Питър Уот
Горда птица (43)

42.

Природата се събуди от милувката на слънчевите лъчи и из долината се разнесоха първите утринни звуци. Сенките на конниците се очертаха на хоризонта и започнаха да нарастват с приближаването им към свещените хълмове на Глен Вю. Недоспалите мъже напредваха бавно след командира си, който следваше по петите аборигена, посочен от Камерън за техен водач.

— Имало следи чак там — спря за миг той и посочи нагоре.

Гордън проследи пръста му и видя скалистия връх, израснал сякаш направо от сивия храсталак и покрит с корона от последните залязващи звезди. Как бе възможно такова спокойно и красиво място да крие в себе си зло, зачуди се той. Спомни си за зловещите истории, които бе чувал от баща си. Въпреки че се присмиваше на суеверието на туземците, Хенри Джеймс се смущаваше винаги, когато станеше дума за Глен Вю.

— Внимание! — предупреди той. — Полицай Джордж, при мен!

Един от туземните полицаи бързо приближи коня си.

— Огледай плитчините край реката. Съобщи веднага, ако видиш нещо подозрително — нареди той.

Полицаят кимна и се отдалечи. Другите приеха команда „свободно“.

Тайно в себе си Гордън се надяваше Уолъри и Питър да не са на свещения хълм. Полицаите щяха да подушат наоколо, да установят, че ги няма, Гордън щеше да се върне в Таунсвил и да си подаде оставката. Но необяснимо защо страхът започна бавно да пълзи из вените му и да сковава съзнанието му. Беше от онези странни усещания, които Кейт Трейси наричаше предчувствие.

Полицаят, изпратен на разузнаване, се върна и разпръсна тягостните му мисли. Беше възбуден и Гордън усети, че стомахът му се свива.

— Открил нещо, бос — задъхано рапортува той и инспекторът даде знак да тръгнат към реката.

Не извади пистолета от кобура си, но хората му веднага заредиха карабините. След минути достигнаха до една поляна сред малка горичка до реката. Матилда спеше, свита на кълбо до угасналия през нощта огън. Капитанът се разпореди един от хората му да слезе от коня и да я арестува. Девойката отвори очи и първото нещо, което видя, бе насоченото към главата й дуло на карабина. Държеше я един туземен полицай. Зад него имаше цяла редица униформени мъже, които изглеждаха черни на фона на изгряващото слънце. Гледаха я със смесица от любопитство и похот. Тя се опита да скрие страха си, не искаше да изглежда жалка пред тях.

— Какво име, момиче? — грубо попита полицаят. — Матилда?

Матилда разбра, че няма смисъл да отрича, и кимна с глава. Този факт явно зарадва конниците. Те се оживиха и зашушукаха помежду си. Един от тях се обърна към капитана.

— Това момиче на полицай Питър Дъфи.

— Няма вече полицай Дъфи! — поправи ги Гордън и се вгледа с любопитство в красивата девойка. Изключително красива. Питър беше късметлия.

— Къде твой мъж? — заплашително се наведе над нея полицаят. — Близо?

Матилда знаеше отлично английски, но се направи, че не разбира въпроса. Туземецът разбра, че тя хитрува, и вдигна приклада на пушката си над главата й.

— Няма смисъл да я нараняваме — намеси се Гордън. — Ще го намерим и без нейните обяснения.

После се обърна към местния водач:

— Знаеш ли къде се намира онази пещера, за която нирамбура казват, че е свещена?

Водачът се сви като ударен на седлото си и избягна погледа на капитана.

— Ей там, право нагоре — измънка и посочи с глава. — Но недобре черни отиват там.

Ръката му сочеше най-големия хълм от веригата.

— Къде точно? — попита, без да обръща внимание на притеснението му Гордън.

— Нагоре. Нагоре, при черни скали.

Гордън огледа склона, по който слънчевите лъчи вече пълзяха и подсилваха сенките на островърхите камъни. Видя малка издадена скала, прилична на гранит, а под нея — дълбока сянка. Това би могло да е вход на пещера.

— Оковете момичето — каза, все още загледан в скалата. — И го пазете добре. Не бива да бъде наранявано при никакви обстоятелства. Ясен ли съм?

