Питър Уот
Горда птица (54)

53.

Полицаите препускаха с всички сили. Взеха за половин час разстояние, което обикновено отнемаше един. Щом приближиха последния известен лагер на бандитите, сержант Джонсън даде сигнал да намалят. По муцуните на конете имаше пяна, а телата им блестяха от пот.

— Точно до реката, зад онази горичка — посочи той на спрелия до него Гордън.

— Ако е така, трябва да нападнем, преди да ни усетят и да скочат по конете.

Сержантът кимна и полицаите отново пришпориха конете. Приготвиха карабините за стрелба. Револверът на Гордън вече беше в ръката му.

 

 

Колдър пръв чу тропота на конските копита. Надигна се от дрямката си под едно дърво и впери поглед в посоката, от която идваше звукът. Скоро видя облак прах над пътуващото на запад огнено кълбо. Моментално скочи на крака, грабна пушката и извика към другарите си, които бяха малко по-надолу по реката и ловяха риба. Те захвърлиха въдиците и хванаха оръжията. Колдър хукна към коня си и трескаво освободи краката му от въжето. Скочи върху него, дръпна гривата и конят препусна в галоп. Но усилията му бяха напразни, полицаите вече бяха в лагера.

— Ето ги! — извика Гордън, щом разпозна бившия полицай. — Стой, в името на кралицата.

Чу се изстрел и един от полицаите падна от седлото.

Конят на Колдър се уплаши от ответния огън, спъна се и запрати ездача си в едно дърво. Той се удари, просна се на земята и известно време остана да лежи така. Когато възстанови дишането си, се надигна и погледна назад. Пръстта около него подскачаше от летящите срещу него куршуми. Конете пристъпваха нервно от крак на крак и цвилеха оглушително. Гордън скочи от коня и се прикри зад едно дърво.

Колдър се добра до оръжието си и се огледа за лесна мишена. Бе твърдо решен да не се предава. Знаеше, че за престъпленията му го очаква бесилка, така че нямаше какво да губи.

За част от секундата видя Гордън Джеймс и стреля. Куршумът прелетя над главата на капитана.

— Джеймс, копеле гадно! Няма да ме хванеш жив! — извика Колдър, светкавично презареди и стреля отново.

После се шмугна във високата трева и се отдалечи от реката към храсталаците, които предлагаха повече възможности за прикритие.

Гордън се надигна и огледа внимателно позициите на хората си. Те бяха слезли от конете и бяха залегнали зад стволовете на дърветата. Един от търсените мъже стреля и малкото облаче дим показа точното му местонахождение. Явно се бе прикрил сред огромните коренища на крайречните дървета. Полицаите отвърнаха с мощен залп и бандитът се сниши. Въпреки че корените му осигуряваха защита, той нямаше накъде да избяга, тъй като нямаше растителност. Сержант Джонсън нареди на трима полицаи да обградят хванатия в собствения му капан мъж и Гордън остана доволен от навременната му намеса.

Скоро видя и третия член на бандата, който повали коня на един от полицаите и после хукна нагоре по реката. Но Колдър не се виждаше никъде. Капитанът пое дълбоко дъх и се спусна към следващото набелязано прикритие по посока на високата трева. Щом го достигна, залегна на земята и притихна. Не чу нищо подозрително. Протегна внимателно врат и зърна червената риза на Колдър между тревата. Стреля и бандитът се скри. Гордън се опита да го открие и да разбере дали куршумът му го е улучил. В същия момент се чу нов изстрел и той с ужас осъзна, че е станал лесна мишена за третия беглец, който не се виждаше.

— Закова ли го, Джо? — дочу той гласа на Колдър, но хората му също го бяха чули и долината се затресе от стрелбата.

Като използваше високата трева за прикритие, Гордън запълзя напред към следващите дървета. Ръцете му плуваха в пот, сякаш имаше температура. Добра се до едно паднало дърво и се огледа. Може би беше грешка, дето тръгна сам след Колдър. Хората му бяха останали доста по-назад и продължаваха да обстрелват беглеца от другата страна на реката. Глупаво!

Колдър не видя последното прикритие на Гордън. Той запълзя по корем към брега на реката и се натъкна случайно на Джо Хеслоп.

Очите на бившия лейтенант се изцъклиха от страх. Треперещите му устни откриха два реда пожълтели от тютюна зъби. Разпозна Колдър секунда преди да стреля в промъкващия се към него човек.

