Питър Уот
Горда птица (18)

17.

На юг от Великата нубийска пустиня и на север от мистичните етиопски планини лежеше войник в ембрионална поза. Леглото му беше от пясък. Беше толкова изтощен, че не усещаше нощния пустинен студ, нито чуваше тихия шепот на споделените мисли и страхове между другите войници. Камилите, мулетата и конете шаваха неспокойно, сякаш новопристигналият доброволчески отряд от колония Нов Южен Уелс в Австралия бе нарушил установения ред и това ги бе уплашило. Тревожните звуци, които издаваха животните, заглушиха жалните стонове на капитан Патрик Дъфи. Той спеше, макар отстрани да изглеждаше, че е изпаднал в безсъзнание. Потисканите през деня страхове сега владееха душата му и той се въртеше и хлипаше като дете. Лежеше върху пясъка под студеното блестящо небе, но душата му бродеше из потъналите в мъгла руини на келтите. Там на една малка полянка, в легло от диви полски цветя, лежеше красива гола богиня с дълга огненочервена коса. Тя бе разтворила примамливо млечнобелите си крака и нежната розова плът на женската й същност пулсираше от желание. Тя приканваше непознат мъж, коленичил в краката й. Гърленият й глас трепереше от възбуда:

— Аз съм Шийла-на-гиг… влез в мен и утоли жаждата си!

Непознатият се обърна към Патрик и го изгледа с надменна усмивка. Брет Норис! Брет легна върху Катрин и я прониза със своето gae bulga. Тя отметна глава и се усмихна замечтано. Изстена от удоволствие и обви краката си около гърба му. Норис извика и изсипа семето си в нея, а Патрик гледаше безпомощно отстрани. Страхът, че може да изгуби своята богиня, го изплаши много повече, отколкото страхът от смъртта на бойното поле.

— Капитан Дъфи, събудете се. Сър!

Богинята изчезна…

— Добре ли сте капитане? — чу той загрижен глас.

Патрик отвори бавно очи и с мъка успя да фокусира надвесеното над него загрижено лице на редник Макдоналд.

— Добре съм, редник — разтърка очи той. — Просто лош сън.

— Няма нищо, сър — въздъхна облекчено огромният шотландец. Силният акцент издаваше, че е роден в Глазгоу. — Кошмарите тук са нещо обичайно.

Патрик седна и пое подадената му от Макдоналд чаша горещ чай.

— Изпийте го, сър. Ще ви избистри главата.

Той кимна с благодарност и се прозя.

— Колко е часът? — попита и отпи от силно подсладената течност.

— Един часът, сър. Майорът каза, че трябва да се присъединим към капитан Торнкрофт. Полкът му е вляво на томитата^[1].

— По дяволите! — скочи Патрик. — В десет часа трябваше да се срещна с генерала. Защо не ме събуди, Макдоналд?

— Успокойте се, сър. Генерал Хъджис заповяда да не ви будя. Каза, че заслужавате малко сън.

Когато прехвърлиха Патрик от шотландския полк в състава на новопристигналия полк от Нов Южен Уелс, му назначиха редник Макдоналд за ординарец и той се превърна в негова сянка. Шотландецът беше истински гигант. Стърчеше поне една глава над останалите войници. Преди десетина дни двамата се биха рамо до рамо при Тофрик и имаха възможност да изпитат приятелството си. Тогава дервишите изненадаха генерал сър Джон Макнийл в собствения му лагер. Тофрик беше съвсем близо до оживеното пристанище Суакин на Червено море и при атаката пустинните воини нанесоха големи поражения на защитниците. Битката беше ожесточена, сблъсъкът между байонети, пушки и дори юмруци беше грандиозен. Патрик бе прострелян. Куршумът премина през мускула на горната част на лявата му ръка и рамото. Миг след раняването бе нападнат от двама увити в бели чаршафи дервиши с дълги копия и щитове. Нямаше време да извади пистолета и остана безпомощен пред остриетата им, които се насочиха право към сърцето му. В този момент чу яростния рев на шотландеца. Стори му се, че слуша най-нежната мелодия на света. С удар на приклада си Макдоналд разби главата на единия дервиш, а другия набучи на байонета си. Оттогава капитанът и редникът станаха неразделни. Връзката им беше равностойна, никой от тях не мислеше за разликата във военните чинове. Патрик беше ирландец, но се знаеше, че във вените му тече и шотландска кръв, и това бе достатъчно Макдоналд да го приеме като свой сънародник.

