Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (13) (или за първия учител)

За материалната база

Тук бих искала да споделя нещо, което никога няма да забравя. Отнася се до материалната база, социалните и професионални контакти на учителите, които създавахме с организирането на различни форми като екскурзии до други градове и посещения на учебни заведения.

През 1987 година ме избраха за профпредседател на училището. В началото бях истински уплашена дали ще се справя с новото предизвикателство, отправено към мен. Нямах представа какво точно ще правя, но интуитивно разбирах, че ще има доста работа, а на мен ми липсва опит. Имах, разбира се, подкрепата на колегите си, а също така и доверието на директорката, която дълги години е била профпредседател на Базовото училище, откъдето дойде.

Да си призная честно, изпитвах и известна доза неудобство — как така аз, най-младата, ще заставам на събрания пред тях, възрастните си колеги, които в моите очи изглеждаха сякаш от друга епоха? Как ще председателствам, особено на онези събрания, които по онова време бяха специално предвидени форми за критика и самокритика?

Тези хора бяха свикнали години наред да правят всичко в училище — не само да работят, но да си организират малки, скромни празници, на някои от които присъствах и аз.

Какво представляваха те? Традиционно всички се събираха в музикалния кабинет, защото там е най-просторно. Носеха нещо за почерпка от къщи, домашно приготвено. Пейчо Гайдаров, колегата ни по музика, грабваше акордеона и свиреше мелодия след мелодия, под звуците, на които ние танцувахме.

Всички се забавлявахме, но хората имаха нужда от разнообразие, което новата директорка желаеше да внесе!

Изпитвах респект към учителската аудитория на Второ ОУ тогава! Сега обаче, от позицията на изминалото време, изпитвам гордост, че точно в този период се извършиха най-интересните реформи в дейността на училището. В истински ритуали се превърнаха наглед обикновени неща! Приемането на новите колеги в колектива ставаше с изчитане на биографията на новопостъпилия, поднасяне на букет и символичен подарък сувенир за спомен от първия работен ден в училище. Знаеше се рождената дата на всеки един от учителския колектив и още предния ден се организираха изненади за рождениците — преди започването на първия учебен час.

Отбелязваха се дати и годишнини в новосъздадения уютен клуб на партера, където разполагахме с печка, съдове, и колегите, които имаха свободни часове, се грижеха за организацията на предстоящото събитие.

Оттогава си спомням колко интересно отбелязахме за първи път Международния ден на учителя — 20 ноември. Запознахме се с различни интересни факти от международното учителско движение, направихме си подаръци — папки и цветни химикали за проверяване на писмени работи.

Преди Нова година се събирахме и организирахме конкурси за най-вкусна баница с късмети, правехме томболи, викторини — чувствахме се и живеехме като семейство.

Днес този клуб вече не съществува и сега всички оценяваме ролята, която той изигра за сплотяването и опознаването на колегите помежду им. Това наше кътче ни даваше възможност за глътка въздух през междучасията, за колегиално сближаване, за разведряване.

Аз харесвах тези моменти с колегите си, защото обичах да им разказвам някоя весела история в минутите на отдих и се радвах, като ги виждах после как с усмивка на уста и с дневник под ръка влизат в час.

През годините успях да си изградя своя теория за предпоставките, определящи качеството на учителския труд, и за това колко важно е учителят да работи в спокойна и ведра атмосфера. Сега много липсват социалните контакти между нас, ставаме все по-забързани, нямаме време за човешко и професионално общуване помежду си… затваряме се все повече в себе си.