Питър Уот
Горда птица (37)

36.

За да отпразнува победата на Гордън Джеймс над свирепите калкадун, централното управление в Клонкъри ангажира един от най-престижните ресторанти в града. Произнесоха се много речи и тостове, бирата се лееше като река и всичко това продължи, докато не остана и един трезвен офицер.

Гордън се чувстваше неловко, когато го питаха за числеността на победените воини. Искаше да обясни, че всъщност една малка част от тях се бяха жертвали, за да спасят племето от унищожение, но в края на краищата прагматизмът надделя. Колкото по-важна изглеждаше победата в очите на началниците и заселниците в пограничните райони, толкова по-големи шансове се откриваха пред него. Кой знае дали след подадения доклад нямаше да прибави още една нашивка върху пагоните си.

Но какво щеше да прави със Сара? Какъвто и успех да имаше като офицер, беше ясно, че ако остане в полицията, ще я загуби. А колко много я обичаше! Не можеше да изкаже с думи нежността, която чувстваше към нея. Докато колегите му вдигаха тост след тост в негова чест, той обмисляше бъдещето си. И изведнъж разбра какво трябва да направи. Отговорът беше прост и категоричен. Вдигна чашата си и прие с усмивка поредното поздравление.

 

 

Празненството беше към края си и хората му се събраха, за да чуят програмата за следващия ден. Гордън попита за Питър Дъфи, но всички вдигнаха рамене. Никой не го бе виждал от деня, когато патрулът се върна в града, за да попълни запасите за колегите си в Годкин Рейндж. „Сигурно е продължил за Таунсвил“ — ядоса се Гордън. Не бе получавал разрешение за това. Трябваше да остане тук и да изчака търпеливо завръщането на своята част. Щеше да се наложи да го скастри.

Няколко седмици по-късно, след като докладът с преувеличените заслуги на Гордън бе изпратен и прочетен от началниците му и „величавата“ победа бе отразена в пресата, той бе поканен в управлението в Таунсвил. Началникът му, господин Гейлс, го посрещна възторжено. Увери го, че вече е пратил копие от доклада в Бризбейн и оттам му бяха обещали награда за участвалите в битката полицаи. Беше осигурено ново оборудване и екипировка. За целта трябваше да се направи рекапитулация на липсващото и повреденото оръжие, както и на цялото бойно снаряжение.

Гордън прие с благодарност похвалите, но едва успя да скрие раздразнението си, че ще се наложи да остане още известно време в казармите. Идеше му да хукне към дома на Кейт О’Кийф, за да зърне усмивката на Сара. Времето, прекарано далеч от нея, го бе накарало да осъзнае колко държи на нея, а нападките на Питър, че би я зарязал заради кариерата си, бяха причина да си направи трезва равносметка за истински важните неща в живота си. Младежът призна без никакво колебание пред себе си, че за него Сара означава много повече, отколкото кариерата в полицията.

Отне му още един ден да приключи със задачата и в същото време да проведе тайно разследване за местонахождението на Питър. За съжаление не постигна никакъв успех. Никой не го бе виждал, нито бе чувал нещо за него. Това го вбеси, но беше толкова ангажиран около списъците, които трябваше да изготви, че остави проблема за по-късно.

Докато приключваше последния рапорт, случайно вдигна глава към прозореца, видя двама полицаи да приближават с унило изражение и изтръпна. Дали не се бе случило нещо извънредно? Нещо, което отново би забавило посещението му в дома на Сара?

 

 

— Полицай Колдър, какво ще кажете в своя защита? — попита строго Гордън. Двамата бели полицаи му бяха рапортували за кражба в спалното помещение.

Бараките бяха покрити с тънка ламарина и горещината вътре беше още по-нетърпима. Колдър се потеше обилно под пронизващия поглед на началника си и се взираше в купчината монети и банкноти на леглото си. Полицаите ги бяха открили между сламата в дюшека му.

— Не знам как са се оказали там — измънка той.

— Откраднал си ги, смрадлива гад! — извикаха двамата полицаи. — Свил си ги от другарите си!

