Питър Уот
Горда птица (15)

14.

Щом влезе в приличащия на лабиринт магазин на „Вонг и синове“, Майкъл се пренесе като с магическа пръчка в Ориента. Богатият екзотичен мирис на източните подправки му беше добре познат, тъй като бе прекарал доста време в Кошин, Шанхай, Хонконг и Сингапур и уханието им дойде като истинска благодат след задушаващата воня на отходни води в Таунсвил.

Той изчака очите му да привикнат със сумрака в помещението и насочи поглед към огромния евроазиатец, който водеше задълбочен спор с някакъв дребен китаец. Двамата се караха на китайски и не го забелязаха.

— Поздравявам всички, на които едното око е дръпнато, а в другото кипи ирландско безумие — провикна се той.

Собственикът подскочи от обидата, но щом видя кой е нахалникът, на лицето му се появи щастлива усмивка.

— Майкъл Дъфи! Ах, ти, дърто куче! — изрева той и напълно забрави за китайския търговец, който му предлагаше джинджифил на безбожна цена. — Значи все още си жив!

С две крачки той се намери до Майкъл и сложи огромните си ръце на раменете му. Лицето му засия.

— Как я караш, старче?

— Все още дишам, въпреки усилията на такива като теб и Хорас Браун — отвърна той. — Божичко, Джон, ти наистина си се превърнал в проклет търговец! Я си погледни търбуха!

— И имам намерение да дебелея още — измърка от удоволствие той и потупа корема си. Въпреки че едва бе навършил трийсет, Джон носеше всички белези на доволен от живота мъж на средна възраст. — Така че забрави да се хвана отново на хорото, дето го играете с Хорас.

— Джон! Джон! — разпери ръце Майкъл и се престори на обиден. — Бих ли дошъл да те моля за нещо друго, освен да извадиш една бутилка от скритите запаси и да се чукнем за старите времена? Но не ми пробутвай от онова евтино оризово вино.

Джон пусна приятеля си, обърна се към дребния човечец, който гледаше с любопитство непознатия с черна превръзка, и излая нещо на техния език. Китаецът се намръщи и отговори сърдито, което накара огромният мъж да плюе и да изреве на английски:

— Предай същото и на твоите прадеди, мерзавецо!

После хвана Майкъл под ръка и го заведе в малка стаичка зад магазина, в която бяха разхвърлени кашони с различни невиждани за района стоки, счетоводни книги и амбалаж. Обърна една щайга и покани госта си да седне. После бръкна в бюрото и извади бутилка чист английски джин, пазен именно за такива случаи. Намери две малки чашки, наля от огнената течност и вдигна едната от тях.

— Наздраве! Дано Сейнт Патрик да пази знаменитите ми ирландски роднини и още по-знаменитите ми китайски прадеди — ухили се той.

Майкъл пресуши чашата.

— Разказвай! Кога се върна? — попита Джон. — Успя ли да се видиш с Кейт?

— Вчера. Видях Кейт веднага, но довечера ще отида пак.

— А Хорас Браун?

— Да, видях го и видът му никак не ми хареса. Изглежда много болен.

Джон кимна тъжно. Дребният англичанин често го посещаваше, за да поговори на китайски и да си припомни славните години. Професионалните им връзки отдавна бяха прераснали в приятелство, въпреки че евроазиатецът предпочиташе да не си спомня за миналото. С парите от откупа на кошинската принцеса той бе отворил магазин и бизнесът му вървеше доста добре. Хорас го информираше за местонахождението на Майкъл и за всичко, свързано с него, което не беше държавна тайна. Но с времето визитите му ставаха все по-редки. Ракът не му позволяваше да се движи спокойно и напоследък дори опиумът, с който Джон го снабдяваше, не успяваше да притъпи болката.

— Страхувам се, че няма да изкара и година — наведе глава той. — И с него ще си отиде една голяма част от миналото ни, приятелю.

— Международният отдел скоро ще му намери заместник — горчиво въздъхна Майкъл. — Копелета, въобще не ги е грижа за него!

Джон повдигна учудено вежди. Можеше да се закълне, че долавя привързаност към мъжа, който толкова често си бе играл с живота на приятеля му.

— Какво ще правиш, когато Хорас си отиде? — попита. — Нали знаеш, че винаги има място за теб тук?

Майкъл се усмихна тъжно.

— Благодаря ти, приятелю! Но трябва да свърша още нещо, преди да помисля къде да се установя.

Джон веднага се досети, че Дъфи продължава да работи за Хорас и това е причината да дойде тук.