Сега военната част се връщаше към мястото на неотдавнашната битка и се готвеше за контраатака. Патрик бе изискал шотландеца да отиде с него при преместването му в австралийския полк. Тази мисия беше първата, в която неговите сънародници участваха като официална, отделна от британските войски част. Съставена изцяло от доброволци, тя се състоеше от пехотинци и артилеристи от Нов Южен Уелс, но момчетата имаха съзнанието, че представят Австралия и нямаха търпение да покажат на своите британски братя какво могат.

Патрик стана и се приведе набързо в ред. След битката при Тел-ел-Кибир шотландските полички вече бяха минало на бойното поле. Британската армия най-сетне бе оценила предимството на камуфлажните дрехи и новата им униформа с цвят каки успешно се сливаше със скалистия пейзаж на Судан. Австралийците бяха дошли с парадните си униформи, но скоро и те замениха червените куртки и сините панталони със сивкаво-жълтеникавите екипи. Белите колани, ремъците и шлемовете бяха накиснати в чай, кафе и тютюневи листа и вече не се различаваха от носените от британците аксесоари.

Патрик извади револвера от кобура, почисти ударния механизъм от пясъка и го презареди.

— Време е, Макдоналд — стана той.

— Сър! — изпъна се шотландецът и с това разсмя началника си.

Ангъс Макдоналд беше много повече от обикновен ординарец. За капитан Дъфи бойният дух и безпределната му вярност бяха много по-ценни, отколкото грижата за спокойния му сън и редовната закуска.

 

 

Хората на сър Джералд Греъм бяха разположени в огромен четириъгълник със страна около две хиляди метра. Той водеше същата армия, която бе ужасила войските на Наполеон при Ватерло, построена във формата на каре. Вътре в карето, зад стената от въоръжени до зъби войници, хората разпределяха дажбите, пълнеха съдове с вода и чистеха оръжията си. В единия край беше болничното отделение, а малко по-далеч — ветеринарната лечебница. Следваха палатките на офицерите, обозът и кухнята.

Двамата мъже ловко се придвижиха сред множеството от камили, мулета и коне, обслужващи армията. Въпреки че слънцето бе залязло, Патрик безпогрешно намери местонахождението на австралийците. Те се бяха събрали на вечерно кафе и приказки. Достатъчно бе да следва специфичния им акцент, за да стигне до тях. Беше странно да чуе познатия провлачен говор на своите сънародници тук, в сърцето на суданската пустиня. В главата му нахлуха спомени за нежния ветрец из предградията на Сидни, за меката зима и дори за острия мирис на горящ евкалипт по време на сухото горещо лято. Прекалено дълго бе живял сред англичаните с техните сурови зими. Твърде много бе мечтал за цветовете и аромата на родната земя. Дори вълшебните мъгли над келтските могили не можеха да заместят красотата на онази нова и едновременно с това древна земя на другия край на Индийския океан.

— Търся капитан Торнкрофт — спря той един от войниците.

— Сигурно е с лейтенант Паркинсън, приятелче — отвърна с готовност войникът и посочи към групата войници наблизо.

— Как отговаряш на офицер? — възмути се редник Макдоналд. Той нямаше намерение да търпи лошите колониални маниери на новаците.

— Съжалявам, прия… имам предвид, сър — поправи се австралиецът, но изобщо не изглеждаше разстроен от грешката си. Махна с ръка и им обърна гръб.

Вместо да се ядоса на очевидната безочливост на войника, Патрик се развесели. След строгата дисциплина в британската армия колониалната непринуденост му подейства като свеж душ.

