Питър Уот
Горда птица (3)

2.

Патрик Дъфи, капитан от имперската армия на кралица Виктория, стоеше пред малкия гроб, отбелязан с келтски кръст, без да обръща внимание на студения ситен дъждец. На кръста с нечетливи букви бе изписано: „Моли О’Рурк“.

Значи това беше жената, която преди двайсет и две години го бе поверила на грижите на семейството на баща му!

Той си припомни с горчивина разказа на лейди Инид Макинтош, неговата баба по майчина линия, за тъжните обстоятелства при неговото раждане и за старата ирландска слугиня, която го беше спасила от собствената му майка. Фиона Макинтош искала да го остави в един от онези страшни приюти за деца, за да се отърве от него, но Моли го взела и го оставила в любящите ръце на леля Бриджит и чичо Франк в хотел „Ерин“ в Сидни. Инид му бе казала, че онази нощ била фатална за семейство Дъфи. Малко преди Моли да го занесе при тях, те научили за смъртта на баща му в Нова Зеландия. Бил загинал в битка с маорите.

Патрик беше висок и широкоплещест младеж и като се изключеха изумруденозелените му очи, беше живо копие на баща си Майкъл Дъфи. Очите бяха наследство от красивата му майка Фиона Макинтош.

Но тя беше още и Фиона Уайт, съпруга на Гренвил Уайт, един от най-силните мъже в „Макинтош къмпани“, финансова и търговска империя с огромни владения из цяла Англия и Австралия, и търговски и финансови дружества из Пасифика, Азия и Индия. Един огромен финансов конгломерат с корени в Англия и пипала, достигащи до всяко кътче на необятната британска империя.

Съзнанието на младежа се задържа само за миг на името Гренвил Уайт. Не, нямаше да мисли за този човек, който според думите на баба му беше убил непознатия му чичо.

Патрик си бе взел няколко дни отпуск, за да посети селото, откъдето някога семейство Дъфи е избягало — буквално шест часа преди полицията да нахлуе в дома им със заповед за арест на дядо му Патрик, на когото младежът беше кръстен. Леля Бриджит му бе разказала всичко, когато беше малко момче и живееше в хотел „Ерин“.

Той въздъхна и вдигна високо яката на палтото си. Вятърът беше пронизващ и достигаше чак до костите му. Възрастна жена със скъсан шал, наведена над бастуна си, гледаше напрегнато към добре облечения младеж до гроба на Моли. „Боже — помисли си тя и се прекръсти, — дали духът на покойния Патрик не се е завърнал в родния край?“

Пред нея стоеше пълното копие на мъжа, когото някога като младо момиче беше познавала. Двете с Моли бяха израснали заедно, заедно се криеха от нахалните англичани, окупирали страната им, заедно се бореха за вниманието на красивия Патрик Дъфи. Но той си бе загубил ума по дъщерята на оня земевладелец и протестант Фицджералд и скоро успя да се намърда в леглото й. Беше малко преди да арестуват четиринайсетгодишната Моли за подривна дейност срещу английската корона и да я изпратят като каторжничка в Нов Южен Уелс.

Мери Кейси живееше все още в презвитерианското село и поддържаше къщата на младия наскоро ръкоположен отец Еймън О’Брайън, дошъл да заеме мястото на стария отец Кланси. Но отец О’Брайън не беше роден в страната и като всеки чужденец не вдъхваше голямо доверие. Беше получил образованието си в Англия и имаше нездрав интерес към древните келтски обичаи, наследени от друидите. Дори се говореше, че обмислял как да сближи правата вяра с древните практики, за да обедини ирландците.

Мери потръпна. Старите вярвания си бяха чисто богохулство. От друга страна… тя отново потръпна, не от студ, а от суеверие. Спомни как младежът пред нея я беше пресрещнал, беше се представил любезно като Патрик Дъфи и я бе попитал за гроба на Моли О’Рурк.

— Исусе, Дева Марийо и Йосифе! — бе промълвила в страха си тя и се бе прекръстила, за да изгони духа на мъртвия Патрик.

Как ли беше успял да възкръсне от онази твърда и суха земя и да прекоси океана?

Патрик се стресна от реакцията на старицата. Нямаше как да знае, че е копие на своя дядо като млад. Нямаше как да знае също, че страхът й се дължеше на келтското суеверие, с което тя беше закърмена, колкото и да не го признаваше. Без да каже дума повече, тя закуцука напред и посочи с бастуна си каменния кръст на гроба на Моли.

