Питър Уот
Горда птица (4)

3.

На един ден път от мястото, където племето калкадун причака полицейския патрул, Бен Розенбаум положи последната дъска и завърши новия си обор.

Малко преди да навърши трийсет, той най-сетне бе осъществил мечтата си да има собствен обор за воловете. Не беше много голям, само малка дървена постройка, двор, сушина за такъмите и няколко бали сено. Но за него това бе началото на огромната империя, която искаше да остави на децата си. Бен притежаваше оптимизма на евреите и традиционния им борчески дух и знаеше, че ще успее.

Някога той работеше за легендарната Кейт О’Кийф и бе свидетел на всяка крачка на тази крехка, но изумително упорита жена по пътя й към върха и натрупването на главозамайващо богатство. Неведнъж я бе придружавал по опасния път до златните мини при река Палмър и много пъти се бе изправял лице в лице с опасните диви племена в околността, с потопите през дъждовния период и бе търпял всякакви лишения. Част от нейния железен дух се бе предала и на него. Под вещото й ръководство бе спестил малко пари и когато стана достатъчно зрял, си купи собствено имение, което сантиментално нарече Йерусалим.

Името беше свързано със закъснялото му осъзнаване като евреин, макар че не прие ортодоксалната религия. Не спазваше и различните ритуали, тъй като борбата за оцеляване по граничните райони ги обезсмисляше. Отдалечи се още повече от прадедите си, като се ожени за Дженифър Харис, която беше англиканка и затова неприемлива за консервативните му роднини Джудит и Соломон Коен. Не стига, че бе взел друговерка, ами тя имаше и дете, чийто баща беше неизвестен. А отказът й да посвети децата в бащината им религия потвърди най-големите им страхове.

Бен срещна Дженифър в Палмър. Тогава тя беше едно мръсно и недохранено момиче и водеше със себе си намусено момченце — плод на ужасен грях, но въпреки това стана първата му и единствена любов.

Дженифър бе отвърнала на чувствата му повече с духовна, отколкото с физическа страст. Въпреки неохотата, с която приемаше мъжките му ласки, той знаеше, че любовта й е дълбока и искрена, и беше търпелив с нея. Веднъж Кейт му бе намекнала за трагедията в живота й, но Дженифър никога не говореше за това и той никога не я попита.

Бен чу тропот на конски копита и стисна чука, с който бе ковал оградата на обора. Видя, че е Уили, и се ядоса, че доведеният му син преуморява добичето с лудешката си езда. Реши, че трябва да си поговори сериозно с момчето.

— Бен! — Уили беше обзет от паника — нещо необичайно за него.

Шестнайсетгодишният хлапак бе изживял много тежки моменти и бе положил сериозни усилия, за да се освободи от спомена за тях. С помощта на майка си и Бен бе израснал спокоен и умен младеж.

Бен се изправи и разкърши схванатия си гръб. Уили премина през току-що сглобената ограда, сокът на дървото още сълзеше от разрезите на дъските. Скочи от коня и застана пред високия мъж с дълга брада.

— Голяма група от чернилки организират лагер на запад, до сухата река — задъхано изрече той, сякаш бе изминал на един крак шестте километра от западния край на имението дотук. — Петдесет, а може би и сто мъже.

— Има ли жени и деца с тях? — попита Бен. Тихият му глас успокои момчето и то се почувства леко засрамено от хлапашкото си поведение.

— Да. Семействата им са с тях.

— Тогава не мисля, че са непосредствена заплаха за нас — заключи Бен. — Но няма да рискуваме.

Уили кимна. Той имаше пълно доверие в преценката на мъжа, когото неохотно бе приел за свой баща. И досега не знаеше името на истинския си родител. Майка му отказваше да говори за това пред него и пред съпруга си.

— Ще ги държим под око — каза Бен, преметна големия чук през рамо и тръгна към дървената къщичка, която от няколко години беше техен дом. Уили завърза коня за парапета зад къщата и го последва.

 

 

Джени си беше вкъщи, месеше тесто за хляб. Потта се стичаше по лицето й. Здраво привързаният кок на главата й беше клюмнал на една страна. Времето и суровият живот в колонията бяха посипали разкошните й златисти къдрици със сива пепел, но тя не съжаляваше за младостта си. Вече не се притесняваше и за огромния белег на бузата си, отдавна бе забравила за него. Бен непрекъснато й повтаряше, че е най-красивата жена на света, и въпреки че след раждането на четири деца стройната й фигура отдавна бе загубила своята привлекателност, тя му вярваше.

Малката им дъщеря Ребека седеше до грубо издяланата дъсчена маса и месеше тесто, като повтаряше движенията на майка си. Беше само на четири години, но вече можеше да готви. Тя първа усети влизането на мъжете, вдигна поглед към тях, усмихна им се и отново се задълбочи в работата си.

— Къде са Сол и Джонатан? — попита небрежно Бен. Нямаше нужда да тревожи предварително жена си.

