Питър Уот
Горда птица (24)

23.

Хълмовете изглеждаха гладки и обли, като стар, прояден зъб на старица. Сякаш небето бе гризало върховете на Годкин Рейндж толкова дълго, че с годините бе изгладило всичките им ръбове. Но два от тях бяха силно начупени от малки скални вериги. Колоната от полицаи и доброволци се бе запътила точно натам. Конниците напредваха бавно, пушките лежаха на коленете им, готови за стрелба. Всички се оглеждаха за следи от калкадун. Хората се предвождаха от Гордън Джеймс. Неговият приятел Питър тревожно се вглеждаше във всеки храст из пепелявите нагорещени склонове. Той бе идвал и преди тук, и все още ясно си спомняше как воините калкадун излязоха сякаш изпод земята, обградиха ги и избиха колегите му. Споменът го плашеше и го държеше в напрежение.

Но имаше и друго, което го тревожеше. Питър си мислеше с горчивина за появилата се пропаст между него и приятеля му от детинство. Всъщност в отношенията им винаги бе съществувало известно напрежение. Още в училище белите деца му се подиграваха и на Гордън, въпреки че бе готов да се бие заради него, винаги му се налагаше да избира между неговата компания и тази на съучениците си. После, когато постъпиха в Конната полиция, бе ясно, че нещо в приятелството им се бе пропукало. Пукнатината започна да се увеличава, докато ги отдалечи дотолкова един от друг, че вече едва си говореха. Леля му Кейт се бе опитала да го убеди да не започва работа в полицията. Не беше редно да работи за хората, които бяха избили народа на майка му и носеха вината за смъртта на родителите му. Споменът за горящото в огъня тяло на майка му все още тревожеше съня му. Виждаше я как лежи безпомощно пред него, а огнените езици ближат плътта й. Тя се опитва се да му каже нещо, но той не може да я чуе. Ах, да можеше да разбере какво иска да му каже! Може би щеше да й помогне…

Питър се запита защо продължава да работи в полицията, след като от приятелството му с Гордън не бе останало и следа. Може би беше време да вземе окончателно решение — това щеше да бъде последната му акция. Щеше да подаде молба за напускане веднага, щом се завърнат в Клонкъри, после да отиде в Таунсвил и да започне работи при леля Кейт, а Гордън Джеймс да върви по дяволите.

Един самотен изстрел неочаквано наруши тишината. Ехото се понесе из хълмовете и се скри някъде между гънките на планината. Полицаите вдигнаха карабините. Чукчетата на снайдерите на доброволците изтракаха. Гордън даде знак да спрат и изпрати няколко души да огледат наоколо. Стомасите на конниците се свиха от страх. Започнаха да се взират в скалите и храсталаците, готови да уловят и най-малкото движение.

— Огледайте склоновете — извика Гордън съвсем неуместно, понеже и без това всички погледи бяха насочени към върховете.

Конете зацвилиха и се изправиха нервно на задните си крака. Мъжете започнаха да ругаят шумно, за да освободят напрежението.

Най-сетне един туземен полицай от челния отряд се върна и докладва на Гордън:

— Махми, намерили черни жени. Там, в дере — черните му очи се извиха към коритото на близката река. — Убили едната.

Гордън пришпори коня и даде знак на хората да го последват. Скоро стигнаха до песъчливия бряг на реката, която водеше до малко езерце между скалите. Една възрастна жена се бе свила на топка под насоченото към нея дуло на пушката на полицая. Торбата й беше захвърлена наблизо и речните миди в нея се бяха разпилели. Малко по-надолу бе проснато тялото на друга старица. На гърба й зееше кървава рана.

— Какво стана? — попита надвесилият се над изплашената жена полицай Гордън.

Беше един от белите новаци. Гордън не го харесваше, но все не достигаха полицаи и той нямаше избор. Мъжът стоеше разкрачен над туземката с насочено в главата й дуло.

— Намерихме ги в реката — отвърна и удари жената с пушката си. Тя зави жаловито и се сви в очакване на изстрела. — Извиках им да спрат в името на кралицата, но те побягнаха. Едната я заковах, ей там.

— Виждам, полицай Колдър. Добър изстрел, като се има предвид разстоянието.

Полицаят се ухили от удоволствие. Команчи Джак доближи коня си до Гордън и се втренчи в треперещата женица, свита на кълбо между краката на Колдър. Той продължаваше да дъвчи тютюневите листа и челюстта му не спираше да се движи.