Вятърът се втурна между гробовете и Патрик усети, че краката му се вдървиха. Той не беше свикнал на такъв студ. Войнишкият живот в армията на Нейно величество и военните походи в Северна Африка го бяха изнежили, а след скорошното боледуване още не се беше възстановил.

Лейди Инид Макинтош не одобряваше пристрастието на единствения си внук към военната униформа. След като младежът завърши Оксфорд, тя опита всичко, за да го разубеди да влезе в армията, но в крайна сметка отстъпи пред упорството му и уреди постъпването му в Шотландския пехотен полк. Това беше начин да го задържи далеч от Австралия и да наклони везните в полза на тази част от кръвта му, която принадлежеше на Макинтош.

Първата военна задача на младия лейтенант беше при Тел-ел-Кибир в Египет. Трябваше да защитят стратегически важния за империята Суецки канал от бунтовническите египетски части. Оттогава бяха изминали три години, но ехото от жестоката битка още тревожеше сънищата му.

Египтяните бяха натрупали огромни насипи и охраняваха строго пътя, по който се очакваше да минат британските сили под командването на генерал Гарнет Уолсли. Войниците трябваше да маршируват седемнайсет кошмарни дни из египетската пустиня, докато стигнат до защитните укрепления на враговете. Патрик поведе своите войници в шотландски полички под ясното, отрупано с ярки звезди небе и се замисли за миналото си и това, което му предстоеше.

Той беше напуснал Сидни на единайсет години и бе заминал за лондонското имение на баба си, строгата Инид Макинтош. По силата на едно споразумение, сключено преди много години между неговия опекун Даниъл Дъфи и лейди Инид, при навършването на единайсетата си година той трябваше да бъде поверен в ръцете на заклетата протестантка, за да бъде подобаващо възпитан и образован в най-добрите училища в Англия. Целта на госпожа Макинтош беше да подготви Патрик за тежката и отговорна задача — да поеме управлението на „Макинтош къмпани“. Но имаше и още нещо, по-важно за нея дори и от несметните богатства на семейството. Патрик беше единственият наследник от мъжки пол и само той можеше да се изправи срещу Гренвил Уайт, и дори срещу собствената си майка, Фиона Уайт, и да отмъсти за убития от зет й син, Дейвид Макинтош.

Но лейди Инид за нищо на света нямаше да допусне един папист да управлява нейния клан. Именно затова не бързаше да прибере Патрик в Австралия. Искаше да му даде време да оцени предимствата на нейната вяра.

Даниъл Дъфи се бе присмял на наивните й надежди, че може да промени младежа. Патрик беше роден католик и щеше да остане такъв до смъртта си, но тя не бе убедена в това.

С времето Инид се бе предала на естествения чар на момчето и на собствената си нужда от любов. Обикна го като истинска майка. Патрик бе запълнил празнината в сърцето й след смъртта на любимия й син Дейвид. Страхът да не отблъсне внука си я караше да бъде по-толерантна и да не го насилва в избора между ирландския католически свят и шотландската протестантска вяра. Един ден той трябваше да се определи, ако искаше да стане глава на рода Макинтош, но времето все още не бе настъпило. Засега можеше да го остави да задоволи жаждата на буйната си ирландската кръв за битки и приключения в армията на Нейно величество.

Докато крачеше през необятната египетска пустиня, Патрик осъзна, че един ден наистина ще се наложи да избира между любовта на баба си Инид и своето ирландско семейство. Имаше възможност да наследи една от най-богатите фамилии в империята, но това означаваше да загуби Даниъл и семейство Дъфи. Дилемата беше неразрешима, поне засега. Възможността да получи куршум в главата или още по-лошо — да попадне в плен — беше много по-осезаема. Мислите за миналото и бъдещето бяха погълнати от настоящето и страха от безмилостния враг. Дали щеше да се уплаши и да побегне като страхливец от бойното гюле? Да се вцепени пред лицето на врага и да се провали в задълженията си на офицер? Дали…

Изведнъж хоризонтът се обагри в червено, сякаш слънцето бе решило да подрани с няколко часа. Войниците напредваха в пълно мълчание, но в главата на всеки от тях се въртеше един въпрос: дали офицерите не бяха сбъркали в изчисленията си и не ги бяха изложили на вражеския огън много преди да настъпи утрото?

При вида на заревото сър Гарнет Уолсли онемя от почуда, но веднага му беше обяснено, че са свидетели на астрономическа аномалия. Сиянието идваше от опашката на комета, която прекосяваше хоризонта.