Щом отминаха, войникът се върна към разговора, чиято тема беше много по-важна от самочувствието на някакво си капитанче. Компанията обсъждаше предстоящата битка с предводителя на дервишите Осман Дигна. Той беше съюзник на харизматичния Махди, вожд на пустинните племена, който бе обявил войната с британците за свещена. Преди месец дервишите обградиха Хартум и успяха да убият генерал Гордън Китаеца. Предстоящата битка имаше за цел да накаже убийците му и да покаже кой е господар в региона. Гордън беше недолюбван от правителството, но пресата го обяви за воин на Правата вяра и притисна Гладстон да изпрати войски в подкрепа на армията му. Гордън паша не биваше да остане сам срещу неверниците. За поданиците на империята неговата мисия в пустинята на Судан беше нова модерна форма на кръстоносен поход, чиято цел беше да защити всички праведници в империята на кралица Виктория.

Но за войниците, събрани на чашка кафе, които утре щяха да се изправят лице в лице със смъртта, религиозните и моралните подбуди на цивилните не значеха нищо. Значение имаше единствено днешният ден — къде да разположат лагера си, как да се предпазят от жестокото пустинно слънце и как да избегнат копията на воините на Махди.

Един от войниците не взимаше участие в разговора. Беше едър мъж, висок почти колкото шотландеца, който им се бе скарал. Вече беше на възраст и единствено връзките му с премиера на австралийското правителство Уилям Дали му бяха осигурили място в новосформирания австралийски полк. Не, това не беше някакво лично приятелство. Просто полицай Фарел служеше вече две десетилетия в полицията на Сидни. За това време беше научил много тайни и повечето от тях засягаха „силните на деня“. Знаеше точно кой и кога посещава съмнителните бордеи в града, кой обича чашката и опиума повече от семейството си и кой предпочита момчета. И какъв по-добър шанс да избегнат неудобните му въпроси от възможността да го включат във военната експедиция далеч от пределите на колонията?

Лицето на британския капитан събуди далечни и неясни спомени у редник Фарел. Сякаш вече беше срещал някъде този човек или някого, който приличаше много на него.

Той слушаше събеседниците си, но не изпускаше от поглед офицера, който се присъедини към компанията на командира на полка. На кого ли му напомняше?

— Хей, Франк, накъде се отнесе? — попита го приятелят му.

— Какво? — сепна се Франк Фарел. — Не те чух.

— Разбрах. Вторачил си се в офицерите.

— Просто си мислех, че може би съм срещал онзи тип и преди — отвърна той и допи кафето си. — Но не ми се вярва. По-скоро ми напомня за някого.

Някой от далечното минало… някой, който беше свързан с… престъпление? Престъпление, което никога не бе доказано.

 

 

— Защо закъсняхте, капитан Дъфи? — скара му се Торнкрофт, сякаш беше учител, а Патрик — непослушен ученик. — Полковник Ричардсън тръгна към десния фланг преди половин час.

Патрик вече се бе извинил за закъснението. Наложи се да го направи още веднъж, макар че трябваше да се срещне с полковника на другия ден.

— Ще се срещна с полковник Ричардсън утре сутрин, капитан Торнкрофт — изрече любезно той, като се опита да не обръща внимание на обидната забележка.

— Но можехте да засвидетелствате уважението си към него сега, вместо да чакате до утре — отвърна свадливо австралийският капитан.

Тук се намеси редник Макдоналд, въпреки че с това наруши протокола. Забележката му изненада и двамата офицери.

— Моля за извинение, сър, но капитан Дъфи беше ранен в лагера на Макнийл преди два дни и оттогава не е имал възможност да си почине. Генералът реши, че има нужда от малко сън, и ми нареди да не го будя.

Въпреки че Торнкрофт беше висок мъж, стърчащият с една глава над него Макдоналд го накара да се почувства дребен и несигурен. Освен това фактът, че Патрик е бил ранен в жестоката битка до Тофрик, а той тепърва трябваше да доказва военните си умения, смени веднага отношението му към него.

— Благодаря за подкрепата редник Макдоналд — усмихна се Патрик. — Сигурен съм, че капитан Торнкрофт разбира. Защо не се раздвижиш и не изпиеш чаша кафе? Сигурен съм, че австралийските братя няма да ти откажат.

