Питър Уот
Горда птица (29)

28.

Момчето, което носеше телеграмата, гледаше с широко отворени, пълни с възхищение очи огромната къща с красиво подредената цветна градина отпред. От стълбата пред входната врата се виждаше като на длан огромното пристанище на Сидни. Така се бе захласнало по невероятната гледка, че когато прислужницата отвори вратата и го сгълча, че е застанало на парадния вход, вместо да почука на този за прислугата, то подскочи от изненада. Тя грабна телеграмата от ръцете му и прочете получателя. Беше за лейди Инид Макинтош. Постави я в сребърен поднос и я връчи на госпожата в библиотеката, където господарката й се занимаваше с ежедневната кореспонденция.

Откакто управляваше компанията заедно с омразния си зет Гренвил Уайт, който се бе установил в офисите на фирмата на Бридж Стрийт, лейди Инид предпочиташе да работи в библиотеката си. Чувстваше се добре в собствения си дом и успешно се справяше със задълженията си към „Макинтош къмпани“.

Инид наближаваше седемдесетте и някога гарвановочерната й коса сега бе снежнобяла, но лицето й все още изглеждаше свежо и гладко, а фигурата й беше като на жена по-млада с двайсетина години.

Тя благодари на прислужницата, изчака я да напусне стаята и се втренчи в плика. Изведнъж я обзе страх. Усети инстинктивно, че телеграмата съдържа лоша новина, и ръцете й се разтрепериха, докато разгъваше хартията.

… капитан Питър Дъфи е обявен официално за изчезнал при изпълнение на мисия…

Телеграмата беше кратка, но не оставяше никакво място за съмнение. „Войниците не изчезват просто така“ — отчаяно помисли тя. Това беше официалният начин да й съобщят, че нейният Патрик е мъртъв и тялото му не може да бъде открито. Листът падна от ръцете й.

Прислужницата чу вик, като че ли господарката й се задушаваше, и забърза обратно към библиотеката. Влетя вътре, без да чука, и я завари да седи неподвижно в огромния кожен стол зад бюрото си, бледа като платно. Въпреки че дишаше, на нея й се стори, че вече не е между живите. Тя хукна да извика доктор Вейн.

 

 

Майкъл Дъфи съзерцаваше копието на изработената от злато и сребро плочка на отдавна мъртъв римски генерал и се опитваше да отгатне стойността на оригинала, който сигурно беше изложен в някой от европейските музеи. Надписът гласеше, че е открита при разкопки близо до Хановер, в Германия, и бе останала скрита за света близо петнайсет столетия. Сигурно бе останала там при отстъплението на римските легиони по времето, когато свирепите северни племена излизат от тъмните гори и тръгват на юг, към сърцето на римската империя, което води до така наречената от историците „тъмна епоха“.

Изборът за среща с полковник Джордж Годфри беше много подходящ, мина му през ума, когато направи връзка между сегашната международна ситуация и далечното минало. Варварите, които някога бяха принудили римския генерал да свали медальона от врата си и да го зарови в земята, отново застрашаваха равновесието в Европа. Но сега заплахата не беше за Рим, а за британската империя и германците вече не бяха диви племена с брадви и копия, а въоръжени с най-модерните оръжия за масово унищожение, производство на военните заводи „Круп“.

Новооткритият музей за земята и хората на Колидж Стрийт, точно срещу Хайд Парк, в самия център на Сидни, съдържаше интересна и богата колекция, която можеше да съперничи на който и да е исторически музей в света. Вътре можеха да се видят препарирани екзотични животни, птици и риби от всички кътчета на света. Водният и железопътният транспорт бяха направили възможен достъпа и до най-забутаните кътчета на петте континента.

— Добро утро, господин Дъфи — чу зад гърба си той и се обърна, за да поздрави полковник Годфри, който също гледаше медальона на римския генерал. — Забележително копие, не сте ли съгласен?

