Питър Уот
Горда птица (45)

44.

Патрик стоеше на пристанището в Суакин и гледаше отплаването на сънародниците си. Песента на австралийците „О, мой роден дом“ огласяше крайбрежните води на Червено море. Мъката по дома го завладя. Неговият дом беше там, накъдето се отправяха те — в онази далечна, древна, изсушена от слънцето и вятъра Австралия. Скоро и той щеше да се завърне в Сидни, веднага след като намери Катрин и й зададе въпроса си. Корабът се скри зад кълбото от сивкав дим. Патрик се обърна и тръгна бавно към приготвящите се да напуснат Судан британски войски.

Въпреки че дервишите не бяха победени, британското общество беше удовлетворено от усилията на командващия армията генерал лорд Уолсли да отмъсти за смъртта на генерал Гордън паша. Мюсюлманите бяха понесли огромни загуби и се смяташе, че империята е дала добър урок на неверниците.

Оставката на Патрик бе приета и отложена във времето, когато се приберат в Лондон. Но преди да напуснат бреговете на Африка, му оставаше да свърши още една важна задача. Скоро щеше да се проведе шампионатът по бокс в частта и редник Ангъс Макдоналд бе изявил желание да отнеме титлата от Патрик. Приятелството си беше приятелство, но тук ставаше въпрос за пари и за нашивки на пагоните, а и за чест. Така че след два дни капитанът и редникът щяха да се изправят един срещу друг на ринга. Щеше да бъде тежка, равностойна битка. Времето беше малко, а той знаеше, че още не се е възстановил напълно. Трябваше веднага да възобнови тренировките.

Редник Франсис Фарел стоеше на палубата на заминаващия кораб и се взираше в самотния офицер на сушата. Не можеше да види добре лицето му, но знаеше, че това е капитан Патрик Дъфи. Той поклати отчаяно глава и измърмори: „Защо стана така, Патрик? Какво ме спря да ти разкрия, че баща ти е жив?“

— Съжалявам, че сте изминали целия този път напразно, господин Дъфи — извини се капитанът и огледа високия широкоплещест мъж с бял костюм по последна дума на модата. — Писмата, които ви представяха, бяха изтеглени обратно от подателя им.

Майкъл изгледа офицера, който се сви зад огромното си, украсено с дърворезба бюро. Главната квартира се намираше до пазара и от прозореца долитаха гласовете на търговците — гърци, араби, суданци — и на клиентите, които се опитваха да смъкнат цената на интересуващата ги стока. Вечният пазарлък, независимо за какво ставаше дума.

Кой знае защо Майкъл не се учуди от новината. Още с пристигането си в Суакин започнаха да го прехвърлят от една служба в друга, отпращаха го с неясни извинения, докато не попадна на този капитан, който му обясни ситуацията. Той беше мъж на възрастта на Майкъл и многото ордени и медали по униформата му показваха, че е опитен и смел боец.

— Капитан Френч, идвам от много далеч. Знам, че познавате подписа върху препоръчителните писма, които нося със себе си — заплашително се надигна той. — За мен е необяснима съпротивата ви да се срещна с капитан Дъфи, като се имат предвид препоръките.

Капитанът, явно притеснен от думите му, заби поглед в бюрото си. Беше му наредено да задържи ирландеца и да го качи на първия кораб обратно за Австралия.

— Вашите писма бяха анулирани с телеграма, изпратена от казармите във вашата Виктория, ден преди да пристигнете, при това лично от подписалия препоръките ви човек.

Защо, по дяволите, Годфри бе отменил собствените си писма? Какво беше наложило тази неочаквана промяна? Лейди Инид! Това беше единственият възможен отговор. Беше научила, че Патрик е жив, и се отказваше от услугите му.

— Значи няма да мога да се видя с капитан Дъфи? — изсумтя той.

— Така излиза, господине. Имаме заповед да ви качим на първия кораб, който напуска Суакин, и да се уверим, че няма да го търсите.

Майкъл стана от стола, приближи се до прозореца и се загледа в оживената улица.

— Значи ли това, че съм под арест?

— Не бих го нарекъл така — отвърна смутено капитанът. — По скоро сте нежелан гост в армията на Нейно величество, но все пак гост, и с вас ще се отнасят с нужното уважение. Уверявам ви, че ще удовлетворя желанието ви, ако имате предпочитано място, към което искате да се отправите.

Капитанът стана и му протегна ръка, но Майкъл не я прие.

— За ваше сведение един пощенски параход тръгва довечера през Канала за Лондон — каза и прибра ръката си. — Това устройва ли ви?

— Защо не? Не е по-зле от всякъде другаде — отвърна Майкъл и капитанът си отдъхна.

— Ще наредя да ви придружат до хотела, за да съберете багажа си. Не мисля, че ще се наложи да ви проведа пълен инструктаж за престоя ви тук, тъй като времето е много кратко. Но трябва отново да ви обърна внимание, че са ви забранени всякакви опити за контакт с капитан Дъфи. Нито ви е разрешено да се отделяте от ескорта си до момента, в който се качите на парахода. Но сте свободен да се радвате на забележителностите в града и на изкушенията, които предлага.

— Като се имат предвид обстоятелствата и това не е лошо предложение — изръмжа Майкъл и отвори вратата, където го чакаха двама униформени сержанти — Желая ви приятен ден, капитан Френч.

Той слезе по стълбите и прекоси фоайето, следван от двамата си придружители.

Щом излязоха на шумната улица и тръгнаха между сергиите на пазара, той се обърна към тях:

— Приятели, може ли да ви почерпя по едно, докато чакам заминаването си?

Сержантите се спогледаха и след кратко колебание по-едрият от двамата отговори:

— Ще нарушим правилника, ако пием по време на служба, сър. — Майкъл безпогрешно разпозна ирландския му акцент. — Но капитан Френч нареди да се отнасяме с вас като със скъп гост. Не виждам защо да не изпием една-две чашки заедно.

— Знаете ли някое дискретно заведение, където можем да свършим тази работа, сержант?

— Сега като ме питате, се сещам за едно такова местенце в гръцкия квартал — широко се ухили войникът и облиза устните си. — Но не си правете илюзии, че ще се разнежим дотолкова, че да ви позволим да се измъкнете.

— Приличам ли ви на човек, който има намерение да корумпира славните войници на Нейно величество? — невинно попита Майкъл. — Особено пък такива изрядни служители като вас.

Якият сержант се захили, погледна го лукаво и го поведе през пазара.

— Приличате ми на точно такъв, господин Майкъл Дъфи — заяви откровено.

Той разбра, че ирландецът знае точно докъде може да отпусне въжето, и се отказа от по-нататъшни опити да им се изплъзне. Не че се налагаше. Неговата мисия тук очевидно бе приключила. Синът му беше жив, сумата, приведена от лейди Инид, беше щедра и той можеше спокойно да замине за Европа, и да се захване с това, за което бе мечтал цял живот — с рисуване. Освен това бе преживял достатъчно, за да разбере, че нещата следваха своя предначертан път. Не беше писано да се срещне с Патрик тук. Щеше да продължи живота си, докато съдбата не завърти събитията така, че да ги изправи един срещу друг.

— Та къде беше онова място, сержант? — попита той и войниците го поведоха към гръцкия квартал, в любимата си таверна с чудесно вино, жени и тъжни, разтърсващи душата песни.

Когато късно през нощта се качи на парахода за Лондон, Майкъл не носеше никакви сувенири освен жестокия махмурлук от евтиното вино. Пред него беше Европа. „Край на войната — зарече се той, — здравей моя детска мечта!“