— Исусе! — възкликна и наведе пушката. — Мислех, че са те хванали. Познаваш ли онзи, дето стреля по нас?

— Казва се инспектор Гордън Джеймс, мътните го взели! — изруга Колдър и залегна зад високия бряг, който все пак им осигуряваше някаква защита. — Колко патрона имаш?

— Съвсем малко. Всичко остана в лагера. В пушката са три, плюс това, което е останало в пистолета. А ти?

— Пушката е празна. Останаха ми само шест патрона в пистолета.

— За никъде сме — поклати глава Хеслоп. — Може би е по-добре да се предадем.

— Щом си решил, давай — изръмжа Колдър. — Аз ще остана до края.

Хеслоп замълча и се загледа в тревата пред себе си. Той бе чувал за страховития инспектор Джеймс. Дори и половината от слуховете да се окажеха верни, двамата с Колдър нямаха никакви шансове да се измъкнат. Ако се предадеше, щеше да удължи живота си, поне докато траеше процесът.

— Ще се предам — каза тихо. — Няма смисъл да умирам тук, в тая пустош.

— Твоя работа — изсъска Колдър. — Но остави патроните и пистолета си.

— Няма да оцелееш — поклати глава Хеслоп.

— Имам си план — зловещо се ухили другарят му. — Само чакам господин Джеймс да се покаже за малко.

— Какво мислиш да правиш? — погледна го бившият лейтенант.

— Не е твоя работа!

Хеслоп сви рамене и извика:

— Инспектор Джеймс, предавам се. Не стреляйте!

Гордън чу гласа, но не посмя да се покаже. В същото време осъзна, че ще трябва да напусне прикритието си зад падналото дърво, за да поеме предалия се. Мисълта, че Колдър го дебне отнякъде, го тревожеше силно.

— Покажи се и тръгни в посоката, откъдето идва гласът ми. Вдигни ръцете си така, че да мога да ги виждам — извика той и Хеслоп се подчини. — Къде е Колдър?

Мъжът бе готов да отговори, когато чу предупредителен шепот зад себе си.

— Дръж си езика зад зъбите, лейтенанте, или ще те пратя в ада!

Хеслоп стисна устни и пристъпи бавно към Гордън Джеймс.

Колдър се скри между храстите, прецени разстоянието между себе си и капитана и остана доволен. Прикритието му беше в обсега на мерника му. Оставаше само Джеймс да се покаже.

Гордън проследи приближаването на Хеслоп. Мъжът изглеждаше невъоръжен, но това не го успокои. Къде беше Колдър?

Стрелбата зад него бе спряла. Изглежда, хората му най-накрая бяха уцелили третия бандит. Сега вече можеше да ги извика да продължат с преследването на Колдър. Той самият щеше да остане с Хеслоп и да чака, докато хванат и последния от главорезите.

— Спри и остани, където си! Не сваляй ръцете! — извика той и Хеслоп се подчини.

Колдър изпсува. Изглежда, копелето бе предвидило ходовете му и нямаше никакво намерение да излезе от прикритието си. Какво да прави? Драстичните ситуации изискваха драстични решения.

— Стреляй сега, Джо! — извика той към другаря си и Хеслоп се обърна назад. Какви глупости говореше Колдър?

Тежкият куршум от снайдера го удари в гръб. Хеслоп политна напред и се строполи на земята.

Гордън застина от изненада. Убийството на Хеслоп беше напълно безсмислено. Без да се замисли, той стана от прикритието, за да се увери, че мъжът е мъртъв, и остана открит пред Колдър.

Бандитът бързо презареди. Капитанът му се предлагаше сам. В радостното си нетърпение той не видя черната сянка, изскочила от мътната вода зад него. Нито видя каменната брадва, която вече описваше смъртоносна дъга над темето му. Изведнъж нещо в главата му избухна. Образът на капитана пред него се покри с кървавочервен воал. Пушката падна от ръката му и издрънча върху твърдата земя.

Гордън видя, че огромният калкадун вдига наново брадвата си, и изрева:

— Не!

Теритуба се подчини на минутата, макар да не разбра защо не му разрешават да довърши престъпника.

— Сержант Джонсън, насам! — обърна се назад капитанът, когато чу гласовете на полицаите.

Те се появиха тичешком с насочени напред карабини, но щом огледаха ситуацията, сведоха дулата. Сержант Джонсън прибра револвера в кобура си и се приближи към проснатия на земята Хеслоп.