— Предпочитам да имам оригинала у дома, над камината — усмихна се Майкъл. — Сигурно струва цяло съкровище.

— Мисля, че сте прав — отвърна Годфри и закачи дръжката на чадъра си на лакътя. Навън валеше един от онези кратки, но проливни дъждове, толкова характерни за Сидни. — Докъде стигнахте с проучването през последните дни?

Те се отдалечиха от златната плочка и се насочиха към една от дървените пейки до стената, предназначени за уморени туристи.

— Потвърждавам, че мъжете, които работят на кораба на барон Фон Фелман, са войници, както подозираше Хорас — започна Майкъл. — Немският ми беше достатъчно добър, за да ги убедя, че съм щастлив от намерението на кайзера да разшири влиянието на немската култура и икономика из тази част на света.

Той се бе включил лесно в компанията на немците. Обясни, че е ирландец и мрази всичко свързано с британците, и че майка му е родом от Хамбург, затова владее немския. С помощта на алкохола езиците на войниците се развързаха и той успя да сглоби парченцата от пъзела.

— А докъде стигна господин Вонг?

— Установи контакт с китайците в Сидни. Запознал се с негов сънародник, който доставя плодове и зеленчуци за дома на барона. Поддържал приятелски отношения с прислугата и те му споделяли всякакви клюки за семейството.

Годфри погледна събеседника си в единственото му око и видя в него стаена болка. Веднага се досети за причината. В тези клюки неминуемо е споменавано и името на Фиона Уайт, тясно свързано с името на нейната любовница, Пенелопе фон Фелман.

— Кога мислите да се свържете с госпожа Уайт? — внимателно попита той.

— Вдругиден. От контактите на Джон научих, че сигурно ще отиде за няколко дни във вилата на Макинтош в Манли. Предполагам, че баронесата ще я последва.

— Какво мислите да правите?

— Да я изнудя да ми помогне — неохотно отвърна Майкъл. — Ако няма друг начин.

Полковникът кимна с разбиране и двамата мъже замълчаха за миг. Загледаха се в хората, които вървяха бавно по пътеката и спираха с интерес пред отделните експонати.

Годфри въздъхна и наруши тишината:

— Трябва да ви уведомя, че вашите задължения към Хорас Браун приключиха, господин Дъфи.

Майкъл погледна стреснато събеседника си. Трябваше ли да вярва на думите му?

— Хорас ми телеграфира. Съобщи ми, че прекратява мисията ви.

— Прекратява? Какво се е случило?

— Не знам, приятелю. Предполагам, че той лично ще ви обясни, когато се видите. Пристига в Сидни идната седмица. Напуснал е Таунсвил веднага щом е пуснал телеграмата. Междувременно ще ви се плати за всеки ден, до момента, в който Хорас официално не прекрати договора си с вас.

— Тогава защо ми зададохте всички тези въпроси за германците? — раздразнено попита Майкъл. — Можехте веднага да ми кажете, че съм свободен.

— Повярвайте, имам основателна причина за това — увери го Годфри. — Работата ви за господин Браун приключи, но се надявам да ви заинтригувам с предложението на друг мой приятел, който има задача за вас. Ако я поемете, ще бъдете възнаграден богато, както никога досега.

— За какво става дума? — подозрително го погледна той. — И кой е този работодател?

— За съжаление не мога да ви открия името му в настоящия момент — въздъхна Годфри. — Но преди да продължим разговора, бих искал да ви задам един въпрос. После вие ще прецените дали ще приемете работата или не.

— Задайте си въпроса — изръмжа Майкъл.

— На какво сте способен, за да спасите сина си?

Дъфи усети ледени тръпки по кожата си.

— Какво знаете за него, полковник? — едва успя да раздвижи внезапно пресъхналите си устни.

— О, изглежда, не сте запознат с последните новини — извинително каза Годфри. — Вашият син е обявен за безследно изчезнал в Судан. Съжалявам.

— В Судан?