Мъжете неохотно закимаха и завързаха Матилда за едно близко дърво. Инспекторът нареди да организират лагер до мястото, където бяха намерили момичето, слезе от коня и се отдалечи. Щеше да отиде сам до пещерата и лично да намери Питър.

 

 

— Уолъри ме предупреди, че ще ни намериш — каза Питър.

Той седеше с кръстосани крака пред тлеещия огън. Беше съблякъл всичките си европейски дрехи. Тялото му бе изрисувано с неразгадаеми за непосветения рисунки с охра.

Гордън стисна пистолета си и внимателно огледа вътрешността на пещерата.

— Къде е той?

— Тук някъде — измърмори Питър и разрови замиращия огън.

— Залових жена ти — побърза да каже Гордън. Тук се усещаше като хванат в капан. — Наредих да не я докосват и с пръст.

Питър остана загледан в огъня.

— Трябва да дойдеш с мен — продължи приятелят му. — Ще бъдеш съден за грабеж, а може би и за опит за убийство.

— Не отивам никъде, Гордън — отвърна бавно той. — Ако искаш да ме изкараш оттук, трябва първо да ме убиеш.

— Не ставай глупав, Питър. Много добре знаеш, че долу е пълно с полицаи. Реших да вляза в пещерата сам, защото другите ще ви застрелят.

— Можеш да слезеш и да кажеш, че не си ни открил — отбеляза Питър. — Но ти няма да го направиш. Лоялността ти към Нейно величество е по-силна от старото ни приятелство.

— След тази задача ще си подам оставката — заяви Гордън и върна пистолета в кобура. — Сара ме помоли. Каза, че само тогава ще се омъжи за мен.

— Ти… ще се ожениш за Сара?

Гордън приклекна до огъня срещу приятеля си.

— Да. В момента изпълнявам последната си задача за полицията.

— Значи наистина обичаш сестра ми. Това е новина. Но аз няма да дойда с теб. С Уолъри имаме други планове.

— Не забравяй, че арестувах жена ти — напомни му Гордън. — Ако не дойдеш, много вероятно е нейният работодател да си я вземе обратно.

— Оня пиян боклук? Сигурно ви е казал, че сме се опитали да го убием, нали?

— Да, но доколкото знам, няма доказателства.

— Защото не сме се опитвали. Ако искахме, нямаше да е жив сега.

— Знам и затова не му вярвам.

Питър се усмихна. Неговият стар приятел все още му вярваше.

— Може и да дойда с теб. Но искам първо да ми обещаеш две неща. — Гордън кимна и той продължи: — Искам да направиш всичко възможно, за да намериш работа на Матилда тук, в Глен Вю. Тя е умна, говори перфектно английски. Предполагам, че може да помага на госпожата в имението.

— Ще го уредя — увери го Гордън.

— Второто нещо… Искам да прекратиш издирването на Уолъри. Взимаш мен и забравяш за него. Това е неговата земя. Той няма нищо друго на този свят освен тези скали. Вече е стар и не е заплаха за белите.

— Искаш прекалено много от мен. — Молбата на приятеля му беше в разрез със задълженията му на полицай. — Старият бандит трябва да отговаря пред закона.

— Така стоят нещата, Гордън — упорито тръсна глава Питър. — Уреди тези две неща и идвам с теб.

В пещерата настъпи тишина. Гордън се изправи. Изражението на лицето му показваше ясно борбата, която се водеше в него. Питър го погледна със съчувствие. Решението му да се предаде беше взето много преди приятелят му да дойде. Той знаеше, че Матилда е бременна. Уолъри му бе казал, че духът на нирамбура вече расте в нея. Отговорността за нея и за детето, което тя носеше, налагаше той да поеме вината си пред закона. Знаеше, че някога ще се изправи пред Гордън и единственият начин да предотврати последиците от старото проклятие беше да се предаде. Да не позволи някой от тях да умре.

В първия момент, когато видя Гордън да влиза в пещерата, сърцето му се сви. Сякаш предстоеше да се случи нещо ужасно, сякаш виждаше раздиращи небето светкавици, които предвещаваха страховита лятна буря. Каквото и да беше, той разбра, че е въвлечен в някакъв зловещ цикъл и трябва непременно да разкъса кръга.

— Вярваш ли във всичко това? — попита Гордън, загледан в мистичните рисунки по стените на пещерата.