Джени спря за миг работата си и отмести полепналите по лицето й кичури. Ръката й остави бяло петно на върха на носа. Погледна мъжа си и веднага разбра, че нещо го безпокои. Очите й потъмняха от тревога.

— Защо? Какво се е случило?

— Нищо, просто се чудех къде са.

— Взеха кучетата и отидоха да потърсят див мед.

— Видях негри нагоре по сухата река. Те натам ли отидоха? — попита Уили.

Джени застина.

— Не знам. Излязоха и казаха, че ще се приберат за вечеря.

— Всичко ще бъде наред, мамо — опита се да я успокои синът й. — Нищо няма да им се случи.

Бен се опита да запази спокойствие. Момчетата вече не бяха малки, знаеха как да се пазят. Въпреки че бяха на девет и десет години, бяха доста независими и познаваха идеално околността. Помагаха му в работата и той оценяваше тяхната издръжливост и здрав дух. Справяха се отлично с животните и бяха точни ловци. Често нарамваха тежките снайдери, взимаха петте кучета и рядко се връщаха без улов.

Ребека усети напрежението в стаята, притихна и се заслуша в разговора на големите с широко отворени очи. Уили забеляза страха й. Той обичаше момиченцето почти колкото Джени и погали меката златиста косица, за да му вдъхне спокойствие. Тя приличаше изцяло на майка му, докато двамата му полубратя бяха одрали кожата на баща си. Сестра му усети ласката и вдигна към него въпросителен поглед. Той й отговори с окуражителна усмивка.

— Ще отида да ги потърся — каза Бен, сякаш нямаше никаква причина за безпокойство.

Джени кимна. Изведнъж си спомни онзи ден преди десет години, когато той бе тръгнал без оръжие да предупреди евроазиатеца Джон Вонг за дебнещите край пътя за Палмър аборигени. Тогава бе казал същите думи със същия нехаен тон.

— Бен? — извика го тихо тя с едва прикрит страх.

— Знам — отвърна той с тъжна усмивка и я погледна влюбено. — Ще внимавам.

Взе пушката от сандъка до леглото и пъхна кутия с патрони в джоба си. После прибра и колта, подарен му някога от Кейт за първото пътуване с нейната стока из дивите погранични райони. Жена му се засуети около него, отвори шкафа и извади кутията с барут. Тя много обичаше този шкаф заради резбованите по вратите нежни цветя и листенца. Това беше почти единствената вещ в колибата, купена от магазин. Бен се кълнеше, че един ден тя ще има най-хубавите мебели в колонията, но засега това си оставаше мечта.

Не че тя се вълнуваше толкова от мебелировката. Боеше се единствено да не загуби съпруга си. Джени силно обичаше високия як мъж с меко и добро сърце. Беше го следвала десет години из пътищата с огромните, натоварени със стока скърцащи каруци и бе родила синовете му под тяхната сянка. Единствено Ребека беше родена в тази колиба, която стана тяхното семейно гнездо.

Бен се приготви, прегърна Ребека и нежно докосна бузата на жена си. Тя не каза нищо, само притисна лице до широката му мазолеста ръка. Не плачеше, не искаше да издаде тревогата за него и за синовете си. Затвори очи и пое аромата на прясно отсечено дърво и тютюн, който се излъчваше от него.

Бен се качи на коня и скоро се скри от погледите им. Джени хвана ръката на Ребека и влезе в къщата. Сега можеше да си поплаче. Сълзите бяха приоритет на жените. Мъжете носеха мъката си мълчаливо.

 

 

Врявата и детският смях преминаха във викове на ужас, когато храстите пред тях се разтвориха.

Теритуба грабна копието от общата купчина на земята и светкавично се извъртя към високия мъж с дълга брада, който бе изскочил от храстите. Как един бял бе успял да ги открие толкова лесно, изруга той наум и се приготви да метне острото копие към забързания към тях мъж. Неочаквано за себе си воинът се поколеба. Щом белият дявол бе успял да навлезе в лагера им, какво му пречеше да извади дяволското си оръжие и да надупчи телата им? Но той не го бе направил.

Мъжете от племето калкадун — и стари, и млади — се наредиха бързо зад вожда си и образуваха стена от копия около жените и децата. Всички гледаха недоумяващо към белия човек, който дори не забави хода си и продължи да крачи уверено към тях. В двете си ръце носеше по една торба. Пушката му беше преметната през рамо, но той сякаш нямаше намерение да я използва. Оръжието беше от тези, които могат да стрелят много пъти, без да презареждат след всеки изстрел.

— Да го убием, преди да свали пушката — извика един нервен младок.

— Не! — отсече Теритуба. — Не, преди да ви дам знак!

Воините неохотно се подчиниха. Беше толкова лесно да убиеш сам мъж! Защо Теритуба се запъваше?

