Питър Уот
Горда птица (70)

69.

На погребението на Гренвил Уайт присъстваха шепа хора. По настояване на Фиона тялото бе върнато в Сидни. Ходът й бе продиктуван не от някакви сантиментални подбуди, а защото не можеше да допусне съпругът й да бъде погребан до баща й и брат й. Приемаше го като кощунство към паметта на баща си.

Свещеникът произнесе няколко думи. Нямаше как да каже нещо добро, без да излъже и да си навлече грях.

Фиона изпълняваше блестящо ролята си на опечалена вдовица. Бе облечена в черно с черен воал, който милостиво предпазваше лицето й от рояците мухи. Малцината присъстващи колеги на Гренвил не успяха да прикрият възхищението си от все още стройната й фигура. Фиона Уайт и сега беше желана жена.

Но да сподели отново живота си с мъж, не беше нещо, за което красивата наследница на Макинтош мечтаеше. Още преди внезапната смърт на съпруга си тя си бе купила билет за Германия, за да бъде по-близо до Пенелопе и дъщерите си, които с годините се бяха превърнали в красиви млади дами. И двете се радваха на вниманието на младежите във висшето германско общество, а Фиона най-сетне щеше да заживее със своята любима.

Смъртта на Гренвил беше удобен претекст да скъса всички връзки със Сидни. Не страдаше за него, напротив, изпитваше истинско облекчение. Съпругът й беше порочен и зъл човек, който най-вероятно бе виновен за смъртта на брат й Дейвид. Съгласно завещанието му, непроменено през годините, тя ставаше наследница на цялото негово движимо и недвижимо имущество и си връщаше дела от „Макинтош къмпани“. Една малка компенсация за злото, което й бе причинил.

Фиона си отдъхна, когато свещеникът завърши словото си и хората се запътиха към каретите. Без да се бави повече, тя също тръгна към своята.

— Фиона!

Гласът, достигнал до нея от една от каретите, я свари неподготвена.

— Майко?

Думата се изплъзна несъзнателно от устните й. Тя тръгна към старата жена, която бе отворила вратата на колата си и с помощта на кочияша слизаше по стълбата. За какво бе дошла? В погледа й нямаше и следа от студенината, която бе демонстрирала при последната им среща.

— Не очаквах да те видя тук — заговори дъщерята. — Като имам предвид отношението ти към Гренвил…

— Не съм дошла заради него — каза мило Инид. — Дойдох да видя теб.

— Мен?! — възкликна изумено Фиона. — Защо искаш да ме видиш?

— Имаш ли нещо против да повървим пеша, за да избегнем любопитните погледи на колегите му? Предполагам, че нашата среща ще възбуди духовете им.

— Защо не? — повдигна рамене дъщеря й.

Двете жени тръгнаха бавно между паметните плочи. Сега единствено мъртвите можеха да чуят разговора им.

— Фиона, дъще! — започна Инид. — Знам, че постъпих лошо с теб. Направих го от горделивост и съсипах живота ти. Причиних и на теб, и на себе си толкова много мъка! Дойдох, за да ти поискам прошка.

Фиона замръзна на мястото си. Взря се в очите на майка си и видя, че е напълно искрена. Имаше измъчен вид и безпомощно чакаше дъщеря й да произнесе присъдата си над нея. И сърцето й трепна от отдавна забравена любов.

— Купила съм билет до Германия. Сигурно знаеш защо — промълви.

— Знам. Искаш да бъдеш с Пенелопе — каза тихо майка й. — Не мога да си кривя душата, че разбирам това, което става между вас, но разбирам какво става в моето сърце. Знам, че бях егоистка, че постъпих ужасно, като не казах на Патрик колко много го обичаш.

Тя се поколеба. Погледът й се зарея между гробовете. После отново се върна на лицето на Фиона.

— Той ми телеграфира от Южна Африка. Тръгва за Сидни. Предполагам, че ще пристигне, след като ти вече си заминала. Искам да знаеш, че когато си дойде, ще му разкажа всичко, независимо какво ще ми коства това.

— Ще рискуваш да загубиш любовта му? — погледна я право в очите Фиона.

— Аз… имах възможност да се срещна с баща му — каза простичко Инид и дъщеря й се изненада от липсата на надменност в гласа й. — Видях какво благородство и твърдост на характера притежава. Никой от нашите мъже не може да се похвали с такава воля освен Патрик. Надявам се момчето да намери сили в себе си да ми прости за всичкото зло, което причиних и на двама ви. Знаеш ли… мисля, че ако Майкъл Дъфи не беше папист, щеше да бъде идеален съпруг за теб.

Фиона хвана ръцете й и я погледна с любов. Сега тя не беше страшната Инид Макинтош, главата на рода Макинтош, а слаба жена, която молеше за прошка.

— Да знаеш само колко много означават тези думи за мен, мамо! — изхлипа и сълзите потекоха от очите й. — Те са истинско съкровище.

Изведнъж се случи нещо невероятно. Никога дори не си бе представяла, че може да види майка си да плаче.

— Знам, че когато разбере истината, Патрик ще пресече океана, за да те види. — Инид се опита да избърше сълзите си, но те не преставаха да мокрят лицето й. — Защото има нужда от майка си, както има нужда и от баща.

Двете жени се прегърнаха. Сълзите им се смесиха, както става често, когато майка и дъщеря плачат заедно.

Инид освободи Фиона от прегръдките си и попита:

— Ще вечеряш ли с мен?

— С удоволствие, мамо.

— Имам да ти разказвам толкова много за Патрик, а ти заминаваш съвсем скоро!

— Имаме много време, мамо — усмихна й се Фиона. — Пред нас е цял един живот.

— Така е, дъще, но се страхувам, че моят е към края си. И когато си отида, Патрик ще има нужда от твоята любов повече от всякога. Само така името на нашия род ще пребъде и в следващото столетие.

„Нашето име“ — повтори наум Фиона и стисна ръката й.

— Татко щеше да се гордее с Патрик, ако можеше да го опознае, нали?

— Разбира се, скъпа — отвърна възрастната жена и на лицето й изгря усмивка.

Работникът, който копаеше гроб наблизо, спря и избърса потта от челото си. Загледа се с любопитство в двете добре облечени дами, които разговаряха на близката алея. Видя, че плачат и се смеят едновременно. „Сигурно са ирландки“ — помисли си той. Защото единствено ирландците биха намерили нещо смешно в смъртта. „Щастливци!“ — въздъхна той и отново хвана лопатата.