Питър Уот
Горда птица (23)

22.

Преди слънцето да запали земята, британската армия, строена в каре, с насочени навън пушки и байонети, пое към вражеските позиции. Конете зацвилиха заплашително, колелетата на оръдията затракаха по неравния път. Мулетата, оставени с водачите във военния лагер, зареваха жаловито към братовчедите си, които носеха на гръб бенгалските кавалеристи — безстрашни мъже със зорки погледи, буйни бради и огромни тюрбани. Прахта под ботушите на десетхилядната армия се издигна и задави гърлата на войниците, но те продължиха да крачат смело към воините на Осман Дигна, разположени на хълмовете зад село Тамаи. Само една малка част беше оставена да пази базовия лагер, където бяха ценните запаси от храна, муниции и вода.

Патрик Дъфи и редник Макдоналд бяха в задната част на карето, където бе разположен доброволческият отряд от Нов Южен Уелс. Те вървяха сред облаци от прах и потта се лееше от тях като река въпреки ранния утринен час. Останките от строените от кал и слама къщи на селото показваха, че скоро са били използвани за временно прикритие от дервишите.

Врагът се виждаше, но все още беше извън обсега на пушките им. Войниците напредваха бързо, но дервишите също не стояха на едно място, отстъпваха по склоновете и продължаваха да поддържат безопасна дистанция. Това изнерви генерал Гордън, който искаше да се впусне в битката и да приключи веднъж завинаги и с Осман Дигна, и със съюзника му Махди. Но играта на гоненица продължи и надеждите му да хвърли напред модерната си армия скоро започнаха да се изпаряват. Дервишите разбираха много добре, че въпреки религиозния плам и фанатичната си всеотдайност техните копия, щитове, саби и древни мускети са слаба защита срещу британската бойна машина.

Воините на Дигна предпочитаха партизанската война. Нападаха под прикритието на нощта, после се изтегляха в планините, като охраняваха строго достъпа на британците до най-ценното в областта — водата.

Бенгалските ескадрони предприеха не един и два набега в опит да минат зад дервишите и да ги обградят. Британците им помагаха, като стреляха хаотично нагоре по склоновете. При всеки изригнал фонтан от пръст и дим войниците надаваха възторжени викове. Наоколо замириса на барут.

Тренираният слух на Патрик долови слабия звук от ответния огън на дервишите. Колкото и несъвършени да бяха оръжията им, някои от техните куршуми попаднаха в квадрата от войници. Помислил, че някой го удря по рамото, австралиецът зад него изпсува цветисто, но изведнъж осъзна, че е улучен и гневът отстъпи място на изумление. Малко по-назад друг доброволец извика и подскочи. Куршумът го улучи в крака.

Другарите им веднага се притекоха на помощ и ги изтеглиха назад към каруцата на лечебницата. Склонът ставаше все по-стръмен, но нареждането беше да продължат напред в каре, въпреки непосилната задача да запазят формата си по неравния, осеян с дървета терен.

Патрик чу заповедта и изруга под носа си. По-разумно беше да се върнат в лагера. Беше очевидно, че черноглавите, както взеха да наричат дервишите заради увитите около главите им черни парцали, ги разиграват и нямат никакво намерение да приемат открита битка. Походът можеше да продължи вечно или поне докато провизиите и бойният ентусиазъм свършат. Не, тук трябваше да се подходи по друг начин, поклати глава той.

Сякаш прочел мислите му, редник Макдоналд изсумтя:

— Не съм сигурен, че това препускане из планините ще ни докара до нещо добро, сър. По-добре да се върнем в Суакин и да убедим жените им в добрите си намерения.

— Може и да си прав, редник — ухили се арогантно Патрик, — но като се замисля, венерическите болести са донесли на армията повече смърт, отколкото копията на черноглавите.