— И нашият е в същото състояние — каза той.

— Мъртъв ли е?

— Направихме го на решето. Вие ли застреляхте този?

— Не, Колдър стреля по него.

Сержантът се намръщи, но нищо не каза.

Докато двамата полицаи оглеждаха трупа, аборигенът изхвърли тялото на Колдър от водата, без да се интересува от раната на главата му. Раненият заохка, но получи здрав ритник в ребрата и реши, че е по-разумно да мълчи. Виковете на Гордън предотвратиха по-нататъшна саморазправа. Пленникът му трябваше жив и в съзнание.

Капитанът и сержант Джонсън огледаха загрижено състоянието на ранения. Кръвта от раната му шуртеше. Той отвори очи и мъжете видяха, че погледът му блуждае.

— Ти… си убиец! — промълви Колдър едва. — Ти уби бедния Джо.

— Лъжец! — извика Гордън. — Ти го застреля в гърба!

Той се обърна към сержанта. Мъжът кимна в знак на съгласие, но Гордън ясно видя съмнението в очите му.

— Има ли лекар в града? — попита той.

— Не. Най-близкото място, където можем да получим медицинска помощ, е Балаклава. Преди да се омъжи за Хъмфри, госпожа Ранкин е била медицинска сестра.

— Познавам господин Ранкин — кимна Гордън. — Познавам и собственичката на Балаклава.

— Госпожа О’Кийф?

— Сега тя не е О’Кийф. Преди няколко години се омъжи се за един янки на име Люк Трейси.

— Да отидем дотам и да видим дали госпожа Ранкин ще ни помогне да го заведем жив до Рокхамптън — забърза към коня си сержантът. — Макар че, ако питате мен, си е чисто губене на време. Кучият му син заслужава да умре. Няма нужда от съдебен процес.

— Ако го запазим жив, ще му дадем възможност да се поизпоти още веднъж, докато примката около врата му се затяга.

— Може и да сте прав. Ами какво ще правим с четвъртия? Онзи, дето избяга на юг?

Гордън въздъхна. Горкият Уили! Новината за престъплението му щеше разбие сърцето на Бен.

— Щом се върна в Рокхамптън, ще изпратя друг патрул да се заеме с издирването му.

Полицаите се върнаха в лагера на бандитите и се натъкнаха на доказателства, че именно те са извършили жестокото нападение над семейство Хелпин. После се насочиха към Балаклава.

Теритуба беше освободен от задължения. Платиха му честно и Гордън инструктира сержанта да го снабди с кон и провизии, за да може спокойно да стигне до Йерусалим. Написа собственоръчно писмо, с което известяваше, че туземецът пътува по негова заповед и не бива да бъде спиран, и го даде на воина, който стоеше и наблюдаваше с недоумение усилията на полицаите да поддържат живота на ранения бандит. За него в това нямаше никакъв смисъл.

— Благодаря ти, Теритуба — стисна му ръката капитанът. — Ти спаси живота ми.

Туземецът пое ръката на белия мъж и наведе глава, засрамен от похвалата.

— Не знам защо го направи. Бог знае, че нямаш основание да рискуваш собствения си живот, за да спасиш моя.

Теритуба не отговори. Нямаше обяснение за случилото се. Някакъв глас от отвъдното му бе нашепнал да спаси белия вожд и той не посмя да не се подчини.

Двамата мъже се разделиха. Теритуба пое към Бъркалдин със сержант Джонсън, а Гордън и хората му поведоха ранения Колдър към Балаклава. Капитанът се замисли за неведомите пътища на съдбата. Преди година храбрият калкадун едва не бе отнел живота му. Сега го бе спасил от сигурна смърт със същата каменна брадва, белег от която щеше да носи на челото си цял живот. Дали беше съвпадение или някакъв висш план на непознати нему сили?

 

 

Уили се събуди от пиянския си сън и неочаквано се сети за свещената планина на майолите в Глен Вю, за която Кейт му бе разказвала някога. Много малко бели хора бяха стъпвали там заради древното туземно проклятие, което застигаше всеки, осмелил се да наруши светостта на пещерата. Но Кейт бе преспала една нощ в подножието на хълма и й се бе явил дух. Уили също искаше да опита. Може би духовете на мъртвите майоли щяха да му покажат начин да достигне до Сидни. Нямаше какво да губи. Знаеше, че така или иначе го чака бесилка.