Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (56) (или за първия учител)

Родител зад катедрата, или как децата се социализират

Изграждането на ценностната система на човека продължава през целия му живот, но нейното съзнателно начало се поставя в начална училищна възраст. Това не може да стане изолирано от обществото, в което живее малкият ученик. Детската общност по своеобразен начин отразява заобикалящата го действителност като начин на поведение, начин на изразяване, ежедневни взаимоотношения в семейството с връстниците и възрастните. Струва ми се, че в това отношение една голяма част от децата растат и се възпитават в известна степен в изолация от социалните и професионални ангажименти на родителите си. Понякога, в непринуден разговор с моите ученици, съм установявала, че някои от тях нямат представа за професията на родителите си или съвсем бегло са запознати с това как мама и татко, изкарват прехраната на семейството. Напоследък все повече ме впечатлява и това, че нашите деца не оценяват най-напред стойността на закуската, която получават безплатно в училище, защото тя или не им харесва, или веднага я хвърлят в кошчето за боклук, след което правят покупки в близкия магазин за няколко левчета, с които ежедневно разполагат. След учебните часове нерядко събирам разпилени химикали, тетрадки, учебници, дрехи и какво ли още не. Все неща, за които родителят е отделил от заплатата си, а децата с лека ръка разпиляват, изхождайки от някакво внушено им по незнаен начин правило, че мама и татко са длъжни да осигурят ежедневно джобните им и да закупят отново неопазените вещи. България не е богата държава, но въпреки това децата не се възпитават целенасочено да опазват вещи, дрехи, та дори имущество. Не ги учим отрано да оценяват стойността на заработените с труд пари, а после се опитваме да ги възпитаваме повече на емпирична основа, което не дава почти никакви ефективни резултати в поведението им. Това са въпроси от изключителна важност и аз започнах най-напред да въвеждам децата в темата с непринуден разговор как да съхраняват парите си и целенасочено да ги харчат. След като на няколко пъти намирах банкноти по пода, обясних им, че трябва да имат свои портмонета, където не само грижливо да подреждат монетите и банкнотите, но и разумно да ги харчат. Разигравахме игри с изрязаните банкноти от приложенията по математика за това какво е бюджет и как се разпределя в семейството за всеки месец. Реших, че ще бъде интересно за децата, ако и родителите им се включат в тази полезна социална дейност. Дадох им възможност в някои от часовете на класа да идват при децата в класната стая и по избран от тях начин да представят професията си.

Една от най-интересните срещи бе с татко, който е бил няколко месеца на мисия в Афганистан. Той прие сериозно поканата и дойде в училище много добре подготвен. А децата тръпнеха в очакване — какъв ли ще е този час? Никога досега родител не беше заставал пред класа, там, където обикновено е мястото на учителя. Аз също очаквах с интерес разказа на човек, живял далеч от България, в условията на една страна, където години наред се води война. Седнах на чина до едно дете и с интерес заслушах разказа на нашия гост, илюстриран с картини и кратки филмчета. Всички видяхме опустошени или напълно разрушени сгради. Вследствие на безразборно изсечената растителност, скалите така са ерозирали, че вятърът посипва всичко по пътя си с фин прах. Това така е повлияло на местните жители, че жена на 25–30 години изглежда като старица. Децата в Афганистан започват да имат проблеми със зъбите още в най-ранна възраст. Нашият гост показа снимки с хора и деца, които е направил по време на дългия си престой. После предложи на децата да задават въпроси, ако нещо ги интересува. Тогава едно дете стана и попита:

— Има ли училища в Афганистан?

Друг се обади от място:

— Какви са им учебниците?

Последваха и други въпроси, свързани с това, което най-много ги вълнува:

— Колко часа имат на ден?

На тези въпроси нашият гост отговори, че войната, която се води вече години наред в тази страна, е разрушила почти всичко и сега децата там учат в палатки. Нямат класни стаи и чинове, а седят на земята. Всички деца — и малки, и големи са събрани в един клас. Няма учебници за всеки, няма и тетрадки, няма безплатни закуски. Най-хубавото нещо, което може да се случи на дете на тяхната възраст е да получи от мисията една малка бутилка с минерална вода за деня, защото водата там струва повече от храната. Афганистанчето грабва бутилката и я стиска здраво, докато си отиде, за да не му я вземат по-големите. Много често и това се случва. Животът на афганистанските деца е много труден и по нищо не прилича на този на едно българско дете.

Звънецът избива и оповестява края на разказа на нашия гост, но този път никое дете не бърза да прибира нещата си, за да излезе на двора да играе. Децата стоят мълчаливо по местата си и като че ли не вярват, че по света могат да се случат и такива неща — това, което за тях е нещо съвсем обикновено и естествено — като малка бутилка с минерална вода например, някъде далеч, на същата планета, за друг — това е най-големият подарък на света.