— Аз имам много работа с магазина — побърза да каже, преди Майкъл да продължи. — Не мога да ти помогна.

— Колко добре ме познаваш, Джон — въздъхна ирландецът. — Наистина дойдох да търся помощ от теб.

Лицето на Джон помръкна. Здравият разум му нашепна да избягва всякакви професионални разговори, но не беше ли приятелството по-силно от разума. Той обожаваше работата си и красивата си съпруга, кошинската принцеса, която му бе родила две прекрасни деца. Но Майкъл си беше Майкъл — приятел за цял живот.

— За какво става дума — попита той с изтънял глас и избегна пронизващия поглед на приятеля си.

— Нищо особено — небрежно отвърна Майкъл. — Просто си помислих, че ще искаш да дойдеш с мен до Сидни. Да опипаш почвата за евентуално разрастване на търговията ти. Това е всичко.

Звучеше просто, дори примамливо, но Джон знаеше, че всяка стъпка на Майкъл бе рискована.

— А другото? — попита той, ядосан на себе си, че толкова лесно бе приел предложението на наемника.

„Всъщност защо не си признаеш, че ти липсва безумието на онези дни, дърто магаре“ — нахока се той наум. Имаше всичко, за което можеше да мечтае човек — процъфтяващ бизнес, чудесен дом. Беше уважаван член на местния конен клуб и имаше собствена конюшня. Освен това беше посредник при всяка сделка между местните бизнесмени и търговците от Изтока. Уважаваха го и белите, и китайците заради уменията и честността му. Но красивата му съпруга нямаше никога да разбере копнежа му по волния живот, въпреки че би се подчинила на всяко негово решение, защото така правеха китайските съпруги, дори и принцесите.

— Хорас мисли, че немците ще се опитат отново да анексират Нова Гвинея — каза тихо Майкъл. — Това е последната задача, която изпълняваме за него. Обещавам.

— Но защо в Сидни? Забрави ли, че там са приготвили бесилка за теб?

— Нямам избор. Фон Фелман е там.

Джон не познаваше лично барона, но беше чувал за него от Майкъл. И чутото бе накарало кръвта му да изстине. Прусакът беше жесток човек.

— Значи, ако полицията случайно пропусне да те обеси, Фелман ще го направи със сигурност — подметна той. — Или някой друг като него.

— Може и така да е — замислено отвърна Майкъл. — Но никой не е вечен. Само споменът за нас остава да живее в децата ни, а после в техните деца.

Той замълча и се размърда, сякаш мястото му беше неудобно. Как би могъл да го запомни неговият син, когато не го познаваше?

— Дяволите да те вземат, Дъфи! — изруга Джон. — Знаеш, че няма да те оставя сам. Кога тръгваме?

Майкъл се ухили до ушите.

— Веднага, щом успееш да измислиш някаква лъжа пред жена си. Вече съм резервирал билети.

 

 

Нетърпението, което караше Сара да не откъсва поглед от прашния път, най-сетне беше възнаградено. Майкъл дойде, отвори една красива кутия и разгъна най-прекрасната рокля от фин плат, какъвто никога не бе виждала. Тя плесна с ръце от радост. Кейт получи красиво подвързаната стихосбирка на австралийския поет Хенри Кендъл „Планински песни“.

Сара прегърна бурно чичо си и хукна към стаята да пробва новата рокля. Ако й стоеше добре, щеше да се издокара с нея следващия път, когато Гордън дойдеше да я види.

Майкъл последва сестра си до широката веранда пред къщата. Вятърът тук се усещаше повече и щеше да е по-приятно да седнат навън и да споделят бутилката с ром, която Кейт бе приготвила за госта си. Тя обичаше да си пийва по чашка вечер. Навикът й бе останал от времето, когато пътуваше с фургоните и алкохолът й помагаше да прочисти тялото и ума си от поетата през деня прах.

Тя напълни чашите, отпи малка глътка и се загледа с обич в брат си. Колко труден и опасен живот водеше той! Младостта му си бе отишла бързо, мечтата му да стане художник бе почти забравена. „Ох, братко, дали неспокойният ти дух ще намери някога покой“ — помисли тя, докато го наблюдаваше да се взира в меките сенки на нощта.

— Знаеш ли, че все още разбиваш женските сърца? Завъртя главата на Сара, както някога направи с мен и леля Бриджит — закачи го. — Навремето всички жени, които работеха за чичо Франк, бяха влюбени в теб, дори и омъжените.

Майкъл се засмя.

