Питър Уот
Горда птица (11)

10.

Първото нещо, което приковаваше вниманието на човек към Гордън Джеймс, бяха черните очи и гъстата черна коса. Гордън не беше много висок, но стойката и увереното му държание го правеха да изглежда точно такъв. Бронзовият загар на лицето му беше доказателство за дългите часове, прекарани на седлото, и участието му в много акции на Националната конна полиция срещу последните останали аборигени, които продължаваха да досаждат на белите с присъствието си.

Опрян на бара на единствения хотел в новопостроеното градче Клонкъри, той чакаше присъстващите да запазят мълчание, за да се представи. Не можеше да се отрече, че беше впечатляващ с красивата си униформа и ботуши до над коленете. Помещението беше пълно със собственици на ферми, търговци, златотърсачи и магазинери, които работеха с пътуващи търговци — сурови, безкомпромисни мъже с кожени панталони, разтворени на гърдите ризи и широкополи шапки, с неизбежните пушки на коленете и пистолети, затъкнати в широките колани. Те замислено подръпваха дългите си бради и оглеждаха младия офицер с интерес, но и с едва забележимо пренебрежение към наперения хлапак.

На площада пред хотела също гъмжеше от народ. Тук се бяха събрали тези, които не се интересуваха пряко от предстоящата акция и подмятаха подигравки и презрителни забележки по адрес на неспособността на полицията да се справи с проклетите калкадун. Разговорите се водеха достатъчно високо, за да бъдат чути от двамата, подпрени на верандата полицаи, които чакаха своя командир.

За разлика от оживения площад прашната главна улица беше абсолютно безлюдна. Само кучетата лаеха като побеснели от непознатата за тях миризма на коне. Жаркото обедно слънце бе прогонило хората по домовете им и никой не обърна внимание на самотната търговска кола, която изтрака надолу към големия магазин. Вътре имаше трима пътници — две момчета, малко русокосо момиче и водачът им — млад мъж с тъжно лице.

В бара всички столове бяха заети. Имаше и много правостоящи. Мъжете шушукаха помежду си, обсъждаха младия офицер и предвид младостта му изказваха съмнения в неговия професионализъм. Гордън изчака известно време, после намери празна бутилка, удари с нея по дървения бар и привлече вниманието им. Представи се и им благодари, че са дошли на срещата. После премина към същинската част:

— Знам, че убийството на инспектор Потър ви изпълни с гняв, но аз ви обещавам, че ще накажа виновниците за неговата смърт!

Мъжете бяха чували неведнъж такива обещания и не се впечатлиха. Поредният самонадеян задник от големия град, който знае всичко и може всичко, но я го изправи срещу свирепите калкадун! Веднага ще му затреперят гащите.

— Ти и кой още? В поделението ви вече не останаха хора — провикна се един фермер, скръстил ръце върху огромния си търбух. — Черните копелета ще ви причакат из пущинака и ще ви видят сметката, преди да успеете да заредите пушките. После ще извадят бъбреците ви и ще си направят угощение.

Мъжете около него зашумяха и закимаха в съгласие. Такъв опитен полицай като Потър беше убит, та това хлапе ли щеше да оправи работата?

— Хей, Хари, нека да чуем човека! — извика един мъж с американски акцент от задните редици. — Баща му беше Хенри Джеймс.

— Никога не съм го чувал — изсумтя мъжът на име Хари.

— Няма как да го знаеш, Хари — тросна се американецът. — Той беше местен човек, за разлика от теб.

— Ха така! Добре му го каза, Команчи Джак! — чуха се възгласи от всички страни.

Напомнянето, че е все още нов по тия места, укроти Хари и предизвика смях и подигравки от страна на другите мъже, на които им беше дошло до гуша да слушат от новите заселници колко по-хубаво било във Виктория и колко била примитивна новата колония Куинсланд.

Гордън мислено благодари на местните. Беше му приятно да разбере, че хората тук още помнят баща му.

— Господин Джак, ако правилно съм разбрал името ви — обърна се той към американеца. — Надявам се, че имате опит в борбата с диваците в собствената си родина.

Команчи Джак разбута мъжете и излезе напред.

— Двайсетгодишен опит, инспекторе. Дори си нося спомен от тях — опипа лицето си той. — Така ме разкрасиха, че жените се лепят по мен като мухи на мед.

Мъжът беше нисък и набит, на средна възраст, както прецени полицаят, но се държеше хлапашки като два пъти по-млад. Гордън се впечатли от нашареното му с най-различни по форма и вид белези лице. Ето един мъж, който знае как да се справя с диваците, отбеляза си наум.

— Тогава мога ли да се надявам на вашата помощ в бъдеще? — усмихна се той. — Мисля да организирам хайка срещу непокорните туземци и ще имам нужда от такива опитни мъже, за да попълня оределия състав на моите полицаи.

— Няма проблем, инспекторе — викна американецът и на лицето му се появи дива усмивка. — С вас съм.

— За съжаление нямаме възможност за парична награда — закашля се смутено Гордън. — Трябва да го имате предвид, Джак.

— Не се притеснявай, офицерче — показа жълтите си от тютюна зъби Джак. — Сега е моментът да взема няколко скалпа за спомен, че скоро няма да остане и един дивак.

