Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (9) (или за първия учител)

Случка с дупка в скоби и за родителската заинтересованост

По това време имаше няколко варианта на обучение, между които и Сендовския, при който на ден се учеха по 3 букви наведнъж. Аз не съм работила по него, но си спомням, че тогава децата почваха веднага да пишат вместо с молив, с химикал. Колегите, включително и аз, не одобрявахме това по ред причини — една от тях беше свързана с краснописа на децата. Тенденцията бе и все още е към по-грозно писане още от малките класове.

Нерядко съм си задавала въпроса за метода на обучение в красиво писане от руските ни колеги. Не зная как го постигат, но няма руско дете, което да не пише красиво и подредено. Мисля, че темата за работа върху почерка на детето незаслужено се подценява в педагогическата и методическата теория, като се има предвид, че с това се занимава сериозна наука като графологията, която на базата на почерка прави анализ на характера, темперамента, наклонностите!

Аз обяснявах в подробности на децата как да пишат, като се стараят да не бързат, а да подреждат равномерно елементите, а после и самите букви. Обяснявах им, че ако сбъркат, не е необходимо да трият с гума, а просто да оградят написаното в скоби. Дори им казвах да не носят гума, за да не се изкушават да трият, а повече да мислят, преди да пишат.

Ето какво се случи веднъж на тази тема. Вече бяхме изучили половината букви и децата съставяха не само изречения, но пишеха и диктовки. Аз все им напомнях, че колкото важно е правилното писане, не по-маловажен е и краснописът. Окуражавах тези, на които не се отдаваше и не пестях похвалите си за онези, които пишеха много красиво.

Веднъж, докато класът пишеше притихнал поредната дума и в класната стая се чуваше само шума от движението на химикалите в тетрадките, видях как една ръка отначало плахо се повдигна нагоре, после се извиси над всички и в един момент вече настоятелно размахваше пръсти, което означаваше, че някой много настоятелно иска да каже нещо. И докато посоча детето, то в миг се изправи до чина си и сериозно ме запита:

— Другарко Рачева, вие виждали ли сте някога дупка в скоби?

Погледнах с недоумение… Това пък какво беше сега? Ама че ситуация! Насред учебния час, без да има каквато и да е връзка с темата, в момент, когато имахме сериозна работа за вършене, а и времето никак не стигаше понякога — ето ти отново непредвидена проблемна ситуация.

За децата въпросът на техния съученик звучеше предизвикателно, като гатанка, и те също гледаха заедно с мен в недоумение. Някои дори изпробваха да дадат предполагаеми отговори на това, какво е дупка в скоби?!

И тогава питащият малчуган победоносно разреши създалата се проблемна ситуация, като даде ключа към верния отговор:

— Ще разберете какво е, като погледнете в тетрадката на Деница.

Всички мигом поглеждаме към нея, а тя виновно свежда глава, опитвайки се да прикрие страницата с ръка.

Успокоявам децата и моля Деница да дойде при мен с тетрадката си. Поглеждам заинтригувано и що да видя… Хитрушата, въпреки изискванията да не носи гума в училище, тайно я криела в джоба си, за да трие, ако все пак сбърка нещо. Ето, че се наложило да я използва и всичко било успешно, защото никой не забелязал… до момента, в който усърдието, с което трила, довело не само до заличаване на сбърканата дума, но и направило дупка в иначе прилежно изписаната и подредена тетрадка! Така е, защото написаното от химикал, за разлика от молива, не се трие тъй лесно. Уплашена от случилото се, малката ученичка се сеща за указанията ми да загражда сбърканото в скоби. Оградила протритото от гумата място и така се получила дупка в скоби.

Ех, ако не беше и този бъбривец, съседът по чин — може би никой нямаше да разбере и сега тя нямаше да е потърпевша, в центъра на вниманието на всички деца!

Децата зажужаха като кошер, смееха се. И аз се усмихнах, погалих Деница по главата и дадох знак на децата да мълчат.

Класът притихна в очакване да разбере какво ще предприема, след като бях открила, че някой сред тях е нарушил мое изискване за реда в учебната работа.

В този момент видях как потекоха сълзи по бузите на това много старателно момиче. Притеснението й беше предизвикано и от това какво ще каже на майка си, като я вземе след училище.