— Сър!

Макдоналд се отдалечи и потърси с поглед количката с кафето. Знаеше, че капитанът трябваше да размени няколко думи насаме с онова парвеню Торнкрофт. Хубаво беше да му влее малко ум с едно от неговите крошета, ухили се на себе си той.

Щом Макдоналд изчезна от погледите им, Патрик се обърна към австралиеца:

— Мисля, че започнахме лошо, капитане. Щом ще работим заедно, се налага да изгладим отношенията си. Извинявам се още веднъж, че пропуснах възможността да се запозная с полковник Ричардсън. Сигурен съм, че той е достоен войник на Нейно величество.

Колкото и враждебно да беше настроен, капитан Торнкрофт нямаше как да не оцени чара на британския офицер, изпратен им за свръзка от главната квартира. Не че го хареса, но трябваше да признае, че Дъфи се държеше любезно и с нужното уважение.

— Извинението е прието, приятелю — кимна той. — Съжалявам за раняването ви. Къде ви уцелиха?

— В ръката. Но имах късмет, куршумът не засегна костта. Вече съм добре — отвърна Патрик, макар че раната още го мъчеше.

Куршумът наистина не бе засегнал костите или някоя важна артерия и раната зарастваше бързо, но лекарят бе казал, че ще остане грозен белег.

След като го превързаха, той изяви желание да се върне в частта си, но бригадният генерал настоя да го изтеглят и да го назначат за свръзка между главната квартира и новодошлия австралийски полк. Опитът на Патрик в Африка щеше да е от огромна полза за тях. Генерал-майор Джон Хъджис, командирът на пехотата, бе участвал в битката при Тел-ел-Кибир. Тогава той беше капитан, а Патрик — лейтенант, и двамата мъже се сближиха.

Патрик разбираше много добре, че с тази заповед Хъджис се опитваше да го задържи настрана от бойното поле. Като офицер за свръзка трябваше да стои в щаба на полковник Ричардсън, далеч от линията на бойните действия, и това не му беше особено приятно.

— Е, ако всичко върви по план, скоро ще имаме възможност да дадем добър урок на шибаните дервиши — весело каза Торнкрофт. — Нямам търпение да се изправя срещу тях.

Дъфи не отговори, обърна се и се загледа към хоризонта. Знаеше, че ентусиазмът на този глупак ще се изпари като дим, щом веднъж погледне в безумните черни очи на дервишите.

— Някакви съвети преди боя, приятелю — попита австралиецът.

— Просто намери най-големия шотландец и не се отделяй от него през цялото време. И пази револвера си от пясъка. Това ти е достатъчно засега.

 

 

Няколко часа по-късно Патрик почувства липсата на другарите си от шотландския полк. Не му се седеше при Торнкрофт и реши да се поразходи. Макдоналд видя, че шефът му става, тръгна след него и затананика някаква сантиментална балада за родните планини. Патрик се умълча. Мислите му се върнаха към съня. Защо Катрин не бе отговорила на нито едно от писмата му? Дали не бе предпочела богатия Брет Норис пред него? Вече девет месеца и нито ред от нея, въздъхна той. Инстинктивно потупа завързаната за колана му торба, в която бе скрит безценният подарък. Шийла-на-гиг наистина го пазеше жив, както му бе обещала Катрин. Каменната богиня лежеше на дъното на торбата, до револвера и мунициите.

Той си представи лицата на войниците, които щяха да се погрижат за вещите му, ако случайно го убиеха, и се засмя на глас. Какво ли щяха да си помислят за него, когато откриеха талисмана му?

Някъде в далечината зави диво животно. Чакал ли беше? Хиена? Не можа да познае, но ужасяващият вой накара Макдоналд да спре за малко тъжната си песен.