— Не знам, мисля, че да, макар монахините в училище да го наричаха суеверие и невежество. Може би всичко зависи от това, кой пръв ти е дал познание за света. Като слушам Уолъри, приемам всички християнски легенди за суеверие, а това тук за истина.

— Мисля, че те разбирам — отвърна приятелят му, загледан във фигурата на белия воин с издигнато над главата си копие. По него личаха следи от нещо остро, може би нож, сякаш някой се бе опитвал да оскверни древната рисунка. — Имам чувството, че ние с теб сме обречени да повторим събития, случили се преди много години.

Питър го погледна изненадано. Сега слънцето осветяваше входа на пещерата под такъв ъгъл, че хвърляше златни отблясъци по стените и фигурите сякаш се събуждаха за нов живот. Ловът продължаваше, мъжете тичаха след вечно преследваното кенгуру, белият воин се целеше в своята невидима жертва.

— И ти ли го усещаш? — тихо попита. — Сякаш някаква сила ни води по пътища, избрани не от нас.

— Страхувам се, че може да те убия, Питър — прошепна Гордън. — Или ти мен. Ето защо дойдох сам. Помислих, че двамата можем да се изправим срещу тази сила.

— Започнал си да мислиш като „чернилка“ — изкикоти се Питър. — Сякаш вярваш в магията на майолите.

— Не забравяй, че Уолъри беше и мой учител. Но аз не съм туземно копеле като теб — ухили се той. — Идваш с мен, а аз ще направя, както искаш. Уолъри ще остане свободен.

Питър стана и се приближи до купчината дрехи, върху която лежеше пушката му. Облече се бързо и подаде оръжието си на Гордън.

— Защо имам чувството, че прецаканият съм аз? — попита го приятелят му.

— Винаги съм бил по-умен от теб в училище — подсмихна се Питър.

— Така си беше — въздъхна Гордън.

Двамата мъже излязоха от пещерата и тръгнаха надолу по стръмния склон. Бъбреха си като истински приятели, спомняха си случки от детството. Гордън предположи, че Кейт може да наеме добри адвокати от Сидни, за да го защитят в съда. Другият мъж пък се вълнуваше от предстоящата сватба на Сара.

Когато стигнаха в лагера, отново бяха две неразделни в игрите хлапета, които една нощ край огъня на племето киовара се бяха заклели във вечно приятелство.

Но щом влязоха в лагера, смехът им замря. Уолъри лежеше на земята с окървавено лице. Наобиколилите го полицаи посрещнаха командира си с развълнувани възгласи. Бяха успели да хванат стария воин, докато се опитал да освободи Матилда.

После всичко стана много бързо.

Тези няколко секунди щяха да тревожат сънищата на Гордън чак до смъртта му. Питър грабна оставената от един немарлив полицай пушка до дървото и извика на Уолъри да бяга. Старият воин скочи на крака и изтръгна пистолета от ръката на загледалия се в Питър мъж, който бе оставен да го пази. Времето сякаш беше спряло.

Един полицай вдигна карабината си. Питър се извъртя и моментално насочи пушката към него. Гордън инстинктивно извади пистолета от кобура и го насочи към приятеля си.

— Не — изкрещя, когато видя, че Питър натиска спусъка. — Не, Питър! — извика отново и стреля.

Дойде на себе си едва когато усети отката на оръжието в ръката си. Куршумът уцели Питър странично в главата и кръвта му оплиска протегнатата му за стрелба ръка. Пушката падна на земята и той се строполи след нея.

Уолъри беше изчезнал.

Питър лежеше в краката на Гордън, който беше като вкаменен. Матилда се хвърли към любимия си с бързината на тигрица и обви главата му с окованите си ръце. Полицаите хукнаха към конете, за да настигнат беглеца, но хитрият дарамбал бе срязал въжетата и бе подгонил животните към равнината. Бе запазил един от тях за себе си и успя да се скрие от погледа им.

Оръжието на Гордън падна от ръката му. Той се залюля като пиян и падна на земята с очи, втренчени в жената, която галеше лицето на Питър.