Ангъс не отговори. Той имаше своя гледна точка по въпроса. След няколко години активна служба в армията войникът на Нейно величество ставаше нехаен към утрешния ден. Всяка следваща битка можеше да го остави завинаги на бойното поле. Защо тогава да не вземе това, което му се предлага сега? Шотландецът благославяше карираната си поличка, която според него беше измислена, за да може възможно най-бързо да задоволи мъжките си нужди, без да го е грижа за последствията. Виж, онези с панталоните имаха достатъчно време да обмислят риска, докато развързват неудобните си дрехи. Само мъж, оставил в родината любимо момиче, можеше да се притеснява за такива работи.

Към края на деня се разбра, че придвижването из планините и спорадичните атаки между британците и дервишите са безсмислени, и беше дадена заповед да се върнат в базовия лагер. Макар че австралийските новаци бяха разочаровани от това развитие на нещата, виждаше се, че и те мечтаят за почивка и здрав сън.

Но не всичко още беше загубено. Все пак беше пролята колониална кръв в чест на Нейно величество, а и утре предстоеше нов ден.

На връщане войниците забелязаха, че над малкото останали цели постройки в село Тамаи се стеле гъст задушлив дим. Генерал Греъм бе заповядал мястото да се изравни със земята, за да се даде урок на дервишите, и заповедта бе изпълнена. Воините на Махди останаха зад прикритията си и стоическа издържаха на гледката. Домовете им пламнаха, после се срутиха с грохот под тежестта на пламъците, но те не помръднаха. Рано или късно британците щяха да си отидат. Тогава те щяха да се върнат и да ги построят наново. Явно такава беше волята на Аллах.

Малко след като се прибраха в лагера, извикаха Патрик в главната квартира и той реши, че ще искат устен доклад за поведението на австралийския отряд по време на похода. Но когато влезе в палатката на генерал Хъджис, видя, че приятелят му не е сам. Той разпалено коментираше нещо с полковника от артилерията, който бе ръководил челния отряд по време на похода.

— Капитан Дъфи — обърна се Хъджис към него, след като Патрик влезе и поздрави по устава двамата офицери, — с полковник Ръдърфорд тъкмо говорехме за вас.

Патрик погледна озадачено полковника, но лицето на артилериста остана непроницаемо.

— Полковникът се възхищаваше от отличното ви представяне на ринга в Суакин миналия декември, когато се състезавахте за титлата с боксьор от неговата част. Предлага да дадем още един шанс на артилеристите да защитят честта на юмруците си.

— Според мен днес неговите хора защитиха достойно името си.

Полковникът прие ласкателните думи с усмивка.

— Те наистина направиха всичко по силите си, капитане — отвърна той. — Но се страхувам, че изстреляхме патроните си напразно.

— Полковникът има идея как да подобри ефективността на оръдията си, капитане — обади се Хъджис и гласът му стана някак тайнствен. — Намирам плана му за доста интересен. Но за съжаление крие риск за този, който изяви желание да се заеме с изпълнението му. Между впрочем, как е раната ви?

— Не заслужава толкова внимание, сър — отвърна весело Патрик и раздвижи ръката, за да докаже думите си. — Сър, мисля, че не бива да оставам повече в сянка. А и австралийците се държаха наистина мъжки, като се има предвид, че това е първата им бойна задача.

— Така е — отвърна разсеяно генералът и зарея поглед към залязващото слънце. Виждаше се, че умът му е зает с друго.

Той отново погледна Патрик и каза притеснено:

— Разбира се, първо ще трябва да докладвам на бригадния генерал, но съм сигурен, че ще получа съгласието му, като имам предвид положението в момента.

— Предполагам, че генералът е не по-малко бесен заради безсмисления поход от моите австралийци — забеляза Патрик. — Те също мечтаят за решителна битка с хората на Махди.

Хъджис кимна и Патрик съобрази, че каквото и да беше конкретното предложение на полковника, то имаше за цел да удовлетвори желанието и на генерала, и на доброволците от колония Нов Южен Уелс.

— Дервишите със сигурност ще допълзят и тази нощ — започна Хъджис — и ние ще хукнем след тях. Ще си играят с нас на сляпа баба, защото познават планината като петте си пръста. И ще стават все по-арогантни. Но всеки войник знае, че дори и дервишите се нуждаят от защитено място, където да се приберат на сутринта. Сигурен съм, че опитен разузнавач би могъл да открие това място. Ако нашите артилеристи знаеха накъде да стрелят, биха били много по-ефективни. Ще можем да ги пипнем, докато седят спокойно в скривалището си, чешат си задниците и се поздравяват за нощните си попадения. Имаш ли някакво предложение кой би могъл да ни помогне за успешното изпълнение на тази задача, Патрик?

