Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (66) (или за първия учител)

Родителска среща, или просто разговор между родители

Предстоеше провеждането на текуща родителска среща. Ден-два преди това една майка сподели с мен, че има намерение да повдигне въпроса пред родителите за това, че с поведението си, новият ученик смущава работата в класа. Успокоих майката, като казах, че съм взела нужните мерки и правя всичко възможно да приобщя новото дете към работата в часовете. Бях разговаряла вече и с педагогическия съветник на училището и двете се заехме да работим в екип, за да имат усилията ни по-добър резултат. Нещо повече, на помощ дойде и училищен психолог, който започна да опознава новото дете с помощта на специални тестове. Часове преди родителската среща се питах как да постъпя: да споделя ли откровено какво всъщност се случва в класа, или да изчакам, за да видя как ще се развие случаят. Нямах още отговор за себе си, но си казвах, че ходът на срещата ще ми подскаже какво да предприема. Вечерта в класната стая се събраха родителите на почти всички деца. Липсваха някои, между които и тези на новия ученик. Поздравих родителите с „Добре дошли“, благодарих им, че са се отзовали на поканата, запознах ги с дневния ред на срещата и започнахме. Докато говорех по отделните точки, гледах хората и си дадох сметка, че както те, така и аз съм родител, всички сме хора и можем много да си помагаме, ако общуваме открито и откровено. Когато и последната точка от дневния ред беше изчерпана, реших да споделя с родителите на моите ученици какво всъщност се случваше в класа. Разказах им всичко, без да премълчавам нищо, дори моите и детските реакции във всяка създала се ситуация. Казах, че най-общо пред мен стоят две алтернативи — едната е да оставя нещата така до момента, в който ще се стигне до наказание, а то ще е: преместване в друг клас или училище. Накратко казано, проблемът А се премества в точка Б, но макар и в точка Б, проблемът А продължава да съществува неразрешен.

Другата алтернатива е по-трудната — да се заема аз и с помощта на децата да помогнем на това нелошо дете. Забелязах, когато в нещо успее като че ли не смее да повярва, че е способно на това. Мисля си дори, че то преди още да е започнало да прави нещо, вече не вярва, че ще успее и така предварително се обрича на неуспех.

Няколко майки изразиха притеснение, че новият ученик ще повлияе зле на децата в класа, като с поведението си и отношението си към учебната работа дава лош пример. Други родители изразиха мнение, че на децата така или иначе ще им се наложи да се сблъскат с тези неща от реалния живот и по-важното е не да ги държим настрани от тях, а да ги подготвим за предизвикателствата на действителността, в която живеят. Общо взето оформиха се две гледни точки: едни, които смятат, че трябва да пазим децата си от лошо влияние, като ги изолираме от факторите за това. Другите смятаха, че не можем да възпитаваме децата в стерилна среда, защото съвременният живот е много динамичен и напрегнат, крие в себе си много предизвикателства, които в един момент от развитието на децата са като подмолни камъни за тях. Има и нещо друго: кой може да застрахова детето си, че ще расте винаги без проблеми? Ами ако утре и собственото ни дете изпадне в подобна ситуация, как бихме реагирали, ако останалите се дистанцират от него? Споделих с родителите за случайната си среща с моя бивш вече ученик. Те ме слушаха внимателно, а когато времето на срещата завърши, всички родителите си тръгнаха и отнесоха със себе си мислите и вълненията, породени от разговора ни тази вечер.

Забелязах как един баща не бърза да си тръгне. Предположих, че ще иска да ме пита нещо за детето си. Той изчака всички да излязат и когато останахме сами в класната стая, ми каза:

— Госпожо Рачева, знам, че вие ще постъпите като професионалист в създалата се ситуация, но ми се иска да ви кажа нещо просто като човек. Подайте ръка на това дете, помогнете му. Мисля, че така и класът ще стане още по-задружен. По този начин ще възпитаме у децата си нещо много ценно, което не се възпитава с думи, а само на дело. Когато се отнася за човек, трябва всичко да се опита. Някога и аз бях трудно дете, но имах щастието да срещна добър учител, който не ме остави на произвола, а ми подаде ръка, зае се с мен и ме вкара в пътя. Беше отдавна, но няма да го забравя!

Таткото бавно се отдалечи от бюрото, усмихна ми се топло и излезе бързо навън.