Питър Уот
Горда птица (34)

33.

Бен слезе от седлото и поведе кобилата към обора. Щом наближи гроба на Джени, спря за миг, за да види как върви малката фиданка. „Ще й трябва повече вода“ — помисли той.

Животът му в имението не беше лесен. Трябваше му човек, който познава добре околността и разбира от добитък. Докато Уили беше с него, двамата се справяха с работата, но той бе заминал и се оказа трудно да намери смелчага, който би се съгласил да поведе стадата из земята, в която дебнеха свирепите воини от племето калкадун.

Бен свали юздата от кобилата и я вкара в конюшнята. Животното разтърси нервно главата си и той поклати съчувствено глава. Хълбоците й бяха почернели от стотици мухи. Но неговото положение не беше много по-добро. Беше уморен, потен и самотен. Самотата го потискаше най-много, с всеки изминал ден ставаше все по-осезаема.

— Ха-а! Ха-а! — нежно подвикна и прокара ръце по кожата й, за да прогони мухите. После вдигна задния й крак, беше му се сторило, че на връщане леко накуцва. Изведнъж някой закри светлината и той вдигна тревожно глава.

Теритуба наблюдаваше предпазливо мъжа, когото познаваше като Азбен. Как щеше да реагира? Щеше ли и той да стреля, както бяха направили белите фермери, на които се натъкна, докато бягаше с двете си жени и сина си. Конниците стреляха в тях и отнеха живота на едната му съпруга. Това се случи на другия ден след жестокия сблъсък между неговите воини и черните гарвани и планините все още гъмжаха от стрелци.

Младият воин разбра, че свещените хълмове вече не са сигурно убежище за него и за хората му, и реши да бяга на изток, към необятната, покрита с тръни равнина. Но по пътя се случи нещастието и единствената му надежда остана този мъж, който някога ги бе посрещнал в земята си с добро. Дали и сега щеше да даде подслон на семейството му? Теритуба видя, че белият мъж вдигна поглед към него, но не помръдна. Остави го той да направи първата стъпка.

Бен се изправи и ръката му инстинктивно потърси дръжката на револвера. Присви очи срещу следобедното слънце и видя застаналия неподвижно абориген в края на двора, откъдето започваха гъстите храсти. Изведнъж го позна. Това беше същият воин, който бе срещнал преди няколко седмици в сухото речно корито на края на землището си. Видя, че не е въоръжен и като че ли имаше рана.

— Ела насам — викна той и му направи жест да се приближи. — Имам малко храна в колибата.

Теритуба разпозна жеста и бавно се приближи към него.

— Азбен? — произнесе с колеблива усмивка.

Бен се засмя на поздрава му и аборигенът въздъхна облекчено. Духът на този мъж наистина беше добър. Пристъпи една крачка към него и заговори на собствения си език. Помоли го за храна и подслон. Бен не разбра нищо, но от тъжните очи на госта си усети, че става въпрос за нещо важно.

Теритуба се обърна и вдигна ръка. От шубраците се подадоха срамежливо едно момче и млада жена. „Сигурно са гладни“ — досети се Бен, като видя хлътналите им кореми.

— Ха! — плесна с ръце той и ги огледа весело. — Ето че си намерих градинар, готвачка, а може би и говедар.

Две седмици по-късно в имението се завърна мръсният и изморен до смърт Сол. Той застана с наведена глава пред баща си и зачака присъдата му. Бен не каза нищо. Само поклати глава, изумен от смелостта на сина си, който се бе решил да предприеме сам дългото и опасно пътуване от Таунсвил до Клонкъри. Сол обясни, че се е сприятелил с един от работниците на Кейт и го е убедил да го вземе със себе си, когато тръгнал на път за Клонкъри. От града дотук се бе придвижил пеша. Беше се сетил да остави неграмотно написано писмо на брат си Джонатан, че тръгва като помощник с фургоните и че ще се върне да помага на баща си в Йерусалим. Надяваше се, че чичо му Соломон ще разбере, че мястото му е тук, до баща му, и ще го защити.

Когато Джудит прочете писмото, веднага заяви, че някой трябва да тръгне след фургоните и да върне момчето обратно. Но отговорът на Соломон я смая.

— Остави го, скъпа — меко, но решително каза той. — Сол не е бебе. Нека сам да намери пътя в живота си.

Жена му го погледна изумено и му се сопна:

— Той е още дете и се нуждае от добро образование, Соломон!

— И ще го получи — кротко отвърна съпругът й. — Той иска да стане фермер, а кой друг ще го научи по-добре от баща му?

Джонатан седеше свит на стола до масата и слушаше разправията между възрастните. „Щом Сол иска да става фермер, добре“ — помисли си той с известно чувство на вина. Но лично за себе си искаше нещо друго. Искаше да стане адвокат, лекар, а защо не и банков директор? Леля Джудит се обърна към него, притисна го до гърдите си и се закле, че ще му осигури най-доброто образование, което семейството може да си позволи. Той зарови глава в огромната й пазва и си обеща да не ги разочарова никога.

Бен Розенбаум не знаеше как да реагира на неочакваното появяване на сина си.

— Трябва да взема камшика и да ти нашаря гърба — извика той.

— Направи го, татко! Само не ме връщай там. Погледите им се срещнаха. Очите на Бен се навлажниха и той наведе глава, за да скрие слабостта си.

— Иди да хапнеш нещо — измърмори и тръгна към обора. — Жената на Теритуба ще се погрижи за теб.

Изведнъж се спря и се обърна. Синът му продължаваше да стои на мястото си, сякаш очакваше още нещо от него — бой с камшик или добра дума.

— Добре е, че си отново тук, синко. Но сега ще трябва да си съдереш задника от работа, докато брат ти учи в най-престижните училища в колонията.

Сол искаше да изтича и да прегърне мъжа, когото обичаше толкова много, но знаеше, че това са детски глезотии. Кимна мълчаливо и тръгна към колибата, за да се запознае със съпругата на Теритуба и неговия син.

В следващите дни малкият калкадун стана най-добрия му приятел. Двамата бързо преодоляха дистанцията, породена от езиковата бариера и различния цвят на кожата, и откриха общата си любов към дивата природа и животните. Малкият туземец и баща му бяха незаменими учители по предмета, който беше от жизнено значение за него — оцеляване в буша.

Бен наблюдаваше как двете момчета бъбрят щастливо на някаква смесица между английски и калкадун, как ловуват и си помагат във всичко и усмивката ту изгряваше на лицето му, ту угасваше. Момчето щеше да остане тук, но не можеше да остане невежа. Щеше да се наложи сам да го научи да чете и да пише, както и да го запознае с елементарни правила на общуване. Щом искаше един ден да управлява Йерусалим, щеше да му е необходимо нещо повече от умението да загражда стадата и да подковава конете.