— Какво ще правиш с нея, инспекторе? — попита той и изплю голяма кафява плюнка.

— Ако я пусна, ще се върне при своите и ще им каже къде се намираме — отвърна тихо Гордън. — Нямам голям избор.

— Те и без това знаят къде сме — каза американецът и вдигна поглед към сивия връх. — Знаят го от мига, в който доближихме до хълма.

— Откъде знаят?

— Команчи, апахи, калкадун — те всички са воини по рождение — отвърна Команчи Джак и прехвърли тютюневата топка от едната към другата си буза. — Предполагам, че не ни изпускат от очи дори и в момента. Чакат да видят какво ще направим с тази нещастница.

Гордън инстинктивно вдигна глава и огледа върховете на склоновете, които ограждаха долината. Американецът го забеляза и се изкиска.

— Не се надявай да ги видиш, инспекторе. Това си е техният трик. Те са по-добри разузнавачи от нас.

— Още по-добре — зловещо изрече Гордън и отново насочи погледа си върху гърчещата се на горещия пясък старица. — Тъкмо ще видят каква е съдбата на всеки, който дръзне да се съпротивлява на законите на Нейно величество.

— Какво? — зяпна го американецът. — Да не си решил да я застреляш? Защо не я пуснеш? Тя е безобидна.

— Има си правила — отсече началникът му. — Но аз не съм екзекутор. Ти или някой от твоите мъже ще свърши тази работа.

Команчи Джак се изправи на седлото си.

— Не и аз, инспекторе — каза твърдо. — Съгласих се да се бия срещу туземците, а не да стрелям по беззащитни жени. Щом я искаш мъртва, свърши си сам работата.

Той изстреля презрително кафява плюнка и едва не улучи инспектора. Обърна коня и без да се извини, се присъедини към своите. Гордън се намръщи и тихо изруга. Щом местните не бяха готови да застрелят старицата, кой би го направил?

— Полицай Колдър — извика той.

Знаеше, че мъжът е жесток и не зачита човешкия живот. А и това му беше първото разселване, душата му още не бе натежала от кръв.

— Сър?

— Вземи някой от патрула и помогни на тази жена да стигне до хълма — нареди той и добави по-тихо: — Надявам се, разбираш какво имам предвид.

— Тъй вярно, сър! — нагло се ухили полицаят и отново мушна жената с приклада си. Тя се сви на кълбо. — Дъфи, мръсен мелез, стига си зяпал, ела и ми помогни да се справя с братовчедка ти! Трябва да я изправим на крака.

Питър слезе от седлото си, взе карабината и без да каже дума, отиде до полицая, който все още побутваше с оръжието си вцепенената от ужас старица. Образът й му напомни за неговата собствена майка. Какво ли се бе опитала да му каже, докато се пържеше в огъня?

Импулсивно се пресегна и хвана ръката на Колдър, който тъкмо замахваше, за да удари още веднъж жертвата си.

— Няма да успеем да я изправим на крака, ако продължаваш да я удряш — каза спокойно.

Полицаят го изгледа с кървясал поглед, но в крайна сметка прие съвета.

— Ще я изправим, бъди спокоен. Ако не, ще я влачим като торба с ориз — изсъска.

Питър подхвана жената през кръста и внимателно я изправи. Очите им се срещнаха за миг. За нейна изненада тя прочете в погледа му съчувствие и въпреки че продължи да трепери, вече не беше толкова изплашена.

С кротки думи младежът я придума да отстъпят от пътя на конниците. Колдър метна безгрижно карабината на рамо и ги последва. Обърна се и намигна съучастнически на колегите си и на Гордън, който се бе изправил като статуя върху коня си и не сваляше поглед от двамата полицаи.

— По-далече, полицай Колдър — провикна се, сякаш разстоянието можеше да го разграничи от това, което щеше да се случи след малко.

 

 

— Добре се справяш, Дъфи — обади се Колдър и погледна одобрително Питър, който почти влачеше изплашената жена през шубраците покрай брега на реката.

Той не отговори. Най-сетне стигнаха едно открито място, където реката се разливаше и течеше около високи, стърчащи остри скали.

— Тук е добре — спря го белият полицай и свали карабината от рамото си. — Пусни я. Нека да се затича през водата.