Мъжете се разсмяха. Любезната покана на полицая и готовността на Джак да се присъедини към отряда им вдъхнаха надежда, че този път ще бъде по-различно. Може би с помощта на снайдерите и револверите най-сетне щяха да успеят да прогонят досадниците.

Един мъж, който имаше личен опит в борбата с калкадун, слушаше внимателно всяка дума на младия инспектор. Това беше полицай Питър Дъфи. Той седеше тихо в ъгъла, подпрян на пушката си, с преметнат през гърдите патрондаш. Беше избран да придружава инспектора при посещението му в града и бе доволен от задачата си, тъй като двамата някога неразделни приятели не се бяха виждали отдавна. Гордън бе командирован тук, за да поеме деморализирания след смъртта на инспектор Потър местен полицейски отряд, но двамата все още не бяха намерили време да се видят насаме.

Като малки момчета в Северен Куинсланд те имаха възможност да поживеят известно време с бродещото из околността племе и дори бяха стигнали до река Норманди с тях. Тогава бащата на Гордън бе тръгнал да ги търси и само намесата на Уолъри спаси бившия сержант от сигурна смърт.

Питър сравни своя живот в Националната полиция с този на приятеля си и неволно се усмихна. Всъщност Гордън трябваше да бъде следотърсач, а Питър — началник. Той беше много по-добре образован от него, а Гордън беше истински виртуоз в откриването на следи из шубраците. Винаги се бе представял по-добре при задачите, които им поставяха аборигените, когато ги учеха на своите бойни умения и хитрости, докато Питър наблягаше повече на книгите.

Когато двамата се записаха в полицията, Гордън автоматично получи чин, докато Питър бе изпратен в казармите като прост полицай. Нищо лично, беше обяснил смутено Гордън. Наистина нищо лично. Питър беше „чернилка“ и следователно бе невъзможно да е по-умен от който и да е бял. А и баща му беше Том Дъфи — разбойник и трън в очите на конната полиция отпреди десетина години.

— Някога срещал ли си се с воини калкадун, инспекторе? — попита директно един брадат пътуващ търговец. — Истински дяволи. Взимат добитъка пред очите ни, ядат ги пред очите ни и в същото време ни се присмиват. Те не са като другите туземци, а аз съм срещал много племена по време на пътуванията си. Тези са истински хиени.

— Признавам, че не съм се сблъсквал с тях. Но няма начин да са по-умни от ония в област Кеърнс, в чието разселване съм участвал. Навсякъде са еднакви.

— Така каза и инспектор Потър — обади се Команчи Джак и мъжете заклатиха глави. — Той ги сравняваше с индийците. Но аз знам от собствен опит, че апачите например воюват по различен начин от арапахите. Тези диваци тука ми приличат на апачите, а те не са никак миролюбиви. Не, сър, няма да се справим лесно с тях!

— Благодаря за съвета, Команчи Джак — погледна го приятелски Гордън, — но съм сигурен, че тренираните полицаи на Нейно величество струват повече от всички аборигени в колонията. И дай боже, след време да я наречем бивша колония, както направиха хората във вашата родина, господине.

Тази шега и напомнянето за бурната неотдавнашна история на САЩ отвори сърцата на присъстващите и докара широка усмивка на лицето на Команчи Джак.

— Дано, инспекторе, дано! — чу се одобрителен шепот.

Закачката между опитния американски воин и младия офицер получи мълчаливото одобрение на местните жители. В крайна сметка той бе успял да ги спечели. Щом беше готов да се облегне на такива опитни мъже като Команчи Джак, те щяха да го приемат за техен командир.

— Е, господа, мисля, че засега изчерпахме темата. Надявам се да ви видя отново тук след две седмици. Тогава ще ви изложа плана за действие и се надявам да разрешим проблема с калкадун веднъж и завинаги.

Помещението зажужа като кошер. Мъжете разместиха столовете, наставаха и шумно изразиха готовността си да изслушат плана му. Гордън си взе довиждане с хората и се обърна към Питър, който все още седеше на стола си.

— Полицай Дъфи?

— Сър?

— Тръгваме за казармите.

— Разбрано, сър!

Той се надигна и последва шефа си навън в обедната жега. Инспекторът свали кепето и избърса потта от челото си. Двамата полицаи станаха от стъпалата на верандата и козируваха. Всички се запътиха към конете. Гордън се качи на коня си, обърна се към Питър и каза тихо:

— Ела при мен след вечерното занятие.

— Слушам, сър!

— Имаме много да си говорим — добави Гордън и му намигна. Това разчупи леда между двамата приятели, разделени от разликата в йерархичната стълбица.

Групата се отдалечи от хотела и пое по главата улица. И четиримата полицаи яздеха стегнато, с изправени гърбове и горда осанка. Това не остана незабелязано от хората, скрили се от горещината под навесите на верандите си, и те приветстваха младите полицаи с усмивки и махане с ръка. Слухът, че синът на Хенри Джеймс е поел командването на местното полицейско управление, вече бе плъзнал из града. Много от старите жители помнеха подвизите на сержанта при разселването на племената в района на Кенеди. Ако синът беше наполовина добър колкото бащата, съществуваше някаква надежда, че този път ще прочистят земята си от проклетите калкадун.