По-дребният от тях, който приличаше на фокстериер, изпсува и го заплю.

— Не знам за какво говориш, човече! — сви се Колдър. — Някой ме е натопил.

— Не мисля, че е така, полицай Колдър — намеси се Гордън и събра парите от леглото. — Ще ги задържа като доказателство, докато трае разследването на случая.

Полицаите, които бяха заловили Колдър, бяха разочаровани. Част от банкнотите бяха техни. Гордън забеляза разменените погледи и побърза да каже:

— Не мисля, че ще отнеме много време. Ще наредя на сержант Роси да започне с разпитите веднага след закуска. Сигурен съм, че ще приключим още по обяд.

Лицата на полицаите се проясниха, макар че ако им бяха дали малко време да обработят крадеца, още днес можеха да получат самопризнанията на крадливото копеле. Кражбата от колегите се смяташе за едно от най-долните престъпления в казармите.

Гордън не харесваше Колдър и всъщност беше доволен от разкритието.

— Полицай Колдър — каза студено. — Нареждам ви да останете в спалното помещение утре до десет часа, когато ще ви изслушаме. Нямате право да напускате помещението по никакъв повод. Ясно ли се изразих?

Колдър се взря в капитана. Той също не обичаше Гордън заради приятелството му с онази чернилка Питър, който му подложи динена кора. И нямаше никакво намерение да кисне тук, защото знаеше много добре, че разследването ще открие вината му.

— Ясно, сър — мрачно отвърна. — Давам ви дума, че ще остана тук.

— Много добре. Вярвам ви.

Двамата полицаи се спогледаха сащисано. Луд ли беше капитан Джеймс да остави крадеца сам? Гордън има даде знак и те неохотно го последваха. Колдър ги изгледа злобно и прибави името Гордън Джеймс в листа с тези, на които един ден щеше да разплаче майките.

Щом тримата излязоха отвън, дребният полицай не можа да се сдържи и каза:

— Сър, при цялото ми уважение към вас, съм длъжен да ви предупредя, че утре няма да има и следа от полицай Колдър.

— Знам — кротко отвърна Гордън и извади от джоба си смачканите пари. — Сигурен съм, че вие казвате истината, и мога да ви върна парите, преди да е приключило разследването. Всъщност не знам дали ще има разследване. Тези дни сме затрупани с работа.

Той отброи сумата, която бяха обявили за открадната от тях, и им я подаде. Те се спогледаха изненадано.

— Но защо, сър? — попита го по-дребният. — Защо го оставяте да се измъкне?

— Имате ли достатъчно доказателства, че е взел парите от вас? — Малкият полицай смръщи чело и Гордън разбра, че е прав. — Предпочитам да го оставя да избяга, вместо да го правя мъченик. Мисля, че е най-добре да забравим за случая. Разбрано?

Двамата мъже се ухилиха и побързаха да го уверят, че са разбрали всичко. Уважението им към него нарасна.

— За какъв случай говорите, сър? Не сме чули нищо — отвърна фокстериерът и намигна лукаво.

Гордън също намигна. Сега вече можеше да се отправи към дома на Кейт и да отвори сърцето си пред Сара.

Джеймс Колдър изчезна още преди вечерната проверка и никой не попита къде е.

 

 

Гордън дойде тъкмо за вечеря и Сара облече подарената й от Майкъл рокля. Тя положи неимоверни усилия да не гледа към него, особено защото на вечерята присъстваше и майка му. Но Ема не беше вчерашна. Тя забеляза върху лицето на младото момиче всички признаци на любовта.

— Имаш чудесна рокля, Сара — обърна се към нея. — Нова ли е?

Момичето грейна от удоволствие, че има възможност да се похвали с подаръка от чичо си.

Ема беше една от малкото, които знаеха кой се крие зад загадъчния американец Майкъл О’Флин. Съпругът й Хенри Джеймс бе убит, докато изпълняваше тайна мисия заедно с него преди десет години. Въпреки че именно Майкъл бе наел Хенри и следователно бе отговорен за смъртта му, тя не изпитваше лоши чувства към него. Съпругът й си беше такъв. Откритите хоризонти го привличаха през целия му живот и рано или късно щеше да намери начин да се върне там.