След три месеца щеше да стане година, в която той нямаше и най-малка представа какво прави червенокосата красавица. Мислите му се сляха с тези на хилядите войници по целия свят, които от векове копнееха за любимите си и щяха да копнеят, докато на света има мъже, които воюват, и други, които си остават вкъщи, до полите на жените. Защото жените не умееха да чакат дълго. Те искаха ласки, жадуваха за любов. Патрик не вярваше, че жените не изпитват плътски удоволствия, както твърдяха другите офицери. Знаеше от собствен опит, че това не е така. Като студент имаше връзка с една млада шивачка и тръпнещите й от възбуда устни разбиха всички митове, че страстта е привилегия единствено на мъжа. Колко прекрасни бяха любовните нощи, прекарани в малката й стаичка! Кристабел, така се казваше тя, беше луда по него и го научи на много неща, но умря от перитонит малко след като той напусна Англия с шотландския полк.

Една звезда падна от небето и войниците се оживиха.

— В нощта преди битката при Тел-ел-Кибир също падна звезда — каза Патрик и Макдоналд спря своята песен. — Мислехме, че е лоша поличба, но победихме. Но за убитите врагове беше наистина лоша.

— Сигурно е било така, сър — замислено отвърна ординарецът.

— Имаш ли семейство, редник? — попита Патрик.

Гигантът поклати глава.

— Не знам, сър. Преди две години оставих на пристанището една хубавица. Обеща ми, че ще ме чака, но досега не съм получил нито едно писмо от нея.

— Значи ставаме двама. Какво съвпадение, нали, Ангъс? — въздъхна той и двамата не намериха нещо необичайно във факта, че капитанът нарече шотландеца с малкото му име.

Беше един от редките моменти, когато бариерите пред военните условности падаха и офицерът и войникът се превръщаха в обикновени младежи, които тъгуват за дома.

— Вие имате ли си някоя хубавица, капитане? — попита Макдоналд, усетил, че офицерът има нужда да поговори с някого.

— Мислех, че имам — въздъхна той и обърна гръб на ординареца си. Не беше готов да говори за Катрин.

Скоро хората бяха готови да тръгнат към мястото на предстоящите военни действия и двамата мъже се присъединиха към новия си полк.

 

 

— Боже мили! — възкликна капитан Торнкрофт и запуши носа си, за да не повърне от отвратителната смрад, която се носеше наоколо.

Огнените лъчи на пустинното слънце почти бяха сварили плътта на мъжете и животните, останали на бойното поле повече от две седмици. Между телата им се разхождаха лешояди, подути от погълнатото месо на гниещите британци, дервиши и камили. От време на време някоя от противните птици размахваше криле и политаше към лазурното небе, за да огледа богатата трапеза отгоре. Те като че ли не обърнаха внимание на приближаващата се към мястото армия и продължиха да ровят из вътрешностите на убитите войници. Разложените тела бяха почернели, но не и подути, защото острите им клюнове бяха пробили множество дупки в тях и бяха освободили газовете.

Патрик погледна към австралийския офицер и остана удовлетворен от ужасената му физиономия. Нека да се научи, че войната не е само размахване на оръжия, помисли си той. Войниците, които бяха избрани да погребат телата на загиналите, се заклатушкаха като пияни сред безформените тела на другарите си. Заеха се с всички сили да прогонят хищните птици, сякаш това щеше да облекчи душите на загиналите. Другите не посмяха да навлязат сред вонящата леш. Само прибраха хляба, с който преди минути имаха намерение да закусят.

Ангъс Макдоналд благодари на господ, че лицата на британските войници се бяха превърнали в безформена маса. Не би могъл да понесе гледката на лешояд, който ръфа лицето на някого, с когото е споделял храната и водата си.

Един мъж реагира със завидно спокойствие на отвратителната гледка. Като полицай в най-бедните райони на Сидни той се бе нагледал на смърт във всякаква форма и с годините бе изградил имунитет към подобни картини. Редник Франсис Фарел продължи необезпокоявано да гребе с лъжицата от консервата. Дори не поглеждаше към зловещото поле. Цялото му внимание бе насочено към британския офицер, който стоеше до капитан Торнкрофт и сочеше натам, където преди една година се бе намирало малкото селце Тамаи. В една битка британските войски го бяха заличили от лицето на земята. Преди двайсетина дни дервишите си възвърнаха областта. Сега отново предстоеше британците да си го вземат обратно.

