Питър Уот
Горда птица (66)

65.

Бурята фучеше, светкавиците раздираха черното небе, тежките ледени късове барабаняха по покрива.

— Имали сте късмет, че се върнахте преди началото на бурята, господин Уайт — каза госпожа Камерън и си взе парче от говеждото.

Печеното на Матилда беше великолепно, но мисълта, че забавлява човека, който с продажбата на имението хладнокръвно ги изхвърляше на улицата, не й позволи да се наслади на храната. Господин Уайт бе обещал да даде отлична препоръка на съпруга й, но това не беше достатъчно. С годините Глен Вю бе станал техен дом. Сега трябваше да го зарежат и да търсят подслон кой знае къде. И гневът към блажено дъвчещия срещу нея господин започна да нараства.

Гренвил ядеше умерено, въпреки че печеното бе приготвено наистина майсторски. Беше глух и сляп за тревогите на домакините.

— Поздравявам ви за вечерята, госпожо Камерън — каза и отпи от червеното вино. — Готвачката ви е негърка, но готви превъзходно.

— Сигурна съм, че Матилда ще остане много доволна от похвалата ви — отвърна домакинята и си представи свъсените вежди на момичето, което мразеше от душа господин Уайт. — Учудена съм от вашето посещение на хълма на нирамбура, господине.

— Защо ви учудва това, госпожо Камерън?

— Чувала съм за проклятието, което тегне над вашия род. Четох дневника на сър Доналд. Беше в къщата, когато пристигнахме в имението. Не исках да ровя в съкровените му мисли, но се надявах, че ще науча нещо повече за Глен Вю. Изненадана съм, че се осмелявате да предизвикате духовете на аборигените, които обитават хълма.

Гренвил долови враждебната нотка в гласа й. Не че това го вълнуваше.

— Може би ще ви разочаровам, госпожо, но според мен такива неща като проклятия не съществуват. Наистина ли сър Доналд е писал за него?

— Не директно — неохотно призна Мери, — но споменава, че някакво зло поразява всички, които влязат в контакт с рода Макинтош. А вие сте съпруг на неговата дъщеря, нали?

— Стига сме говорили за духове и призраци, Мери — намеси се Дънкан. — Нека говорим за по-приятни неща, докато сме на масата.

— Защо? Аз пък мисля, че разговорът е съвсем подходящ. Сега това е на мода, не мислите ли? Как го наричаха в Европа? Мисля, че спиритизъм.

— Да, но при спиритизма не става дума за духовете на туземците, мила. Мисля, че господин Уайт не вярва в тях.

— Значи, единствено белите европейци имат право да вярват в духове, така ли? — изсумтя жената и отпи от виното си. — Ние живеем върху земята, принадлежала с векове на аборигените, и мисля, че трябва да се отнасяме с уважение към вярванията им. Логично е те да знаят повече за този континент от нас.

Мери беше интелигентна жена и бе завладяна от манията, идваща от викторианска Англия, да се викат духове на умрели. Бе чела за това в едно списание и идеята много й допадна, може би заради келтските корени на прадедите й.

Гренвил се усмихна покровителствено.

— Признавам, че аз също споделях страховете, които ви измъчват, госпожо Камерън, но повярвайте ми, те са само плод на суеверие. Днес се изправих срещу източника на страховете си и не открих нищо освен един обикновен, не особено впечатляващ хълм. И разбрах, че суеверието ни се дължи единствено на нашето невежество. Застанах пред хълма и се изложих на страшните демони, които се предполага, че живеят там. Но нищо не изскочи срещу мен. Както виждате, съм жив и здрав, и се наслаждавам на вашето говеждо.

— Проклятията невинаги поразяват на минутата, господин Уайт — измърмори Мери. — Понякога действат скрито, но неизбежно.

— Ако изведнъж някоя светкавица пробие покрива и падне върху мен, обещавам, че ще ви повярвам — засмя се Гренвил.

— Ваша работа, господине — сви рамене тя и реши да смени темата, когато Матилда се появи на прага на вратата и направи знак към Дънкан.

— Какво има, момиче — подразни се той.

— Пристигна един мъж. Каза, че иска да говори с вас.

— Какъв мъж.

— Млад. Каза, че инспектор Джеймс е ранен.

Дънкан стана от масата и излезе от къщи. Намери Уили Харис на верандата.

— Вие ли сте домакинът? — попита мокрият до кости младеж.

— Да — отвърна Камерън и го изгледа подозрително. — Казвам се Дънкан Камерън.

