Питър Уот
Горда птица (47)

46.

Адската жега отстъпи едва със залеза. Хората се блъскаха за по-добра гледка към импровизирания ринг, където двамата претенденти за титлата вече стояха един срещу друг. И двамата бяха голи до кръста и с прилепнали по бедрата панталони. Боксовата среща се съпровождаше с празнична, приповдигната атмосфера поради факта, че на войниците бе съобщено, че корабите най-сетне са готови да поемат за родната зелена Англия, далеч от пясъчните дюни на Судан.

Боксовият мач щеше да разсее мъжете от мислите им за дома и от нервното напрежение, породено от очакването.

Симпатиите на зрителите бяха разпределени горе-долу по равно между двамата състезатели. Едните бяха за редник Ангъс Макдоналд, защото беше един от тях — прост войник. Другата част поддържаха Патрик Дъфи. Въпреки че беше офицер, той не парадираше с по-високото си социално положение и общуваше с всички като с равни.

Съдията повтори набързо основните правила и двамата участници потвърдиха, че ги разбират. Кръгът около тях се затвори. Зрителите притихнаха. Много от тях съчувстваха на младия капитан, който все още не се бе възстановил напълно от злополучната си мисия, но повечето заложиха на шотландеца, който беше в отлично здраве. Все пак ставаше дума не само за забавление, но и за пари.

Съдията свири начало на мача и Патрик погледна противника си. В очите му нямаше и капчица враждебност. Ангъс му се усмихна приятелски и двамата допряха кокалчетата на ръцете си, за да отбележат старта.

— Внимавай с лявото ми кроше, Мак. То ще реши мача — намигна му Патрик.

Ангъс плю в прахта и се захили насреща му.

— Крошето ти може и да го бива, сър, но ирландската ти глупост ще те издъни.

После нанесе серия от удари, два от които засегнаха ухото на Патрик и донесоха радост на шотландските фенове. Младежът обаче не му остана длъжен. Съотношението на силите непрекъснато се менеше, никой нямаше явно предимство.

В деветия рунд двамата боксьори бяха замаяни, с кървящи вежди и устни и разконцентрирани движения. Ревът на тълпата се усилваше с всеки разменен удар. Ръцете им бяха в рани, кокалчетата — подути. Потта капеше на розови капки от челата им, всеки удар беше придружен със стон. Ушите на Патрик звъняха като камбаната на Биг Бен. Бързината и силата на ударите му намаляваше. Не се чувстваше по-добре и Макдоналд. И двамата пазеха силите си за решителен удар и дебнеха другият да направи грешен ход и да се разкрие. Тук ударите не се брояха. Щеше да спечели този, който успееше да повали другия.

Към края на рунда Патрик забеляза изцъкления поглед на приятеля си и се уплаши. С Ангъс ставаше нещо лошо. Ударите в главата му бяха дошли в повечко и всеки следващ можеше да бъде фатален. Тълпата усети, че мачът е към края си, и зарева, сякаш присъстваше на гладиаторски борби в Рим.

Ангъс се олюля и Патрик го пое в мечешката си прегръдка.

— Сега, Ангъс — прошепна в ухото му. — Удряй сега! Цели се в главата!

Шотландецът го погледна смутено.

— Не мога — чу Патрик и го отблъсна от себе си.

— Направи го, шотландски задник, такъв — изсъска той и свали гарда си.

С херкулесовски усилия Макдоналд нападна. Размаха яростно юмруци и извика от усилието. Един от ударите намери целта си. Патрик се олюля и падна почти в безсъзнание.

Тълпата полудя. С викове „Ура!“ и дюдюкания хората разкъсаха кръга, добраха се до големия шотландец и го вдигнаха на ръце. Ликуваха дори и тези, които загубиха пари. Зрелището си заслужаваше няколкото заложени долара. Борбата между двамата беше честна и равностойна. Но войниците, които разбираха от този спорт, бяха доста учудени, че капитан Дъфи бе повален толкова лесно от немощните удари на останалия без сили ординарец.

Ангъс потопи ръката си в легена с топла вода и изохка. С другата пое подаденото му от Патрик плоско шише с бренди.

— Никога повече — отрони се от разранените устни на шефа му. — Не искам да се бия повече с теб, Ангъс!

— Не спечелих честно шибаната титла! — изстена шотландецът и отпи от шишето. — Ти ме остави да спечеля.

Той надигна отново бутилката. Очите му блеснаха под подутите вежди. Примигна от удоволствие и върна шишето на приятеля си.

— Спечели, който трябваше, Маки — отвърна Патрик. — Победата ще ти помогне да сложиш нашивките, за които толкова мечтаеш. Ти ги заслужаваш, приятелю!

Ангъс кимна и за момент двамата останаха мълчаливи под звездното небе. Оставаха насаме за пръв път след завръщането на Патрик от пустинята и имаше много да си говорят.

— Откъде взе сили да стигнеш до деветия рунд? — попита Ангъс и поклати смаяно глава. — Мислех, че до осмия ще си на земята.

Младият мъж се усмихна уморено.

— Представях си, че на твое място стои друг човек. Един глупак на име Брет Норис. За миг видях неговото лице.

— Ако наистина беше той, сега нямаше да има лице.

Патрик погледна приятеля си. От подутините скулите му изглеждаха още по-големи. Не че той изглеждаше по-добре.

— Ах, защо наистина не беше той на твое място! — въздъхна и допи брендито. После потупа приятеля си по рамото. — Ти си заслужи честно титлата, Мак. Дори и само заради това, че за момент беше Брет Норис.

Двамата се разсмяха и смехът им огласи нощта.

— Защо не направи каквото ти наредих, преди да тръгна за онази мисия, Мак? — попита го кротко Патрик.

— Хвърлих торбата в морето, но като видях онова нещо, реших, че когато се прибереш, ще си го поискаш.

— Благодаря ти! — Младият офицер погледна към блестящия звезден килим над тях. — Задължен съм ти.

— Няма за какво, сър — отвърна шотландецът и погледна смутено в краката си.

— Май че е време да се оттегля в палатката си — с мъка се надигна младежът. Цялото тяло го болеше неистово. — Трябва да си стегна багажа.

— Дали ще отплаваме скоро, сър?

— Надявам се, Мак. Дойде ми до гуша от този пясък.

— Лека нощ, сър. И… господ да ви благослови.

Патрик силно се надяваше господ да го благослови. Или поне Шийла-на-гиг да бъде с него, когато отново се изправи пред Катрин.