Тя обичаше Сара, за нея момичето беше като родна дъщеря. Когато Кейт отсъстваше от града, тя се грижеше за трите сирачета и бе силно привързана към тях, а Сара й беше любимката. Напоследък тя често посещаваше дома й, за да разбере дали има писмо от Гордън. Майчиното сърце й подсказа, че девойката има чувства към сина й, и тя се радваше заради Гордън.

Вечерята свърши и двете жени се оттеглиха в детската стая да се порадват на Матю. И двете бяха усетили напрежението в младите, и решиха да им дадат възможност да си поговорят.

Останал за пръв път, откакто се бе прибрал от Клонкъри, насаме с любимата, Гордън сякаш изгуби желание за разговор. Не искаше да споменава за битката с туземците, нито пък за нещо, което би довело до въпроси за Питър. Приятелят му вече официално бе обявен за дезертьор и младежът не искаше той да е носителят на лошата вест.

Стана от стола си и се подпря на парапета на верандата.

— Какво се случи между теб и Питър? — сякаш прочела мислите му, го попита Сара.

— Ами… пътищата ни се разделиха. Брат ти не бе уверен в своята лоялност.

— Лоялност? Към кого?

— Към кралицата.

— Имаш предвид лоялност към белите, нали? — сопна се тя. — Знам всичко за така нареченото дезертьорство на Питър. Знам, че не е приел да убива „чернилки“, и затова е избягал.

— Откъде разбра? — изненада се той.

— Един пътуващ търговец спря в магазина на леля Кейт и ни разказа всичко, което се е случило на изток. Осведоми ни за бягството на Питър. Леля казва, че изобщо не е трябвало да постъпва в полицията. Че е прекалено умен, за да е полицай.

— Значи аз съм глупав, така ли?

— Не исках да кажа това — смути се тя. — На теб животът в полицията ти допада, но той не е подходящ за брат ми. Не и когато знае какво са причинили те на родителите ни.

— Защо виниш полицията затова? Баща ти беше известен бандит. Той знаеше какъв риск поема.

— Ами майка ми? — запита гневно тя. — Единствената й вина бе, че е обичала татко. Заслужава ли любовта куршум?

Гордън наведе глава. Разговорът ставаше все по-труден. Той искаше да говори за любов, не за смърт.

— Смъртта на майка ти е случайна — опита се да я успокои. — Тя не е убита.

— Аз бях там, Гордън — тихо изрече тя. — Никога няма да забравя как падна в огъня, как кожата й зацвърча, а ние я гледахме и не можехме да направим нищо. За мен това беше убийство. Радвам се, че брат ми избяга от тези мъже, способни да избиват беззащитни същества като хората от племето на мама.

Погледът й се върна отново върху лицето му.

— Обичам те, Гордън. Винаги съм те обичала. Ако и ти ме обичаш, ще напуснеш полицията и ще си намериш друга работа. Няма да мога да живея с човек, който работи за убийците на родителите ми. Ако напуснеш, съм готова да бъда до теб, без значение дали ще сме женени или не.

Гордън ахна от откритото й признание. С един скок преодоля разстоянието между тях, коленичи пред нея и взе ръката й в своята.

— И аз те обичам, Сара. От времето, когато бяхме малки и ти ни следваше по петите като кученце — усмихна се нежно той. — Още тогава влезе в живота ми и знаех, че ще е завинаги.

— Това означава ли, че ще напуснеш полицията, Гордън Джеймс? — попита развълнувано тя и погали лицето му. — Леля Кейт веднага ще ти намери работа. Аз вече я питах…

— И понеже знам, че леля Кейт няма да ми позволи да живея в грях с теб, ще се наложи да си подам оставката и да поискам ръката ти — засмя се той.

— Наистина ли? — затаи дъх девойката.