— Това беше преди цяла вечност. Сега не мога да намеря и една да се завърти около някакъв си едноок бандит в залязваща младост. Отгоре на всичко без прилична работа и отдавна забравил какво е това любов. Ако не броим платената любов, която от време на време си набавям от китайските бардаци.

Откровеното му признание не шокира Кейт. Тя беше единствената жена в живота му, пред която можеше да си каже всичко.

— Ако се установиш на едно място и оставиш миналото зад гърба си… Люк смята, че си един от най-способните мъже, които е срещал. Само бог знае защо те харесва, след като на два пъти едва не го уби — каза тя и в гласа й се долови раздразнение.

Люк и Майкъл бяха работили за Хорас Браун при осуетяване анексирането на Нова Гвинея от немците. После спасиха кошинската принцеса от лапите на Морисън Морт. Бяха се научили да се уважават.

— Щеше ми се да мога да спра вече, Кейт — въздъхна той, — но имам още една задача, преди да обмисля сериозно предложението ти.

— Пак ще работиш за онзи малък англичанин, нали? — процеди през зъби тя и осъзна, че брат й има да извърви още дълъг път, преди да намери спокоен пристан. — Надявам се, че няма да наемеш отново съпруга ми за дяволската му задача.

— Приключих с Люк, сестричке. Нуждая се само от Джон Вонг. Той ще ме придружи до Сидни.

— Сидни? Полудя ли?

— Може би — отвърна Майкъл и вдигна чашата си към изгряващата луна. — Трябва да изпълня задачата и… да се изправя срещу миналото си. Не мога да продължа без това.

Кейт се взря в пробягващите сенки по красивото му лице, любопитна да види дали ще намери там признаци на страх. Тайната на самоличността му беше една от най-лошо пазените тайни в колонията. Имаше голяма вероятност слуховете, че е жив, да са стигнали до полицията в Сидни.

— Това означава ли, че ще се срещнеш с госпожа Фиона Уайт? — попита тя, като нарочно наблегна на положението й на омъжена жена.

— Фиона Уайт — повтори замечтано той и продължи да се взира през чашата си в огромната жълта луна — и другите.

Кейт бе дала дума на брат си, че няма да казва на останалите членове на семейството, че е жив. Майкъл настояваше за тяхно добро споменът за него да бъде погребан. Тя не беше съгласна с него, но държеше на обещанието си.

— Мисля, че е по-добре да оставиш миналото на спокойствие, братко — каза тихо тя. — То има лошия навик да променя настоящето.

— Тъкмо ще видя дали е така — заяви решително той, за да избегне по-нататъшната дискусия по тази тема. — Бъди спокойна, няма да поемам неразумни рискове, не искам да застрашавам живота си или този на Джон. Ще се придържам към задачата си, но ако се наложи да се срещна с някого от миналото, ще го направя. Наистина, Фиона е един от тези хора, но изборът не е мой.

— Каквото и да правиш, помни, че имаш син, когото може би някой ден ще срещнеш — прошепна сестра му.

Майкъл отметна главата си и се изсмя.

— Синът ми е офицер от британската армия. От шибаната британска армия, можеш ли да си представиш? Ако татко можеше да го види в униформата на своите врагове, щеше да се обърне в гроба. А ти се тревожиш, че един ден може да разбере с какво се занимавам аз.

— По-добре войник на Короната, отколкото да тръгне по твоите стъпки — тръсна глава Кейт. — Поне няма да се страхува от собствената си сянка. Всъщност при такъв баща не е ли логично да избере съдбата на войника?

— Не забравяй, че аз винаги съм искал да стана художник — напомни й Майкъл. Луната освети очите му и тя видя колко мъка таи в себе си той. — Не съм станал наемник по убеждение. Предполагам, че е наследил любовта към войната от рода на майка си.

В този момент Сара се показа в новата си рокля, завъртя се и направи пирует. Елегантната линия на дрехата подчертаваше всяка извивка на младото й тяло и я правеше още по-красива. Майкъл се възхити, но не от роклята, а от естествената грация на племенницата си. Беше странно такъв дървеняк като брат му да създаде това прекрасно цвете. Сигурно бе наследила красотата от майка си, помисли си той и бурно аплодира представянето й. Силният ром бе успял да прогони тревожните мисли от главата му. Той се отпусна и с радост се остави в ръцете на двете същества, които за момента бяха единственото му семейство.

