от стаята, като затръшна вратата зад себе си. Фиона остана като вкаменена. Тя познаваше прекрасно този човек и знаеше, че заплахите му не са празни приказки. И някак си разбра, че са свързани с Патрик.

 

 

„Лейди Джейн“ се бореше с огромните черни вълни, ледени от течението, което идваше от океана. Патрик Дъфи стоеше на палубата и се взираше в морето, както бе правил като дете, когато корабът го отвеждаше в Англия по същия път, покрай нос Добра Надежда. Дъските по корпуса на кораба скърцаха и пукаха заплашително. Носът на парахода се издигаше над вълните, после политаше надолу с ужасяваща скорост. Вятърът виеше зловещо и напомняше на Патрик за Ирландия. Той бръкна в джоба и стисна между пръстите си каменната статуетка на Шийла-на-гиг. Не бе предполагал, че някога ще се върне в Африка. Как ли щеше да постъпи, когато най-накрая се изправи пред баща си? Сега той беше негов съперник за сърцето на Катрин.

Яростните южни ветрове не му дадоха отговор. Патрик се отдалечи от солените пръски, които заливаха палубата. Може би една игра на рум и бутилка уиски, споделена с капитана на кораба, щеше да успокои душата му.