Гордън кимна и двамата се усмихнаха щастливо.

— Тогава приемам.

Той я притегли към себе си и се засмя на страха й, да не би да измачка роклята. После я целуна по устните.

— Наистина ли ще напуснеш полицията? — попита тя, когато устните им се разделиха.

— Утре — увери я Гордън и я грабна отново в мечешките си прегръдки.

„Грешиш, Питър — помисли си, — Сара означава за мен много повече от работата ми в полицията.“

Когато Ема и Гордън се качиха в двуколката и си тръгнаха, развълнуваната девойка сподели новината с леля си. Кейт много се зарадва. Гордън беше прекрасен младеж и тя щеше да се погрижи да му осигури добра работа в „Юрика Къмпани“. Щяха да определят дата за годежа веднага щом напуснеше полицията.

Ох, колко работа й предстоеше, замисли се тя, докато се радваше на щастието на Сара. Трябваше да се посъветва със свещеника относно смесените бракове. Гордън изповядваше англиканската вяра, докато племенницата й беше католичка. Трябваше да приготви всичко за церемонията, да помисли за роклята, за… наистина имаше много работа!

Докато пътуваха към дома, Гордън сподели новината с майка си и тя го поздрави за избора му. Макар че се радваше, решението му да напусне Конната полиция, за да угоди на Сара, я разтревожи. Не биваше съпругата да налага мнението си на своя съпруг. Гордън от малък мечтаеше да продължи делото на баща си, а сега трябваше да забрави детската си мечта.

На следващия ден младежът стана с мисълта да изпълни обещанието си. Не му беше лесно, но той знаеше, че това е единственият начин да докаже на Сара, че я обича. Написа заявлението за напускане и към обяд се изправи пред вратата на шефа си.

— Влез — чу се гласът му отвътре.

Той влезе и отдаде чест. Майор Гейлс беше лейтенант в полицията по времето, когато бащата на Гордън беше сержант. Двамата мъже се познаваха от Рокхамптън. Гейлс бе командирован да разследва изчезването на Морисън Морт и да освободи сержант Джеймс от поста му. Тогава се носеха странни слухове, че сержантът и лейтенант Морт били в конфликт. В главното управление подозираха, че сержантът е замесен в изчезването на шефа си. Гейлс не бе открил никаква вина у него и по-късно бе прехвърлил симпатиите си от бащата на сина.

— Инспектор Джеймс, радвам се да ви видя — посрещна го той и надигна тежкото си тяло от стола. Времето и заседналата работа на администратор бяха обезформили някога стройното му тяло. — Предполагам, че идвате във връзка с новините около онзи ваш полицай… как му беше името… Дъфи?

Гордън се обърка.

— За какво става въпрос, сър? — попита и механично стисна подадената му ръка.

Гейлс му направи знак да изчака и извика към вратата:

— Джак, донеси ни чай.

— Слушам, сър! Ей сегичка — долетя до тях гласът на сержант Джак Фъргюсън.

— Какво ново за полицай Дъфи, сър? — попита нетърпеливо той.

— Не знаеш ли още? — изненада се Гейлс. — Аз го чух още вчера.

— Вчера бях в отпуск — обясни Гордън. — Току-що идвам.

— Ах, да. Накратко, изглежда, че този Дъфи се е присъединил към човек, когото отдавна смятахме за мъртъв — каза Гейлс и се загледа в картата на района, окачена на стената зад бюрото. — Получихме два независими доклада, че двамата с един туземец на име Уолъри са извършили няколко въоръжени грабежа. Освен това са се опитали да убият един съдържател на магазин за алкохол. — Той посочи две оградени с червено точки на картата югозападно от Таунсвил: — Тук и тук.

Значи, Уолъри беше с Питър! Защо ли не беше изненадан?

— Пеша ли се движат? — попита Гордън, загледан в червените точки на картата.