Точно преди разсъмване откъслечни изстрели откъм предните постове на часовите изтръгнаха Патрик от обърканите му мисли. Миг след това оглушителен трясък раздра въздуха. Стена от стотици огнени гърла се изправи в тъмнината пред тях. Уолсли даде заповед за атака. Ослепителната светлина от стрелбата на египетските бунтовници не позволи на войниците да преценят броя и силата им, но тръбата ги зовеше и те трябваше да изпълнят заповедта.

По-късно Патрик си спомни, че влизането в битката дойде като истинско облекчение. Страхът от предстоящото бе заменен с реални действия и това успокои войниците. Стъписването отмина и всички се съсредоточиха върху конкретните си задачи.

С неистов рев той заповяда на хората си да го последват и те се подчиниха безпрекословно. С насочени напред байонети и запретнати карирани поли лейтенант Дъфи и останалите шотландци се втурнаха напред с диви викове. В последвалия сблъсък Патрик изгуби пистолета си, но веднага си набави една „Хенри Мартини“ от повален негов другар. В следващите петдесет минути той не спря да изпраща смърт към враговете на Короната.

Атака… контраатака. Писъци и псувни от свои и врагове, вкопчени в битка на живот и смърт. Викове „мамо“ на най-различни езици от ранени и умиращи. Смъртоносна ярост и едно страховито черно лице на сантиметри от Патрик. Удар на щик в проблясващите бели зъби, хрущящ звук от чупене на кости. Нубиецът издра лицето на Патрик, но обзет от жаждата да убива, той не усети болка, подмина трупа му и продължи напред. Още лица и падащи тела, докато куртката му подгизна от кръв. Но и това не го спря. Продължаваше да крещи бойните лозунги на своите диви шотландски прадеди, да мушка и да поваля враг след враг.

След битката лейтенант Дъфи бе похвален в докладите на Уолсли и бе удостоен с чин капитан за военни заслуги към Нейно величество.

Но след месеците в пустинята и в блатата около Нил се разболя от малария. Младежът се лекува дълго, но все още страдаше от последствията й. Докато стоеше пред гроба на Моли, усещаше приближаването на нова криза. Краката му се разтрепериха, сабята му затрака в ножницата.

Мери Кейси видя слабостта му и закуцука към него, за да му помогне. Погледна го в очите и се стресна от вътрешната сила, която прозираше в тях и го караше да се усмихва, въпреки треската, която владееше тялото му. Очи на същински дявол, помисли си тя. Очи, които можеха да откраднат сърцето и честта дори и на монахиня.

Патрик се опита да отклони настоятелните молби на Мери да я последва до светата обител за чиния топла супа, но усети, че кризата се засилва, и кротко тръгна след нея към една малка пристройка до църквата. Старицата го покани вътре и извика отец О’Брайън.

Свещеникът я чу, побърза да приключи с молитвата, затвори требника и забърза към малката кухня. Какво бе учудването му, когато видя крехката си домашна помощница едва ли не да носи млад мъж, истински гигант. Мери изпъшка и стовари младежа върху един разнебитен дървен стол до масата.

— Отец Еймън О’Брайън — подаде той ръка на непознатия. По скъпия костюм и вида му веднага прецени, че пред него не стои случаен човек.

Патрик се представи и акцентът му доказа на отеца, че мъжът е добре образован.

Мери се разбърза. Стопли супата от зеленчуци, ечемик и съвсем малко агнешко месо, колкото за вкус, в старо глинено гърне с черно дъно, което имаше вид на използвано най-малко от един век.

Патрик се наслади на топлината на кухнята, тя му напомни за утринното слънце над пустинята. Но уютът на малкото помещение го накара да си спомни и още нещо — една друга кухня в Сидни, кухнята на леля Бриджит, чичо Франк и семейството на Даниъл, с които бе прекарал детството си.

— Струва ми се, че не сте от селото, господин Дъфи — забеляза отец О’Брайън. — Името ви е ирландско и се среща често по тези места, но говорите с английски акцент.

Патрик се усмихна на прозорливостта на младия свещеник. Впрочем, той също не говореше като ирландец. Дори не приличаше на свещеник, а по-скоро на човек, който би се чувствал като у дома си из мрачните зали на Оксфорд или Кеймбридж.

Отец Еймън О’Брайън беше висок и слаб мъж, с тъмна коса и очила. Чертите на лицето му издаваха интелигентност, а в очите му можеше да прочетеш хиляди въпроси.

— Не, падре, не съм оттук — усмихна се слабо той. — Акцентът ми може да е английски, но аз съм австралиец.

— Австралиец! Не знаех, че съществуват такива същества — иронично подметна събеседникът му. — Но това обяснява защо един ирландец с английски акцент би искал да скрие истинската си самоличност из тези свещени за ирландците места.