— Инспектор Джеймс се намира в една пещера на разстояние един час път с кон. Никак не е добре. Мълния отнесе долната част на крака му. Има нужда от лекар.

— Ти откъде знаеш? — попита Дънкан. — Да не би да си ходил на хълма?

Уили наведе глава.

— Сега това няма значение — измърмори. — По-важното е да помогнем на инспектора възможно най-бързо. Няма да издържи много.

— Матилда! — реши да рискува Дънкан. Момчето изглеждаше искрено. — Иди при работниците и им кажи да отидат до хълма на нирамбура. Да вземат и двуколката. После сложи нещо на това момче да хапне.

След десетина минути хората бяха по конете, готови да тръгнат към хълма въпреки жестоката буря. Добре поне, че градушката беше престанала. Един от работниците бе чул, че в момента в Балаклава имало лекар. Дънкан веднага изпрати един от най-добрите си ездачи да го доведе.

Матилда отведе Уили в кухнята и му сипа голяма порция от печеното. Момчето беше нащрек, сякаш всеки момент очакваше вратата да се отвори и някой да го нападне. Младата жена веднага разбра, че той бяга от властите, и му наля пълна чаша със силно подсладен чай.

Младежът омете за нула време храната и изпи горещия чай.

Дънкан се убеди, че хората му са готови за път, и надникна в кухнята.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита.

Уили спря да дъвчи и погледна смутено към него.

— Мисля, че знаете къде е пещерата, господин Камерън — отвърна тихо. — Нямате нужда от мен.

— Ти си Уили Харис, нали? — погледна го право в очите управителят. — Чух, че се криеш наоколо. Един от моите туземци те е видял в подножието на хълма.

— И какво, ако съм Уили Харис? — попита тихо младежът и пъхна светкавично ръката си в джоба на сакото. То беше толкова мокро, че скритият вътре пистолет се очертаваше ясно. — Ще извикате ли полицаите?

Дънкан замълча за миг, после каза:

— Зависи от това, дали ще успея да те задържа — погледна красноречиво към него той. — Може пък да се окажеш по-бърз от мен и да офейкаш, преди да успея да те спра.

Уили разбра много добре какво искаше да му каже управителят и си отдъхна. Извади от джоба малък пистолет и му го подаде.

— Съжалявам за това, господине — каза и посочи пистолета. — Помогнах на инспектор Джеймс, сега е време да се погрижа за себе си.

— Настоявам да вземеш някаква храна за из път. Матилда, сложи му още чай и захар — нареди Дънкан и се усмихна на младежа.

Уили го погледна слисано, но постепенно се успокои.

— Не знам защо го правите, господине, но ви благодаря.

— Да кажем, че идването ти тук, за да съобщиш за инспектора, говори много за теб. Мисля, че не си такъв изпечен бандит като онези, които полицията залови в Бъркалдин.

— Аз бях с тях и съм виновен, че се забърках с тези убийци. Но не съм участвал в гаврата със семейство Хелпин, кълна се в гроба на майка си. Ако знаех какво се канят да направят, щях лично да ги застрелям.

Дънкан кимна с разбиране. Действията и погледът на младежа потвърждаваха думите му. Беше едно добро момче, случайно попаднало в лоша компания.

Матилда се върна скоро с торба, пълна с продукти. Уили я пое и благодари. Беше готов да продължи пътя си. Тъкмо я мяташе на гръб, когато се чу изстрел. Той изстена и се свлече на пода. Стаята се напълни с лютив барутен дим. Писъкът на Матилда заглуши ругатните на Дънкан.

На прага на вратата стоеше Гренвил, насочил срещу смъртоносно ранения младеж пистолет. От дулото му се извиваше тънка струйка дим. Куршумът бе улучил Уили в гърба и върху дрехата му се появиха малки кървави петна, които бързо започнаха да се разширяват.

— Уцелих копелето! — победоносно извика Гренвил. — Това ще го научи да не посяга на чуждото.

Той погледна победоносно към Дънкан и се озадачи от гневното му изражение. Защо глупакът не се радваше, че бе свалил натрапника, който явно бе дошъл да краде? Майната му на тоя селянин. По-важното беше, че ще има с какво да изненада приятелите си в клуба. Какво удоволствие беше да притежаваш върховната власт да отнемеш човешки живот. Отдавна имаше желание да го направи, особено докато яздеше малките момиченца в своя публичен дом.

Той се вгледа в простреляния, който лежеше в краката му в локва кръв. Както и да се казваше този хлапак, последното запомнено име в живота му щеше да бъде Гренвил Уайт.