Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (5) (или за първия учител)

Записване на ученици в първи клас

Същата година беше излязло постановление, с което се задължаваха децата да тръгват на училище на 6 години. Това представляваше пробив в образователната ни система, за тогавашното време беше нещо твърде революционно и една голяма част от родителите се отнасяха резервирано — не искаха да пускат децата си година по-рано, защото смятаха, че по този начин скъсяват детството им. От друга страна, не вярваха, че на 6 години децата биха се справили успешно с учебното съдържание, защото цикълът на обучение тогава в начален етап беше само 3 години. Това на практика означаваше, че на 9 години децата вече влизаха в прогимназията!

Беше повече от ясно, че като новопостъпил учител ще поема 1-ви клас. Бях нещо като новобранец и подлежах на този неписан, но задължителен социален закон. Не предполагах обаче, че ще ми възложат паралелката с 6-годишните първокласници. Това беше голяма отговорност и изискваше опит, свързан не само с ученици в началните класове, но и работа с по-малки деца.

Ще бъда откровена докрай — никой нямаше желание да поеме 6-годишните първолаци, а аз не можех да изразя мнение, дали съм съгласна, или не. Налагаше се да приема предизвикателството и тепърва да узная с кого и с какво ще се сблъскам.

Имаше нещо, което ми даваше кураж — моята първа придобита специалност — предучилищна педагогика, благодарение на която имах известен опит от заместване в различни детски градини.

Но за момента у мен надделяваше повече нетърпението от срещата с моите първи ученици. Вечер лягах и си представях как заставам пред тях и им преподавам буквите, как ги уча да четат и пишат… само мисълта за това ме караше да се усмихвам вътре в себе си и ме зареждаше с много жизнена енергия и оптимизъм.

Това продължи до момента, в който не тръгнахме да обхождаме децата в района на Второ основно училище, които същата година навършваха 6 години. Тъй като обучението на 6-годишните бе целодневно, бяхме две учителки.

Една сутрин ни връчиха списъка с децата и ние тръгнахме да обхождаме. Това ставаше обикновено надвечер, когато хората се връщаха от работа. Оттогава имам два ярки спомена, които ме научиха на важни неща не само в педагогическата ми практика, а и в живота въобще!

Звъня на поредната врата на апартамент. Отвътре се чува глас на мъж, който, без да отваря, пита:

— Кой звъни?

Отговорих, че съм учителка на бъдещите първокласници от Второ основно училище и се представих учтиво, макар да не виждах лицето му:

— Приятно ми е, казвам се Соня Рачева.

Предположих, че съм предизвикала интереса му. Оказа се точно обратното. Непознатият мъж от другата страна на вратата направо ме срази:

— Коя? За такава не съм чувал! Не ви познавам и няма да запиша детето си при вас! Аз на времето съм учил при еди-коя си учителка и дъщеря ми също ще учи при нея!

Не казах нищо. Наведох глава и безшумно слязох по стълбите. Без да познавам този човек, без дори да видя лицето му, осъзнах, че в този момент бях получила първия си професионален урок — в тази професия се работи най-напред за име. Но за това е нужно време — всъщност засега разполагах само с това.

Друг, незабравим случай от онова време беше срещата и запознанството ми с д-р Т. Стоянович, който беше родител на дете от бъдещия ми клас. Позвъних на вратата на красива къща. Изчакахме, докато се появи мъж на средна възраст, който след като разбра кои сме с колежката, учтиво ни покани да влезем вътре. След малко се върна и съпругата му, а той още от прага я посрещна с думите:

— Имаме скъпи гости — учителката на Стефко е дошла!

Д-р Стоянович продължи да ме впечатлява с финеса на общуването си. Мога да кажа, че тогава и аз съм имала нужда да се уча на доста неща — от този човек разбрах в действителност какво е благородство, търпение, житейска мъдрост и прошка.