— Преди петдесет години семейството ми е излязло от това село, за да се установи на новия континент. Патрик и Елизабет Дъфи са родители на моя баща — съобщи Патрик. От разговорите в „Ерин“ знаеше, че по тези места за дядо му се носят легенди и младежът се гордееше с това.

В същото време, като войник на Нейно величество той чувстваше известна вина от тази гордост. Непокорните ирландци бяха истински бич за империята. Техните глупави искания за независимост непрекъснато ангажираха ценни военни ресурси.

— Значи не сте същият Патрик Дъфи? — намеси се Мери Кейси и видимо си отдъхна. Горката старица бе решила, че призракът на онзи Патрик се е върнал от мъртвите, за да навести родните места. — Благодаря ти, господи!

Двамата мъже я изгледаха озадачено.

Свещеникът добре познаваше суеверието на хората от паството си и побърза да смени темата, за да освободи госта си от объркването.

— Та значи, решихте да се върнете към корените си, господин Дъфи. Нещо като поклонничество?

— Може и така да се нарече.

— Чувал съм за дядо ви. Говори се, че се е бил с англичаните в лагера „Юрика“ и бил убит от австралийските диваци.

Патрик избърса потта от челото си. Треската още не бе отминала, но този път кризата беше по-слаба.

— Това е самата истина.

— Няма нужда да ви казвам, че като негов внук сте добре дошли във всички къщи в селото.

— Съмнявам се, отче — изрече тъжно Патрик. — Аз съм капитан от армията на кралицата и не вярвам хората да се отнесат със симпатия към мен.

Свещеникът се взря в госта си и едва сега разбра защо лицето му беше така силно загоряло. Явно бе изпълнявал заповеди някъде из далечни и негостолюбиви колонии на империята.

— Традицията за Дивата патица е много силна из тези земи, господи Дъфи — отвърна със симпатия той. — Много от младежите в селото са служили в армията на Нейно величество. Не мисля, че за ирландеца е от голямо значение за кого се бие, важното е да има бой. Но не е нужно да споменавате, че сте на служба в британската армия. Акцентът ви е достатъчен, за да ви сметнат за англичанин.

Патрик кимна. Англичани, ирландци, шотландци… той носеше в себе си кръвта на келти, гали, англи и сакси, без да споменаваме за французите от страна на баба му Елизабет. Ето такъв е австралиецът, въздъхна той. Патрик държеше на идентичността си, дори веднъж, докато беше в Итън, се наложи да използва юмруци, за да зашити своята родина. Може би именно ирландската му кръв го караше да брани толкова ожесточено колониалната си принадлежност. Но в същото време много се гордееше с шотландските си прадеди.

Мери сипа горещата супа в евтина порцеланова купа и я постави пред него. Патрик й се усмихна обезоръжаващо и благодари на чист ирландски диалект:

— Begorrah, госпожо Кейси. Моята леля правеше същата супа, лека й пръст. — И й намигна весело.

Лицето на Мери светна от удоволствие.

— Опасен мъж сте, господин Дъфи — изкиска се тя и го сръга в ребрата. — Лесно можете да завъртате главата на добро момиче като мен.

Закачката върна старата жена към старите времена, когато беше младо девойче. Веднъж дядото на това хубаво момче я бе притиснал до стената и си бе откраднал една целувка. Ах, спомени!

— С удоволствие бих опитал, но подозирам, че отец О’Брайън няма да одобри.

Еймън се стресна, като чу името си и се изчерви. Измърмори нещо и отправи благодарствена молитва за храната на масата им. Този младеж не беше ревностен католик, разсъди той, щом си позволява такова фриволното поведение към персоната на свещеника.

— Къде мислите да отседнете, докато сте при нас, господин Дъфи? — попита той.

— В гостилницата на Бърнард Райли, май че така се казваше.

— Ваш далечен роднина. Знаете ли, че имате много роднини тук? И католици, и протестанти, от страна на баба ви Елизабет Фицджералд. Всъщност често посещавам брата на баба ви, Джордж Фицджералд. И двамата се интересуваме от археология. За съжаление ирландците силно подценяват тази наука, нали госпожо Кейси?

— Не бива да безпокоим старите места с кирки и лопати, падре! — смръщи вежди старата жена. — Старото трябва да си остане в земята.

— Но това е чисто суеверие, госпожо — каза О’Брайън и Патрик долови раздразнение в гласа му. — В края на краищата Сейнт Патрик отне силата на старите богове и приобщи Ирландия към правата вяра.