— Да. Доколкото знам, бил е натоварен с разузнавателна мисия на място, наречено Макнийл Зареба — там е бил базовият лагер на нашата армия. Изглежда е попаднал на банда дервиши извън охраняваната линия. Тялото му не е намерено, така че се води за изчезнал, докато не се открият доказателства за смъртта му.

Широките коридори на музея сякаш се затвориха пред Майкъл. Патрик изчезнал при мисия! Патрик може да е мъртъв! Единственият плод на живота му, създаден от любовта!

— Какво общо има съдбата на сина ми с конкретната задача, която ми предлагате?

— Личността, която иска да ви наеме, се интересува живо от сина ви. Тя смята, че единствено вие сте способен да стигнете безпрепятствено до Суакин и да откриете капитан Дъфи или най-малкото, да потвърдите смъртта му. Аз ще подготвя нужните писма, за да ви представя на генерала на армейската част в Суакин.

— Коя е тази личност, полковник?

— Всичко с времето си, приятелю — уклончиво отвърна Годфри. — Първо искам да чуя отговора на това, което ви предложих от името на моя приятел. Приемате ли задачата или не?

— Много добре знаете, че ще тръгна веднага — грубо отвърна Майкъл. — Със или без пари.

— В такъв случай ви предлагам да се срещнем утре вечер в седем часа на Централната гара. Пред главния вход. Ще ви взема с файтона и ще ви запозная с приятеля си. Тогава ще обсъдим подробностите.

— И няма да ми кажете името на този толкова скъп за вас приятел? — ядоса се Дъфи.

— Всичко с времето си — тайнствено отвърна англичанинът. — Съжалявам, че трябваше да научите неприятната новина за сина си от мен, господин Дъфи. Знам, че не сте имали възможност да поддържате връзка с него, но съм убеден, че го обичате като истински баща и ще направите и невъзможното да го върнете в родината, ако все още е жив.

Той стана и погледна към мъжа с черната превръзка на окото, който бе втренчил отсъстващ поглед в мраморния под.

— Имате време да обмислите всичко, господин Дъфи. Мисля, че трябва да съобщите на господин Вонг за прекратяването на общата ви мисия. Знам, че той има чудесно семейство и бизнес в Куинсланд. Сигурен съм, че ще е доволен да се завърне у дома.

Той откачи чадъра от ръката си и се подпря на дръжката му.

— Вие сте истински щастливец с такъв приятел като Джон Вонг, господин Дъфи. Знам, че би ви последвал навсякъде, дори и в ада.

— Ние с него вече бяхме в ада, полковник — тихо отвърна Майкъл. — И аз никога няма да му позволя да ме последва втори път дотам. Ще отида сам.

— Знам това — отвърна със симпатия Годфри. — Желая ви успешен ден.

И се отдалечи. Майкъл го изпрати с поглед, но мислите му бяха другаде. Кой беше този неизвестен благодетел, който така силно се интересуваше от съдбата на Патрик? Кой имаше информация за собствената му идентичност. И откъде? „Гренвил Уайт“ — процеди през зъби той. Дали господин Уайт беше „скъпият приятел“ на полковника? Ако е така, това означаваше, че е в голяма опасност. Може би му устройваха клопка? Може би. Гренвил Уайт бе решил да приключи успешно мисията, в която се бе провалил преди двайсет години, и да го убие.

Параноята беше неизбежна в този свят на предателство и измама. Можеше да вярва единствено на Джон Вонг. Дали беше случайна забележката на Годфри, че услугите на приятеля му вече няма да му трябват?

Майкъл доби чувството, че се движи през тъмен тунел, а враговете му го наблюдават отстрани и се забавляват със страха му. Но в края на тунела незнайно как просветна тъжната усмивка на Фиона. Сигурно тя се тревожеше за Патрик колкото него. Трябваше да отиде при нея. Трябваше да поговорят за сина им.