Младежът въздъхна и огледа кафеникавите хълмове зад руините на селото.

— Аз бих могъл да огледам участъка. Сигурен съм, че ще намеря лагера им.

— Отчитате ли риска да попаднете на някой партизанин, докато се промъква към лагера ни под прикритието на нощта? — загрижено попита генералът.

— Ще се справя, сър — отвърна тихо младежът.

Хъджис прекрасно знаеше, че единствен капитан Дъфи е способен да се справи с тази задача. Младежът бе доказал смелостта и хладнокръвието си в няколко поредни кървави битки. А и физическата му сила в този момент беше от огромно значение.

— Не се съмнявам, че ще се справите, капитане — каза той и полковникът кимна в знак на съгласие. Той знаеше каква сила притежават юмруците му и бе сигурен, че ако се наложи да влезе в двубой, няма да се даде на никого. — Тогава ще информирам бригадния генерал за плана ни. През това време вие можете да се подготвите за излизането си от лагера. Привечер ще дойда да ви попитам за окончателното ви решение, но засега вървете при капитан Торнкрофт и му съобщете, че през нощта ще се наложи да излезете извън охранителната линия. Предните постове трябва да са предупредени, за да не ви застрелят. А това не бива да се случва, преди да предадете важната информация на полковник Ръдърфорд.

— Сър! — козирува чинно Патрик. — Ако това е всичко, позволете ми да се оттегля и да се заема с подготовката си.

— Разбира се, капитан Дъфи, свободен сте.

— Бог да ви пази, капитане — топло му се усмихна полковникът. — Надявам се с ваша помощ да набием в главите на черноглавите кой командва тук. Но също така се надявам, че когато всичко приключи, ще се видим в Суакин, където моите войници ще се опитат да ви отнемат шампионската титла.

Преди да се върне при Макдоналд, който го чакаше за вечеря, Патрик намина през лечебницата, за да види как е редник Франсис Фарел. Искаше му се да си поговори с мъжа, който беше нещо като далечен роднина на семейството му в Сидни и бе свързан с най-свидните му детски спомени.

Колко скъпи му бяха онези невинни години, когато вярваше, че Даниъл Дъфи е негов баща, а Майкъл — отдавна починалият му чичо. Но после Даниъл и Инид му разкриха истината за смъртта на баща му и предателството на майка му. Сега семейство Дъфи му липсваха, имаше единствено любовта на баба си.

Лекарят го поздрави приятелски и изтри ръцете си в опръсканата си с кръв престилка. Не, редник Фарел все още не бил добре, отвърна на въпроса му той, и в близките дни нямало да се върне в частта. Патрик кимна, пожела лека вечер и тръгна към фланга, където бе разположен австралийският доброволчески отряд.

Ангъс не откъсваше поглед от странното изражение на лицето на капитан Дъфи. Мисията бе одобрена от генерала и той трябваше да напусне лагера с последните слънчеви лъчи. Бе разказал накратко всичко на ординареца и Ангъс усети тревогата на началника си. Погледът му блуждаеше като на войник преди битка. Сякаш се питаше дали този път късметът няма да му изневери.

— Вземете това, капитане — каза тихо той и извади нещо метално от ботуша си. — Ще имате нужда от него.

Патрик пое дългия двуостър нож от ръцете на ординареца си. Подаръкът го зарадва и едновременно с това го изненада. Направен от американския полковник Бауи, преди битката при Аламо, ножът бе станал много популярен сред мъжете, които се нуждаеха едновременно от остър връх и резец.

— Благодаря, редник — каза пресипнало Патрик. — Тази стомана е по-добра от английската.

Той огледа още веднъж ножа. Тайно се надяваше да не му се налага да го използва. Кой знае защо имаше повече вяра в силата на Шийла-на-гиг.