Нещата изведнъж взеха друг обрат. Децата, които до преди малко се смееха, а други дори се присмиваха на неловката ситуация, в която беше изпаднала съученичката им, сега започнаха да я успокояват да не се тревожи. Или подтекстът бе, че по-скоро са спокойни за самите себе си, защото не носят чантите си у дома всеки ден, родителите им не знаят как са се справили с учебната работа за деня и с това си спестяват доста родителски укори и наказания. Това донякъде ги освобождаваше от ежедневна отговорност и по моему не беше добра предпоставка за изграждане на навици както за учене, така и положителни черти в характера на човек, каквито са волята, системното подготвяне, дисциплината на духа, ако щете.

Аз утеших момичето и казах, че всъщност нищо лошо и непоправимо не се е случило. Прощавам й, защото е много трудолюбива, старателна, за друг път ще знае и ще се вслушва в съветите на учителката си.

Деница тогава беше единственото дете от класа, което се прибираше вечер с чантата си вкъщи и майка й акуратно и строго преглеждаше какво е правила дъщеря и през деня в училище. Тя се осведомяваше ежедневно как върви детето в училище и контролираше отговорно като родител процеса на ограмотяване на първокласничката. Това продължи и по-нататък с времето.

Във връзка с това бих искала да споделя нещо, което ме е впечатлявало по отношение ролята на родителите в процеса на израстването на децата. Всеизвестно е, че няма родители, които да не са заинтересовани от момента, когато детето им тръгва на училище. Мисля, че никъде по света няма такъв прекрасен ритуал, какъвто е Първият учебен ден в България — 15 септември! Празничният училищен двор е превърнат в истинска цветна градина от букети, детски усмивки, развълнувани родители и учители! Всеки от нас е изпитвал радостта и трепета, когато за първи път е прекрачвал прага на училището. После този момент се преживява отново за собственото дете, което е още по-силно като вълнение.

Такива като мен са изживявали многократно този наистина неповторим миг от живота на всеки човек и като родител, и от позицията на учител в началното училище. В първите години на учителската ми кариера забелязвах, че родителите проявяват задължителна, непринудена заинтересованост по отношение на децата си, за да им дадат добър старт през целия начален училищен период, като акцента пада най-вече в първи клас и това е обяснимо.

За съжаление заинтересоваността на родителите с годините се промени. Сега често чувам родители да обясняват отсъствието си от ученическия живот на децата, та дори в първи — втори клас с аргумента, че децата, като поотраснат, трябвало да се оставят самостоятелно да се справят със задълженията си на ученици.

Мисля, че това звучи повече като оправдание за нас, възрастните, и обяснението за мен е в предизвикателството да се ангажираш и да възпитаваш деца, които са белязани да проявяват като линия на поведение, черти на характера, темперамент, ценностна система белег на онова, което научно определяме като сложност на социалния и политически преход през последните 20 години в България. Какво означава самостоятелност на децата? След като са усвоили даден алгоритъм, да го приложат на практика в самоподготовката, но само след като са придобили определено знание! Когато ние бяхме ученици, преди да пристъпим към написване на домашната работа, най-напред научавахме урока и правилата (дефинициите, заложени в него), после решавахме задачите на чернова, или в тетрадката за упражнения и накрая красиво подреждахме задачите в тетрадката за домашна работа. Тази система на работа е изключително ефикасна най-малко в две направления — задълбочено и системно усвояване на знанията, а от друга страна децата се учат на подредба. Този аспект може да се разглежда и като технология на ученето, или казано по-просто — как да се научат децата да учат! Самостоятелност не означава да оставим детето да върши всичко само, особено детето, което е в началните класове и има ежедневна нужда от подкрепата и надзора на възрастен човек. Нека не бързаме да оставяме децата самостоятелни прекалено рано! Нека винаги, когато можем, бъдем до тях; нека им предадем колкото можем знания и опит, а те след време да го приложат самостоятелно, когато това ще се случи логично — в естествения ход на живота.

Времето, в което живеем, наистина е сложно и динамично. Малко е да се каже, че е трудно днес да си родител и учител, защото и децата ни станаха трудни, както за отглеждане, така и за възпитание.

И все пак — не можем да бъдем родители и учители на базата само на констатации. Нещо трябва да предприемем и направим, да се хванем за нещо здраво и читаво, което да определи посоката за развитие на децата занапред.

Да се захванем за нещо здраво, с дълбоки корени, каквито са традициите в българското семейство, да ги проектираме в училище, като заложим това като учебно съдържание в читанките, в учебниците по литература и история. Да осмислим националните си ценности, без да отричаме с лека ръка всичко само защото е свързано с миналото на един отишъл си вече социален строй. Нужно е да отсеем мъдро плявата от зърното, да надмогнем суетата в името на тези, които идват след нас, за да не късаме нишката между поколенията, за да не растат децата ни ничии!