Бен едва прикриваше страха си. Знаеше, че си играе с живота, но по-страшното беше, че може би залага на карта и този на двете си момчета. Той проследи стъпките им и се досети, че ще се приберат у дома по сухото корито. Нямаше начин да не се натъкнат на въоръжените воини калкадун. Реши да поеме инициативата в свои ръце, но отиваше не с оръжие, а с приятелски жест.

Той прецени, че вождът на племето е най-високият мъж, който стоеше пред редицата, и продължи направо към него. Туземецът беше огромен, мускулите на гърдите му подскачаха от напрежение.

Бен видя, че воинът го изучава внимателно с черните си очи. Доближи се на десетина крачки от него, спря и хвърли в краката му двете торби — едната с брашно, другата със захар. После отстъпи назад, посочи с усмивка подаръка си и зачака със свито сърце. Стомахът му се бунтуваше, сякаш вътре имаше кълбо червеи.

Черните очи продължиха да търсят по лицето му знаци на злонамереност, но не откриха нищо. След време, което се стори на Бен цяла вечност, вождът най-сетне наведе копието си.

— Оставете белия човек — каза високо на хората си той. — Той не иска да ни стори нищо лошо.

Бен веднага усети смяната на настроението и си отдъхна.

Жените, старците и децата внимателно излязоха от шубраците, където се бяха скрили при появяването му. Теритуба пристъпи към торбите, прободе зеблото с върха на копието си и огледа съдържанието им. Познаваше продуктите и знаеше, че са вкусни. Преди седмица воините му бяха причакали една търговска кола и донесоха в лагера такива неща. Тогава калкадун опитаха за пръв път от тези храни и ги харесаха.

Той вдигна поглед и се ухили на белия. Това беше ясен знак, че всичко е наред, и туземците се приближиха. Най-смели бяха децата. Те наобиколиха белия човек. Бяха научени да се боят от новите заселници, но щом вождът не им се скара, значи нямаше нищо страшно. Най-храбрите дори го докоснаха. Бен им намигна и те го възнаградиха със свенливи усмивки.

Освободени от страха, жените се струпаха при торбите, разкъсаха ги с острите си пръчки и започнаха да се карат за съдържанието им. Вдигна се страшна врява и за да въдвори ред, Теритуба запрати нулата си по тях. Кавгата веднага беше прекратена. Жените се скупчиха до торбите и мълчаливо зачакаха той да посочи коя първа да вземе от лакомствата. През това време мъжете продължаваха да гледат подозрително белия мъж, въпреки че копията им бяха прибрани. Животът му зависеше единствено от благородството на техния вожд.

— Бен — посочи към себе си евреинът. — Аз — Бен.

— Азбен — повтори Теритуба и Бен се усмихна на интерпретацията на името си.

— Теритуба — на свой ред съобщи туземецът, разбрал, че белият човек издава името на своя тотем. — Какво значи твоето?

Но никой не знаеше езика на другия и за момент се възцари тишина.

— Тук ли са децата ми? — запита най-после Бен. — Пиканини?

Воинът знаеше думата за деца. Беше я чувал при срещите си с други племена в колонията. Белите донесоха думата „пиканини“ и тя бързо се възприе и от местните.

Бен повтори въпроса, после заслони очи, сякаш търси някого, и посочи себе си. Теритуба го разбра и почувства симпатия към него. Човекът търсеше децата си.

— Не съм виждал твоите пиканини — отвърна на своя език.

Бен не разбра думите, но долови съчувствието в гласа на воина. Кимна и протегна ръка към вожда, който проследи жеста с любопитство. На свой ред той също протегна ръката си. Бен я стисна и я разтърси. Теритуба предположи, че това е странен ритуал на приятелство между белите. За пръв път докосваше бял, без да го убие или да бъде убит.

Белият човек, чийто тотем беше Азбен, се обърна и се отдалечи. Мъжете веднага вдигнаха копията си и затракаха с тях, но Теритуба ги усмири. После се загледа объркано в отдалечаващия се мъж. Дали щяха да се срещнат пак, разсеяно помисли той. И щяха ли да останат приятели?

Жените отново се нахвърлиха върху торбите.

 

 

Бен стигна до дървото, за което бе вързал коня си, и усети, че тялото му се тресе от потискания досега страх. Облегна се на дебелия ствол, за да се успокои. Беше заложил на това, че воинът, пък бил той и дивак, ще оцени смелостта и добрата воля на противника си, и бе спечелил. Сега можеше да потърси момчетата, без да се страхува от засада.

Привечер забеляза следите им. Разбра, че са заобиколили дерето и по една щастлива случайност са избегнали срещата с туземците. Отпечатъците им водеха към дома. Бен обърна коня си и се запъти към колибата.

Кучетата го усетиха първи и го приветстваха с весел лай. Радостта им показваше, че всички са вкъщи. Но облекчението се замени със страх, когато Уили излезе и се олюля се като пиян. По лицето му се стичаха сълзи, очите му бяха като на безумец.

Бен пришпори коня. Младежът извика и в гласа му имаше толкова безнадеждност, колкото само смъртта можеше да предизвика.