След няколко часа си взе довиждане с тях и тръгна към кораба, който щеше да отплава за Сидни в полунощ. Кейт остана още малко на терасата, заслушана в гласовете на нощта. Жалните писъци на дъждосвирците изпълниха сърцето й със страх. Туземците твърдяха, че това не са обикновени птици, а скитащи в нощта духове на умрелите. Какво търсеха те наоколо? Дали не предвещаваха нещастие?

 

 

Силното тропане по вратата на семейство Коен разбуди цялата къща. Соломон се изправи като пружина в леглото си и изстена. Кой можеше да ги безпокои в този нечовешки ранен час, запита се той и с мъка свали натежалите си от съня крака.

— Джудит! — извика отвън тревожен женски глас.

— Кейт, ти ли си? — стресна се Джудит.

Скочи бързо, наметна шал на раменете си и изпревари съпруга си по пътя. Сърцето й подсказваше, че с приятелката й става нещо лошо, щом е дошла дотук по това време.

— Какво става? — извика, докато палеше керосиновата лампа.

Бледата светлина освети сънените лица на босоногите хлапета в края на коридора. Те стояха, притиснати едно до друго и я гледаха с широко отворени от страх очи. Но тя не им обърна внимание. Забърза към външната врата. Отвори я и застана пред бледата и трепереща Кейт. Не я беше виждала в такова състояние от години.

— Джудит, нещо ужасно се е случило с Люк! — изплака тя, преди домакинята да успее да каже нещо.

Джудит прегърна Кейт и я поведе към хола. Появи се и Уили, застана до Соломон и двамата се взряха безпомощно в пламтящите очи на късната гостенка. Тя беше по нощница, с наметнато на гърба одеяло. Беше ясно, че е скочила от леглото и веднага е хукнала насам.

— Сънувах страшен сън — прошепна Кейт и се вторачи в жълтата светлина на лампата. — Чувствам, че моят Люк умира на някое самотно и диво място.

Джудит не се опита да я разубеди. Приятелката й винаги бе имала пророчески сънища. Само я притисна до себе си, сякаш така щеше да поеме част от нейната болка и да облекчи душата й.

— Мътна вода… видях мътна вода. И този гарван… не го бях чувала скоро… толкова отдавна… — опитваше се да опише виденията си Кейт. Как можеше да обясни чувствата си, толкова нереални и в същото време, физически осезаеми? — Чух Люк да ме вика отнякъде… от много далече. Каза ми, че ме обича и ще ме обича дори и след смъртта, която го гледала в очите. Аз…

Тя се разрида. Двамата мъже стояха смутено до вратата на стаята, безпомощни пред тази непозната за тях сила. Само Джудит разбираше странното прозрение на приятелката си. Притисна главата й до гърдите си и я залюля като бебе. Соломон й зададе ням въпрос и тя му показа с жест вратата. Той се изниза към коридора и остави двете жени сами.

Уили мълчаливо последва възрастния мъж към кухнята. Нито един от тях не продума. И двамата се заслушаха в риданията на жените в другата стая. „Колко много страдание има на този свят“ — въздъхна Соломон и търпеливо зачака Джудит да се разпореди с какво да помогнат.

Големият стенен часовник отброи четири удара. Петнайсет минути преди да оповести петия час най-сетне се чу скърцане на столове, входната врата се отвори и се затвори. След минутка Джудит беше при тях. И двамата впиха в нея тревожни погледи.

— Отиде си. Ще се опита да поспи — каза уморено тя. — Уили, почини си още няколко часа. После ще отидеш у тях и ще й помогнеш да се приготви за път. Иска да тръгне за Бърктаун.

— Бърктаун ли? — подскочи Соломон. — Но тя може да роди всеки момент!

— Знам — вдигна ръце жена му, за да предотврати по-нататъшни препирни. — Опитах се да я разубедя, но тя е категорична. Не може да остави Люк сам. Знаеш добре, че не можеш да разубедиш лесно Кейт.

— Но как ще тръгне сама? Това е равносилно на самоубийство.

— Аз ще отида с нея — обади се Уили от ъгъла.

Джудит го дари с уморена усмивка.

— Знам, че ще я пазиш, Уилям — каза тихо тя. — Бог ще ви закриля и двамата.

Соломон погледна удивено и невярващо към жена си. Удивлението идваше от факта, че тя прие за чиста монета лунатичните брътвежи на Кейт, а неверието — от безумното твърдение, че бог ще се погрижи за една бременна жена, която всеки момент трябва да роди. После обърна глава към Уили и видя безумния блясък в очите му. Може би бог си знаеше работата, замисли се той, просто избираше странни хора за свои помощници.