Какво се бе случило? Някакво необяснимо зло бе протегнало дългата си ръка и ги бе сграбчило за гърлата, както бе направило преди години с бащите им. Проклятието! То беше по-силно от тяхната воля. Осъзнал неизбежния край, той се опита да стане. Усети, че ръката му лежи върху нещо гладко и кръгло. Погледна надолу и светът под него отново се залюля. От прашната земя се подаваше череп на дете. Те стояха върху земята, където хората на нирамбура бяха намерили смъртта си.

 

 

Лаят на кучетата предупреди Дънкан Камерън, че полицейският патрул се завръща. Той излезе да ги посрещне и веднага видя мъртвия, преметнат през седлото на инспектора. Явно бяха успели да открият поне един от тези, които търсеха. Но настроението на хората беше мрачно и това го учуди. Зад един от полицаите седеше момиче и чертите на лицето му издаваха, че е мелез.

Гордън спря пред верандата, но не слезе от коня си.

— Виждам, че сте хванали единия — посрещна го Дънкан и се вгледа в поклащащото се върху седлото тяло. — Ще го вземете ли със себе си?

— Не, ще го погребем тук, в Глен Вю — отвърна капитанът. — Тук са погребани баща му и дядо му.

— Мисля, че това е правилно решение, инспекторе — кимна управителят. — Хубаво е човек да бъде сред близките си. А какво ще стане с момичето.

То изглеждаше умно и хубаво и на Камерън му дожаля за него.

— Надявах се да й намерите някаква работа в имението. Знам, че готви добре и говори английски. Живяла е с един златотърсач и се е грижила за него. Мисля, че очаква дете от Питър Дъфи. Това проблем ли е за вас?

— Никакъв — увери го мъжът. — Госпожа Камерън също е бременна. Може да ни се наложи да търсим дойка. Нека да остане и да помага на жена ми в домакинството.

— Чудесно — заяви Гордън и се разпореди да освободят момичето.

Поне детето на Питър щеше да се роди в земята на нирамбура. А и Камерън изглеждаше свестен мъж, щеше да се грижи за тях.

 

 

Гордън пожела да погребе Питър до дядо му, старият Патрик Дъфи, и до неговия предан помощник, туземеца Били. Едва успяха да намерят гробовете, земята се бе слегнала и единствено малките купчини камъни свидетелстваха, че тук почиват костите на двамата приятели. Изкопаха яма до гробовете и Питър Дъфи намери вечния си дом на няколко крачки от дядото, когото не бе познавал. Съвпадение или игра на съдбата?

Гордън не издаде заповед за издирването на Уолъри, а и полицаите не повдигнаха въпроса. Те бяха чували за древното проклятие и тайно си шепнеха, че не е добре да гневят допълнително злите духове, които владееха това място. Нека някой друг патрул да се погрижи за това.

Щом заровиха Питър, Гордън поведе хората си назад към Таунсвил. Предстоеше му да се изправи пред Сара и да й каже, че е убил брат й. През целия път мълча, не взе участие в разговорите на хората си. Скръбта по изгубения приятел и страхът от предстоящия разговор с любимата го погълнаха изцяло.

 

 

Уолъри отиде на гроба на Питър през нощта, въпреки че Праотците му бяха забранили да посещава царството на мъртвите. Той седна на определено разстояние и започна да припява песента на мъртвите, за да преведе духа на Питър към Съновидението. Само това можеше да направи за него. Добре беше, че бе извършил ритуалите на посвещението и Питър нямаше да е сам във вечния си път.

Скоро слънцето щеше да изгрее. Старият воин знаеше, че отново трябва да напусне земята на дарамбал. Безопасните места в колонията намаляваха заедно с прииждането на все повече европейци. Накъде да тръгне? Праотците вече не говореха с него. Трябваше да намери сигурно място, за да изживее определените за него дни. Никога досега не се бе чувствал толкова самотен.

Скоро се развидели и храбрият воин стана от мястото си. Какво беше това? Вятърът или някой друг шепнеше в ухото му? „Белите няма да хванат храбрия воин! Никога!“ — закле се той пред лицето на своята родна земя. Щеше да отиде там, където преди много години един бял мъж, отдаден на религията си, го бе приютил и на когото бе обещал един ден да се върне.

Той огледа бавно познатата равнина, като се обърна последователно към четирите посоки. Може би за последен път вкусваше от свободата на волния живот. А може би не. После се наведе, събра копията си и тръгна на път.