Бившият полицай изтри покапалата по брадата му мазнина. Сега, на дневна светлина, той беше сигурен, че младежът му напомняше за някого и вече знаеше на кого.

 

 

Редник Ангъс Макдоналд крачеше до своя капитан и държеше парче хляб и чаша вода — обичайната войнишка закуска.

— Ей, скапано шотландче — извика към него Фарел.

Ангъс чу заядливото повикване, обърна се и видя мъж, грамаден почти колкото него. Веднага разпозна ирландския акцент.

— За какво ме викаш, ирландско пиянде?

— Твоят началник… Как се казва?

— Защо ти е да знаеш, умнико?

— Не те питам нищо нередно, дръвнико. Не се надувай толкова, някога моите деди са се били рамо до рамо с твоите под знамената на Чарлз Хубавия^[2], така че сме от една и съща страна на окопа.

Ангъс се наежи от обидното подмятане за шотландския му произход, но последната забележка го разсмя. Истина беше, че прадедите му и ирландците се бяха били заедно на страната на якобитите срещу британските войски и едрите шотландски земевладелци.

— Господ да благослови баба ти за готовността, с която е обслужвала нашите мъже при Кълоден, спиртосана тикво.

Но Фарел не му остана длъжен:

— Знаеш ли какво казваше баба ми, докато ме друсаше на коленете си, празна главо? Казваше: „Франсис, момчето ми, причината, поради която тъпите шотландци загубиха битката срещу проклетите британци, е, че не им остана и капчица мъжка сила, след като приключих с тях.“

Ангъс се изкиска.

— Офицерът се казва капитан Дъфи, ирландска фъшкийо — каза весело той. — Знам, че е роден в Сидни.

Патрик Дъфи! Как можа да не си спомни веднага? Колко пъти бе държал момчето на коленете си, когато се отбиваше да пийне бира в хотел „Ерин“ с Франк Дъфи и Макс Браун? Франк Фарел поклати изумено глава. Младият Патрик Дъфи с униформа на британски офицер!

— Кой би повярвал? — измърмори той.

И какво би казал баща му за това?

Редник Ангъс Макдоналд не можа да чуе мърморенето му. Махна приятелски на ирландеца и избърза напред, за да настигне капитана си.

— Пак ще се видим, ирландецо — кимна той. — Може някога да пийнем по чашка, да те видим колко носиш. Пази празната си глава в боя, че вятърът ще я отнесе.

— Ти пази началника си, тъпоумнико — съвзе се от смайването си Фарел. — Познавах баща му — най-добрия мъж, когото съм виждал.

Патрик Дъфи! Сигурно приличаше на Майкъл по характер. Дали познаваше баща си, замисли се той. Дали знаеше нещо за легендарния Майкъл Дъфи?

Бяха минали повече от десет години, откакто бившият полицай не бе виждал Патрик. Той си спомни, че имаше някаква уговорка между Даниъл и бабата на момчето, Инид Макинтош. Тя трябваше да го отведе в Англия, за да получи подобаващо образование. Беше свързано с наследството на Макинтош. Старият Франк мълчеше по въпроса, както и за условията по договора. Но Даниъл беше адвокат, сигурно бе опекъл добре работата в полза на Патрик. При първа възможност трябваше да поговори с момчето. Хвърли празната консерва зад себе си и избърса ръце в панталоните. Ех, да имаше сега нещо студено! Какво не би дал за една студена бира в задния двор на хотел „Ерин“.

Чу се заповед колоната да продължи напред към разрушеното село. Войниците побързаха да се строят и да загърбят зловонното място.

Патрик избърза към челния отряд, за да се представи на полковник Ричардсън. Слънцето вече беше високо над главите им и нито хората, нито животните можеха да се скрият от острите му зъби. Походът щеше да бъде истинско изпитание и той се чудеше как ли ще издържат австралийските му братя на непосилните условия.

Но когато армията спря за нощувка, капитан Дъфи можеше смело да докладва, че е горд от тяхната издръжливост. Имаше само трима припаднали, и то чак в късния следобед.