Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (16) (или за първия учител)

За педагозите и хората, от които се учех

През 1988 година завърших първия си випуск във Второ основно училище. Ако за децата този период можем да наречем полагане на основата за тяхното образование и развитие като личности, то същото бих казала за себе си, само че в професионален план. Правя този извод, защото за тези три години не само се докоснах до света на малкия ученик, но имах и възможността да го опозная по-задълбочено чрез целодневния режим на обучение. Създадох полезни контакти с родителите от позицията не само на учител, но и на родител, чието дете също щеше да стане ученик в първи клас на 1988 година. Вникнах в ролята на бабите като специален фактор в процеса на обучение на малките ученици като предхождащо поколение и по този начин осъзнах колко съществен принос в това отношение има и моята майка, което ме накара да гледам на нея с още по-голяма признателност.

Практиката със студенти от специалността Начална училищна педагогика на Пловдивския университет „П. Хилендарски“ през 1986–87, 1987–88 обогати работата ми като базов учител. Ежедневната подготовка на открити уроци по всички предмети, оглеждането и осмислянето на всеки детайл от работата ми, предполагаха сериозна, задълбочена теоретична подготовка.

Участието ми в школата по Родна реч в Базовото училище — така наричаха тогава днешното СОУ „В. Левски“, наблюдението на уроци от утвърдили се с добрия си педагогически опит учители, които имат свой, личен облик на преподаватели в началното училище — всичко това ми даде добър старт в учителската професия. Едва ли бих могла да забравя уроците по четене, (които с възхищение съм съпреживявала), изнесени от Надежда Куртева. Учила съм се от тази великолепна учителка на много неща — не само на методиката на преподаване. Най-привлекателното у нея бе обаянието на учител. Допадна ми стила, с който тя общуваше с децата — емоционален, интелигентен, артистичен. Това беше предпоставка за създаване на уют в класната стая, където не само се преподаваше, а се извършваше литературно свещенодействие. Майсторството и талантът на тази учителка бяха заложени в тембъра на гласа, израза на лицето, жестовете, начина на калиграфско изписване на всяка дума от плана на дъската, цялата отдаденост, която личеше дори в най-малката подробност от архитектурата на урока. Тези елементи от човешкото общуване на педагога с децата трябва да се шлифоват от всеки, който е избрал да бъде учител. Създаването на един урок е истинско творческо съзиждане — от темата до изпипването на всеки момент, обмислянето на въпросите и евентуалните отговори на децата, на начина за психологическа настройка — усмивка, топлота и човечност при водене на диалог с всеки ученик от класа.

В този процес е заложена голяма доза талант, усет за преподаване. Това определя висотата на социалния статус на учителя, затова за децата той трябва да изглежда от висотата на пиедестал.

Когато говоря за тази невероятна учителска школа, бих искала да спомена имената на Цветана Цанева от 7-мо ОУ и Цветана Гайдарова от 2-ро ОУ, от които също съм се учила. За съжаление и двете не са вече между живите и нека е светла паметта им, но сигурно има и други като мен, в чиито сърца те са оставили ярка следа. Удостоила съм ги за себе си със званието Учител на учителите, защото ми показаха и ме научиха какъв учител трябва да бъда.

Казвам това с известна нотка на съжаление, защото нашите деца имат болезнена нужда от такива, истински съпричастни и мъдри учители сега, в тези трудни, разнопосочни времена. Всъщност — всяко дете заслужава да срещне поне един такъв учител в живота си!

Такива за мен са по-голямата част от бившите ми колеги: Калинка Иванова, Иванка и Златко Иванови, Тодорка Граматикова, Мария Милчева, Димитрина Славова.

В живота ми на учител и човек съм създавала и нещо повече от колегиални взаимоотношения. С много обич и уважение изписвам името на Руска Петрова. Определям я като колежка и приятелка, с която съм съдбовно свързана. Има такива хора в живота ни, които задължително срещаме, за да ни отворят очите за много житейски истини.

В този дух с много уважение и признателност бих искала да напиша името на Георги Иванов. Сега, след положения от него истински сизифовски труд в областта на началното образование, той заслужено беше удостоен с титлата професор! Но за мен и за колегите начални учители той е и ще бъде преди всичко един невероятно ерудиран и талантлив педагог, един голям човек! Едва ли с думи бих могла да изразя благодарността си към професор Георги Иванов, възхищението си и гордостта си, че в Стара Загора има такъв капацитет.

Когато се запознахме с него в далечната вече 1986 година, той все още беше асистент в катедра Начално образование към Института за усъвършенстване на учители (по-късно преименуван като Институт за повишаване квалификацията на учителите). Бих искала да споделя колко ценни бяха за нас, учителите, курсовете, на които бяхме канени заедно с колеги от цяла Южна България. Оттогава имам създадени много ценни професионални приятелства. В квалификационните курсове заставахме от другата страна на катедрата, тази на обучавания. Четяха ни лекции, подготвяхме семинари, участвахме в практикуми, обменяхме опит. Неща, които днес истински липсват и от които педагозите винаги ще имат нужда, независимо от мощното настъпление на информационните технологии.

Благодаря на Георги Иванов за това, че ми вдъхна вярата и убеждението, че съм добър учител. С него ни свързаха по-нататък студентските практики, консултациите на множество уроци, рецензиите на мои публикации и курсовите ми работи за защита на ПКС. С основание мога да кажа, че имах щастието като учител да срещна, да общувам, да работя и да се обогатя като човек от хора с невероятен интелект като неговия и до този момент все още се уча от тях.