Питър я пусна и жената се свлече на каменистия бряг. Той й помогна да застане на крака и нежно я насърчи да продължи към реката. Тя тръгна несигурно, достигна до скалите, където водата се завихряше във въртоп, и се огледа за по-сигурен път. Колдър свали пушката и се прицели в нея.

— Гледай как ще я сваля с първия куршум — измърмори. Гласът му се сля с нежния ромон на реката.

Колдър затвори едното си око и бе готов да стреля, когато усети дулото на карабината на Питър до ухото си.

— Само да натиснеш спусъка и ще ти отнеса главата, гадино — изсъска и другият полицай замръзна на мястото си. — Свали оръжието! И внимавай много!

Питър погледна към старата жена и с облекчение видя, че тя бе успяла да се добере до отсрещния бряг. Не след дълго дребната й фигура се скри между храстите. „Можеше да е моята майка“ — тъжно си помисли той. Единствената й вина беше, че се е родила с тъмен цвят на кожата.

— Ти, мръсен мелез! — разфуча се Колдър и извади неизстреляния куршум от затвора на оръжието. — Ще докладвам на инспектора, че остави кучката да избяга.

— Нали той ти каза да направиш точно това? — невинно го погледна Питър.

— Знаеш много добре какво искаше от нас господин Джеймс — разбесня се полицаят. — Чернилката трябваше да остане тук.

— Да стреляш по невинна жена се нарича убийство — тихо му отвърна младежът. — Трябва да си ми благодарен, че те спрях да извършиш престъпление. Ако я бе застрелял и в столицата бяха научили, щеше да си изпатиш.

Колдър се затресе от злоба. За миг се запита дали да не използва оръжието си, но размисли и неохотно наведе дулото. Докато заредеше наново, карабината на Питър щеше да го направи на решето.

— Знаеш ли, Дъфи, ти ги защитаваш, но дори не говориш като черен. Нито пък се държиш като тях — озъби се той.

— Може би е така, защото ние, черните, сме по-умни от вас. Можем и така, и иначе — усмихна се Питър.

Той много добре разбираше, че постъпката му го прехвърля директно от другата страна на барикадата, но беше спокоен. Владееше напълно емоциите и действията си.

— Връщаме се — изсумтя Колдър. — Бъди сигурен, че веднага ще докладвам на капитана. Смятай, че с теб е свършено.

— Ще видим — тихо отвърна той и пое назад.

Колдър изостана, все още треперещ от гняв.

 

 

— Не чух да се стреля — посрещна ги Гордън и изгледа изпитателно всеки от тях. — Какво се случи?

— Пушката на полицай Колдър засече — отвърна Питър, преди другият да успее да каже нещо. — Жената избяга много бързо, не успях да реагирам.

— Истина ли е това, полицай Колдър? — присви очи инспекторът.

Той се размърда, сякаш му бе неудобно в собствената му кожа. Никога не издавай колега на шефа си. Ще ти се върне тъпкано. Това беше първото, което бе научил от „старите кучета“ в казармите.

— Както каза полицай Дъфи, шибаната пушка засече.

— Довечера ще я занесеш на сержант Роси да я погледне — изръмжа Гордън, освободи двамата полицаи и ги изпрати с мрачен поглед.

Той разбираше много добре, когато подчинените му го лъжат. И не си правеше никакви илюзии, че може да вярва на Питър. Беше убеден, че рано или късно туземната кръв, която течеше във вените на бившия му приятел, ще заговори. Но засега беше по-добре да остави тази мисъл и да се съсредоточи върху предстоящата задача. Ако Команчи Джак беше прав и туземците ги наблюдаваха зад скалите, трябваше да се изкачат по-нависоко за през нощта. Високата позиция щеше да е предимство при евентуално нощно нападение от страна на майолите.

— Сержант Роси — извика той към италианеца, — вземи няколко души и обходете онзи хълм. Искам да съм сигурен, че е чист от чернилки, преди да устроим нощния лагер.

Сержантът козирува и предаде заповедта на хората си.

Питър погледна Колдър. Мъжът заканително изсумтя. Ясно, трябваше да стои по-надалеч от белия полицай, каза си той. Дръпна поводите и се присъедини към другарите си. В сърцето си горещо се замоли старата жена да успее да стигне безпрепятствено до лагера на своите хора. Помоли се още Гордън да не открие воините калкадун, защото откриеше ли ги, за тях нямаше да има милост.