— Имат коне и са въоръжени до зъби — отвърна Гейлс. — Разтревожен съм, капитане. И двамата познават колонията като петте си пръста. Този кучи син Уолъри бродеше наоколо още когато бях млад офицер. Тогава другар му беше бащата на този Дъфи. Как му беше името…

— Том Дъфи, сър. Баща ми беше с патрула, който го откри в Бъркланд.

— Да, сега си спомням — кимна майорът и седна отново зад бюрото.

Сержант Фъргюсън донесе две чаши с горещ чай.

— Благодаря, Джак — каза Гейлс и го освободи. После разбърка чая си и въздъхна. — Кръвта вода не става. Стара истина.

Гордън се въздържа от коментар.

— Какво смятате да предприемете, сър?

Началникът му го изгледа изпитателно и тихо изрече:

— Той беше един от твоите хора, Гордън? Как смяташ, къде може да се крие?

Младият офицер се приближи към картата и със свободната си ръка посочи между двете очертани с червено точки. Оттам продължи по права линия и спря по средата на колония Куинсланд.

— Ето тук — уверено каза.

Гейлс се взря в обозначението на местността и прочете:

— Глен Вю. Глен Вю?

— Сигурен съм, че ще ги намерим там.

— Откъде си толкова сигурен? Биха могли да са навсякъде. Том Дъфи и Уолъри обикаляха из цялата колония.

— Познавам добре полицай Дъфи и… хората на нирамбура.

— Никога не съм чувал за тях.

— Защото бяха разселени още по времето, когато баща ми работеше в полицията. На практика вече не съществуват. Уолъри е последният от тях. След него остават само децата на Том Дъфи. Съпругата му беше от това племе. Мисля, че Уолъри ще заведе Питър в земята на прадедите му, за да извърши ритуала, който ще го направи истински нирамбура.

— Звучи логично. Черните вярват в такива глупости. Оказва се, че твоят приятел е повече туземец, отколкото бял.

— Има такова нещо — отвърна той с равен тон.

Мисълта му веднага го отведе при Сара. Тя също носеше кръвта на нирамбура и ако имаха деца, и те щяха да са заразени с нея. Това беше зловеща мисъл. Изведнъж в главата му зазвучаха тихи, но настоятелни думи: „… Организирай патрул и иди в Глен Вю…“

— Извинете сър! Разсеях се и не ви чух.

— Попитах как се чувстваш. Възстанови ли се от раната на главата? — попита загрижено Гейлс, когато забеляза потта по бледото лице на капитана. — Изглеждаш, сякаш все още имаш треска.

— Добре съм, сър.

— Тогава искам веднага да организираш патрул и да го поведеш към Глен Вю. Трябва да хванем тези бандити, Гордън!

— Слушам, сър! Ще бъде изпълнено незабавно!

По-добре той да открие Питър и Уолъри, отколкото непознати, които биха ги застреляли веднага.

Той напусна управлението и се запъти към къщи, за да си вземе довиждане с майка си. Ема изслуша обясненията му за предстоящата мисия, но не каза нищо. Едва когато той се качи на коня си и се скри от погледа й, се замисли със свито сърце за странното съвпадение на събитията сега и преди десет години. Тогава съпругът й бе тръгнал по следите на Том, сега синът й щеше да преследва Питър. Колелото на съдбата неизменно ги връщаше на онова място, където бе започнало всичко — всичките тези трагични събития в живота й и в този на нейната приятелка Кейт бяха свързани с онзи тайнствен хълм в Глен Вю. Какво ли щеше да стане този път?

Молбата за напускане остана у Гордън. Щеше да я подаде веднага щом намереше Питър и се увереше, че приятелят му е в безопасност. Сигурно Сара щеше да разбере важността на тази последна мисия.

Той замина, без да си вземе довиждане с нея. Дълбоко в себе си знаеше, че тя няма да разбере защо е изявил желание да намери Питър. Можеше ли да й обясни колко е важно за него да го открие и да изясни отношенията между тях, преди да се ожени за нея? И да го предпази от по-големи беди. Струваше му се, че ако направи това, ще предотврати въздействието на древното проклятие, ще предпази и Сара, и бъдещите им деца от него.