Мери Кейси не отговори. Надвеси се над супата и започна яростно да я разбърква. Като повечето жители на селото тя беше добра католичка, но някои неща не се забравяха. Не един и двама тук бяха зървали странните същества, дето още живееха в сивите мъгли отвъд селото.

— Вие не говорите като нашия отец в Сидни, падре — намеси се Патрик.

Еймън се усмихна широко, макар да не бе сигурен, дали това е похвала или укор.

— Израснах в Англия сред католици и англиканци. По-късно пътувах много из Европа — отвърна той. — Но уви, нито опитът, нито знанията ми ме подготвиха за работата ми в това ирландско село. И все пак съм тук и изпълнявам послушно волята на нашата църква.

— Някои твърдят, че англичаните католици нямат място в лоното на Римската католическа църква — предизвика го Патрик. — За тях те са не по-малко еретици от протестантите.

О’Брайън се усмихна и свали очилата си, за да ги почисти.

— Ах, господин Дъфи, мисля, че ни предстоят много разговори по много въпроси. Кеймбридж ли, приятелю?

— Оксфорд — отвърна Патрик и премина на латински. — С удоволствие ще поговорим, разбира се. Тацит събуди в мен интерес към историята.

Падрето повдигна вежди, учуден от лекотата, с която Патрик говореше мъртвия език.

— Интересувате ли се от историята на Ирландия? — запита той на английски.

— Страхувам се, че знам малко за нея — намръщи се младежът.

— Не съм изненадан — изсумтя О’Брайън. — Получили сте класическо английско образование. Може би ще съм ви полезен, като ви запозная с предисторията на тази земя. Щом познавате Тацит, ще ви е интересно да чуете за най-сериозните съперници на Рим, келтите.

Преди Патрик да отговори, Мери отново напълни почти празната му купа, после се извини с други задължения и излезе.

Двамата останаха сами. Когато младежът се справи и с втората порция, Еймън поднови разговора.

— Ако имате намерение да поостанете, бих могъл да ви представя на Джордж Фицджералд. Той притежава богата колекция от вещи, за които вярваме, че са принадлежали на старите ирландски воини от времето на бронзовата ера, както ние, аматьорите, я наричаме.

— Ще се радвам да я видя. Но ми се иска да не споменаваме военния ми чин. Нека бъда само Патрик.

— Добре, Патрик. Понеже не съм сигурен към коя църква принадлежите, предлагам да ме наричате просто Еймън — топло му се усмихна свещеникът. — Предполагам, че пренебрежението към титлите идва от колониалния ви произход.

Патрик се засмя.

— Сигурно сте прав. Австралийците вярват, че са равни, независимо какво положение заемат в обществото.

— Пътешественикът господин Тролъп отбелязва същото в своите пътеписи за колониите — съгласи се Еймън. — Той пише за смайването си, когато един кочияш му заговорил, все едно говорел на колега.

Войникът и свещеникът продължиха да разговарят за история и политика чак до залез. Двамата бяха много различни, но оцениха образованието на другия и намериха много общи теми. Развълнуван от приятната компания, свещеникът извади бутилка уиски и до вечерта двамата почти я пресушиха.

През това време Мери забърза към кръчмата на Райли, за да съобщи новината за пристигането на внука на великия Патрик Дъфи. Тази вест й осигури огромно количество уиски. Тя пресушаваше чашите една след друга и разказваше за срещата им с най-големи подробности.

Възрастните клиенти подръпваха от лулите си и си припомниха старите времена и техния приятел Патрик. Сякаш беше вчера, когато английските полицаи дойдоха да арестуват големия як мъж. Някой си спомни, че един симпатизант на ирландците, служител в съда, бе предупредил семейството им. Дъфи имаха време, колкото да съберат най-необходимото и да се качат на първия кораб. Оказа се, че курсът е за Австралия, не за Америка, както се бе надявал Патрик.

Когато внукът на великия им приятел влезе в кръчмата, замаян от изпития с падрето алкохол, всички отправиха към него погледи, изпълнени едновременно с почит и съжаление. Почит за кръвта, която течеше във вените му, и съжаление, защото тази кръв беше заразена с английска.

Патрик любезно поздрави обвитите в цигарен дим притихнали клиенти, които не откъсваха погледи от него, и се запъти към стаята си с надеждата да избегне всякакви допълнителни разговори. Отчаяно се нуждаеше от сън. И наистина, заспа веднага, но тревожните сънища го върнаха отново на бойното поле. Стенанията му се понесоха в ирландската нощ, докато се мяташе в леглото и се къпеше в собствената си пот.