Питър Уот
Горда птица (16)

15.

Слънцето вече подаваше чело над мълчаливата равнина. Тъкмо време за умиране, помисли си Люк с прикован на изток взор. Облегнат на едно сухо дърво, той довърши последната страница от дневника, който му бе подарила Кейт. Беше му го купила, за да го накара да запише в него всичко за австралийския буш и за своя изпълнен с приключения живот на бунтовник и златотърсач, но дълго време страниците му оставаха празни. Сега го бе отворил, за да запише последната глава от живота си.

Думите бяха простички, но изпълнени с любов. Не съжаляваше за нищо, освен че нямаше да има възможност да подържи детето им в ръце, нямаше да може да го поведе из кривите пътеки на тази дива земя и да го научи на всичко, което знаеше за нея. Но такъв беше животът. Кейт нямаше нужда от такъв като него — парализиран от кръста надолу, безполезен и никому ненужен — въздъхна дълбоко той.

Мъртвият му кон лежеше само на метри от сянката на дървото, до което бе успял да се добере. Преди два дни, подплашено от едно скално кенгуру, което изскочи току под копитата му, животното бе изпаднало в паника и се бе дръпнало силно назад. Конят и ездачът му паднаха тежко на земята. Конят счупи преден крак и жално зацвили. Люк изпадна в безсъзнание. Когато дойде на себе си, с ужас осъзна, че гръбнакът му е счупен. Можеше свободно да движи ръцете си, но от кръста надолу не чувстваше нищо. Успя да се примъкне на лакти до коня и стреля в него, за да прекрати агонията му. После с нечовешки усилия освободи торбата от седлото и допълзи с нея до близкото дърво. Подпря се на дънера и зачака.

Оттогава бяха минали повече от трийсет часа и той много добре осъзнаваше, че възможността някой да мине през това забутано място е минимална. Така че Люк чакаше по-скоро смъртта, отколкото помощ.

Какво го бе довело в този пущинак? Златото, разбира се. Старите навици умират последни, ядно помисли той. Именно те бяха причина да се отклони от пътя за Бърктаун. Беше чул, че тук започнали да намират отделни късове от скъпия метал, и реши да опита късмета си, ей така, почти на шега. Може би този път късметът щеше да му се усмихне. Оказа се, че дори няма да има кой да го погребе.

Но дори и да бъде открит от някой заблуден пътник или от златотърсачи, за какво му беше този скапан живот? Не, по-добре да си отиде, отколкото да води жалко съществуване на инвалид. Да бъде бреме върху плещите на Кейт и да вижда всеки ден съжалението в очите й.

Кога трябваше да натисне спусъка на колта? Утре сутрин? Или довечера, когато нощта затъмни хоризонта? Не, не искаше последното нещо, което ще види от света, да бъде непрогледната тъмнина. Искаше да отнесе със себе си великолепната картина на събуждащото се за нов живот австралийско слънце.

Мислите на Люк се насочиха към Кейт и нероденото бебе и очите му се напълниха със сълзи. Бог дава и бог взема, поклати глава той. Религията на Кейт забраняваше самоубийството. За нея това беше смъртен грях. Но неговият дух беше много по-близо до туземците, из чиято земя бродеше вече двайсет години. Може би след смъртта душата му щеше да се всели в скалите, чиито недра криеха скъпоценното злато, мисълта за което бе управлявала целия му живот.

Той затвори дневника и внимателно го уви в резервната риза, която Кейт бе сложила в багажа му. Прибра го в торбата и я завърза с кожения ремък. Не искаше животните да разкъсат последните думи към жена му. Един ден някой щеше да открие костите му и може би щеше да занесе торбата на Кейт. Много му се искаше тя да научи колко много я бе обичал и колко щастлив е бил с нея.

Слънцето вече простираше оранжевите си ръце над червената изгоряла земя, когато Люк вдигна револвера.

— Сбогом, любима. Винаги ще те обичам — прошепна той и натисна спусъка.

Ехото разнесе изстрела из равнината.