 

 

— Утре си заминаваш — каза строго Майкъл на едрия евроазиатец, който седеше срещу него в занемарената канцелария, наета във връзка с операцията срещу барон Фон Фелман.

Не че стаята можеше да заблуди някого за какво служи. При един по-щателен оглед всеки, запознат с търговия на стоки зад граница, веднага щеше да разбере, че е по-скоро наблюдателен пункт. В него нямаше документи, каквито човек очакваше да види в търговска фирма, нито счетоводни книги или информация за маршрутите на различните търговски кораби. Само една надраскана на ръка табела на вратата: „Джон Вонг — внос на стоки от Ориента“.

Джон се размърда на стола и той изскърца жаловито.

— Не бива да отиваш сам на тази среща, Майкъл? Ако подозренията ти се оправдаят, ще трябва да се охарчвам за погребение. Нужен съм ти, приятелю!

— Не, Джон! Стига вече! — прекъсна го той. — Ти имаш жена и деца. Дори съжалявам, че въобще те взех със себе си тук. Възползвах се от приятелството ти, без да държа сметка за опасностите, на които те излагам.

Джон избухна в смях, който гръмна из малкото помещение.

— Не разбираш ли, че бях започнал да скучая, тъпако? Липсват ми дните, когато двамата с теб живеехме на ръба и изпробвахме късмета си докрай. Жена ми е толкова добра готвачка, че надебелях, отпуснах се и често се питах защо бях такъв глупак да те оставя сам да се забавляваш из Ориента. Всеки път, когато Хорас идваше на приказки, ми се искаше да го помоля да ме изпрати при теб.

— Този път е различно — тъжно се усмихна Майкъл. — Сега животът ми затваря кръга, в който ме вкараха моите врагове и ме принудиха да се скитам из света без близки, без приятели и без любов. Трябва да се изправя отново срещу тях, а всички предимства са на тяхна страна.

— Нищо по-различно от миналото — тросна се Джон. — Ние с теб винаги сме били изправени срещу хората, които притежават средства и власт. Но въпреки това оцеляхме.

Дъфи се загледа с благодарност в приятеля си. Да, наистина, обстоятелствата винаги са били срещу тях и те винаги успяваха да ги преодолеят. Но този път виждаше как бесилката се люлее над главата му. Джон можеше да бъде компрометиран заради връзката си с един убиец. А това щеше да попречи на бизнеса и на семейството му.

— Заминаваш утре! — повтори решително той, извади една хаванска пура от кутията на бюрото и отхапа края й. — Това, което ще стане на срещата, засяга единствено мен.

— Добре, щом искаш така — ядосано отвърна Джон, — майната ти! Аз си заминавам.

Майкъл се вгледа изпитателно в черните очи на приятеля си. По дяволите, това неразгадаемо китайско изражение!

— Ще ми се закълнеш ли, че ще си заминеш? — попита тихо, без да сваля очи от него.

На лицето на евроазиатеца се появи почти незабележимо колебание. Но то почти веднага потъна в широката му усмивка, която дойде някак изведнъж.

— Заклевам се в семейството си и в скъпите прадеди, че ще си тръгна — тържествено изрече.

— За семейството ти вярвам — ухили се Майкъл, — но се съмнявам някога да си запалил поне една пръчка тамян за знаменитите си прадеди.

— Говорех за ирландските си прадеди — извъртя очи Джон. — Доколкото знам, тяхната памет се почита с няколко чашки ирландско уиски, не с тамян. Това го правя най-редовно и ти предлагам да ги уважим и сега.

— Добра идея. Нека пийнем по едно за доброто старо време, после за ирландските прадеди, а после може да пийнем и за китайските.

Джон кимна с готовност. За него клетвата в името на семейството наистина беше свята. Само че, докато се кълнеше, бе забравил да спомене кога точно ще напусне Сидни. Със сигурност нямаше да тръгне, докато не се убеди, че приятелят му е в безопасност.